Личен разказ за това как точно се проучва общественото мнение “на терен”
Социологията ме обича. Един ден на вратата вкъщи позвъни възрастна жена. „Здравейте, от социологическа агенция съм, проучваме общественото мнение. Ще ви отнема само пет минути, ей тук ще стоя, няма да влизам“, каза с притеснение тя. Отвърнах любезно, че и половин час мога да отделя. Погледна ме учудено. „Другите хора не са ли учтиви?“, попитах. Каза, че никой не ще да участва в анкети. Проявих най-голяма вежливост.
Това се случи преди пет години и макар никой да не ме бе търсил по-рано за анкети, след това съм в постоянната „извадка“ – има ли проучване във Варна (там живея), независимо дали е за партии или дъвки, на вратата ми се звъни. Агенциите се сменят, жените на вратата и те, аз обаче съм същият. Анкетьорките си препредават информацията, че на еди-кой си адрес живее добър човек, който не пъди социолози.
Въпросната жена ми зададе десетина въпроса. За партии. Полюбопитствах защо другите хора са нелюбезни, а тя отговори: „Ужас е. Всеки бърза, не иска, само като чуе, затваря вратата“. Вътрешно се зачудих колко ли адреса трябва да обиколи тази жена, за да събере нужната бройка. Извади ме от унеса – „Тука ще пишем, че за тия (име на партия) не бихте гласували“. „Ама как, защо да не бих?“, сопнах се. Тя се учуди, защото малко преди това бях посочил, че бих гласувал и за формация от противоположния спектър. Беше помислила, че след като мога да пусна бюлетина за едните, няма как за другите.
Усъмних се дали жената не пробва трик да наклони везните в определена партийна посока, макар да виждах, че
просто се притеснява да ми отнема времето
и да откажа да отговарям докрай. Втората жена, която се появи след месеци, и тя възрастна, също въздъхна облекчено, разбирайки, че няма да я изгоня. Вече знаех, че най-важното за тези жени е да изпълнят въпросника докрай и после да ми вземат телефона, защото началниците ги контролират чрез позвъняване на съответния респондент. Но колко ли българи се съгласяват да оставят телефон? А искрени ли са отговорите им, когато го оставят?
Самата анкета при втората жена беше интересна. Фигурираха много въпроси, вероятно към 40, като всяко питане бе придружено от графи, скали, по които аз трябваше да давам степени, оценки, а тя да ги вписва. Листа хвърчаха от ръцете на жената, аз й помагах, по едно време залитна край парапета на стълбището, папката с въпросници падна, събрахме я. И на двамата вече ни бяха станали безинтересни питанията, най-важното бе просто анкетата да приключи. В края отговарях съвсем машинално.
Освен от състрадание към тези жени аз се водех и от професионално любопитство – да видя колко точно въпроса „са наблъскали“ мъдрите им началници, по какви теми, да се досетя кой е поръчал проучването. И само мога да предполагам какво се случва при позвъняване на врата, зад която липсва професионално заинтересован човек (99% от случаите). При третата жена също бе интересно. Питанията бяха за местните избори. Бяха изредени имена на половината членове на варненския общински съвет и аз следваше да им оценя работата.
Преди това имаше и други по-общи въпроси. След като минахме тях, жената директно сама започна да попълва „оценките“ на съветниците. „Защо?“, попитах. „Ама вие… познавате ли ги? Чувал ли сте за тях въобще?“, отвърна. „Да, журналист съм, налага ми се да съм ги чувал“. Жената беше приятно изненадана, даже взех да й обяснявам кой кой е в анкетата. „Хората познават ли го този?“, попитах за известен политик, местен лидер на партия, медиен герой. „Глупости. Никой не го знае. Един да се сети, събитие е…“, отвърна тя. „Ами останалите?“, поинтересувах се. „Не, разбира се, въобще не са ги чували“, отговори. Вече знаех как точно другите анкетирани оценяват съветниците –
през куп за грош
Най-вероятно жената попълва сама графите, за да не главоболи събеседниците си с напълно неизвестни за тях имена.
