Не че не го виждам. Обаче като го срещна, се правя, че не съществува.
Лошото.
Днес обаче няма да го подмина.
Днес едно момиче не умря, защото Бог се смили над нея.
Не Бърза помощ.
Нека Ви разкажа. Тя е на 20. Табасум Махбуб, бежанка от Афганистан. Гостува в предаването и след края му тръгнаха със сестра си. Пред телевизията момичето припаднало. Точно на този момент не съм станала свидетел, но присъствах на случващото се в следващите 50 минути, които бяха едни от най-ужасяващите в живота ми. Защото виждах как пръстите на едно 20-годишно почти дете се изкривяват, жилите й се опъват, езикът й се подува, погледът й се обръща. Не знаех следствие на какво са тези симптоми, и днес не зная. Затова има Спешна медицинска помощ. Която трябва да знае. И да помогне. Навреме, ако е възможно. Предполагам, че всяка минута е важна, независимо дали става дума за инфаркт, инсулт, катастрофа, епилептичен припадък или мозъчен тумор. Чувала съм, че всичко е от значение, дори положението на тялото на пострадалия. Непознавайки симптомите, не смеех да взема момичето в колата си и да го закарам до най-близката болница.
Пък и полицаите от телевизията веднага се обадили на 112 да изпратят линейка. Затова освен да подържа ръката на Табасум, която освен изпружена, изстиваше като камък с всяка изминала минута, освен да я завия със сакото си, освен да опитам да й дам малко водичка и да намокря лицето й, не знаех какво друго да направя. Разчитах да го направи Бърза помощ. Час по-скоро. Този час пълнеше минутите си една връз друга, като изсъхнали ненужни клони. Събраха се хора, всеки даваше едно или друго предложение, но всички бяхме единодушни, че трябва да се изчака Бърза помощ. Да се забавят, да се забавят… колко да се забавят?! Телевизията е на Орлов мост, което е на 3 минути от ИСУЛ и на 5 минути от Пирогов. Затова чакахме. На 15-та минута се обадихме да разберем къде се намира линейката и да попитаме не е ли добре ние да закараме момичето до ИСУЛ, например. Срязаха ни. Грубо и арогантно с отговора: „Ще чакате. Навсякъде припадат хора”. Отнякъде дойде жена с кученце, каза че е лекар. Премери пулса на Табасум. Развика се: „Хора, ще я загубим, няма никакъв пулс!”. Започна и тя да звъни на Бърза помощ. Представи се със „Здравейте, аз съм Доктор …, обаждам се за един случай пред телевизията.”. И последва опис на случилото се, с повече и професионално обяснение на състоянието на момичето, което вече 40 минути лежи на студената земя. Започнаха да прииждат хора. Един казва: „Дайте да я караме!”, друг – „Не, не бива! Ако умре в колата, какво правим?”.
Отказвах да повярвам, че това, което съм гледала по новините за състоянието на Спешната помощ у нас, може да е възможно. Оказа се, че е по-лошо от невъзможното.
Хора, то е безнадеждно!
На 50 (петдесетата минута) дойде линейка. Слезе сравнително млад, с безжалостен вид парамедик. Разбира се, в трудовия му договор едва ли има клауза „Безразличието е неприсъщо за хора, които спасяват животи”, но и да има, едва ли я е прочел. Пък и урокът по човечност не го пише в нито един учебник. Знаеше, че става въпрос за бежанка. От това или не, не знам, но нехайството му бе завидно спрямо ситуацията. Каза на припадналото момиче да стане. Всъщност, каза на сестра й да й каже да стане. Сестрата с изумление изстена: „Не може!”. Тогава повелителят на човешки съдби отсъди: „Добре, щом казвате, ще изкараме носилката”. Дойде отнякъде друг младок, по-пъргав от преглеждащия, и извади опърпана оранжева носилка. С някакви скърцащи колела. Стори ми се, че ще изтътрузят изнуреното тяло на Табасум. Казаха ни, че ще я прегледат в линейката.
Останахме да чакаме навън, но не бяхме подготвени за това, което щяхме да видим – шофьорът на линейката си запали цигара! Вътре. В линейката. Докато на задната седалка преглеждаха ЧОВЕК. Дете, което едва си поема дъх. Но този здрав, прав и очевидно със здрав бял дроб нечовек, докато разцъкваше нещо на телефона си, пушеше! Пушеше и пушеше! Няколко секунди гледахме с изумление. Все пак е нужно време да проумееш това. Забравих да Ви кажа, че хората от екипа ми бяха с мен, имам едно 18-годишно момиче – стажант. Точно то отиде плахо пред отворения прозорец на нечовека и съвсем (учудващо и за мен) въздържано и възпитано го попита: „Извинявайте, не Ви ли е неудобно да пушите вътре в линейката?”. Оня издудна: „Не`ам къде дру`аде да пуша.” Тръгнах към него, готова да му покажа къде другаде може да пуши. Като ме видя, скри цигарата. Не видях дали я хвърли на улицата. По-важно ми беше състоянието на момичето. Никой не излезе да ни обясни как е, на какво се дължи случилото се. Никой не се извини за забавянето. Закараха Табасум в ИСУЛ. По-късно от сестра й чухме думите: „Жива е. За друго не ме питайте. България е наш приятел и наш спасител. Няма да кажа лоша дума за български лекар. На Вас благодаря за всичко, което направихте за Табасум, докато дойде линейката”…
Много ми е неприятно да пиша това. Всичко, което мисля за българския лекар няма да се промени. Няма да се промени и уверението ми, че здравната система спешно трябва да се промени. Много спешно! И понеже нищо от миналото не можем да променим, е добре да знаем, че бъдещето може и да можем. Трябва поне да не мълчим… Дори когато сме свикнали да подминаваме лошото…
Каква е вашата реакция?