Имаше и случай, при който казах, че ще гласувам за еди-коя си партия. Следваше оценъчен подвъпрос за нея – анкетьорката машинално отбеляза, че много харесвам тази партия. Аз й казах, че не я харесвам, да сложи друго квадратче. След това пак се наложи да обяснявам, че професионално ми се налага да следя политиката отблизо, тоест съм леко деформиран, поради което е напълно възможно да гласувам за някого, когото не харесвам.
Всички тези жени искаха сами да попълват отговорите не с цел лъжа – а заради огромното неудобство да ме занимават с досадни теми и от стремеж цялата тази глупост да свърши бързо. Да обяснявам ли какъв безумен диалог се води относно дохода на анкетирания? „Среден, нали?“ – „Да, среден, естествено“.
Освен социологията ме обича и маркетинговата наука. В един топъл ден стоях на пейка, към мен се приближи жена. Представи се, показа бадж, тя и колежки проучвали млечни продукти. Почна да ме пита къде пазарувам, как, стигнахме до въпроса колко често посещавам магазини от голяма търговска верига (не конкретна, принципно). Тъкмо щях да отговоря „Един път седмично“, тя се надвеси над анкетната карта и каза: „Пишем – по-често от един път седмично. Човек ходи доста по такива места“. Не оспорих – може пък наистина да ходя доста по такива места; не съм броил, що да не е права жената.
Приключихме с въпросите и се наканих да тръгвам. Но се оказа, че има и втора серия – дегустация. В офис на стотина метра. Работата стана доста нелепа и със сигурност щях да си тръгна, но чух съжаление: „Ако откажете, тази анкета пропада“. Отидох във въпросния офис, а там
жени рязаха кашкавал, сирена, закриваха с хартия марките,
даваха ми да ям, а след това следваше да оценявам в осембална степен плътност, мирис, после вкус, цвят, усещане на езика, на небцето, да сравнявам тази и онази хапка, после другата спрямо първата…- все неща, които ми бяха абсолютно безразлични. Трудно успявах да доловя каквито и да е отлики, най-малко пък помнех конкретните хапки. Графите с оценки, разбира се, бяха прилежно попълнени.
На връщане погледнах жената, която ме бе „арестувала“ на пейката. Буквално се хвърляше върху минувачите – усмихната, но с изключителна нервност, която можеше да бъде забелязана само при наблюдение на стойката. Трябваше да ги заговори, склони да отговарят на питания, а накрая да ги придума да ядат кашкавал. Всички тези женици са на хонорар – една анкета струва колкото кутия цигари.
Тези дни излезе сензационно социологическо проучване. Българите вярвали във Ванга, ХААРП, в тайно световно правителство, извънземни… Не знам имате ли доверие в тия резултати, нямате ли, но аз бях длъжен да разкажа върху мен какви анкети се стовариха.
Ако се съмнявате в социолозите, не стреляйте по тях – тук съм, аз съм, има ме; аз съм този, който ги дава тeзи отговори, анкетьорите все мен питат; аз съм тоя, който не чете книги, бие си жената, кара детето си да мрази циганите…- и други подобни неща, които няма как да се сверят, но пък е много вълнуващо всички да се занимават с тях.
Извън иронията, въпросното проучване доведе до такива медийни заглавия: „Българите вярват, че ни управляват илюминати, че рептилите са сред нас“ (във въпросника думички „илюминати“ и „рептили“ няма, а съответните отговори са под 50%), „3/4 от българите вярват в пророчествата на Ванга“ (питането е не дали вярват в пророчествата, а в способностите й). Така масовият българин здраво бе назидан, задето е „много прост“, а всички, които не се чувстват прости и масови, много му се смяха.
Само стабилността е сериозна.
„Мислите ли, че Бойко Борисов е срам за България?“ – няма социолог, който да зададе такъв въпрос. От страх.
А аз очаквам следващата анкетьорка. Чудя се какво ли унижение преживяват тези жени, принудени да чукат по хорските врати с въпроси от рода на: „Добър ден, случайно да вярвате, че земята е плоска?“. И каква ли сериозност очакват авторите им от респондентите? Но аз съм готов да отговарям на въпроси и за човекоядство, защото ми пука дали тази жена ще събере 100 лв. от анкетите, за да купи подарък на внучето си.
Е, после ще ни се смеят на отговорите, знам. Но нищо, всичко е точно.
Каква е вашата реакция?
