Обикновенно не пропускам стойностните филми. Често заспивам дори преди да е дошла средата на филма, защото сюжетът просто приспива или доколкова повтаря други, че не е от значение дали ще дочакаш края. Тази истинска история гледана на малък екран, не ми се стори преувеличена, дори повече – преживях я с героят на екранизираната история..
Сюжетът е далеч от сложен– млад търсач на силни усещания тръгва на поход през каньона „Блу Джон” и пропада в дълбока скална пукнатина. Изход няма. Вода – също. Яд го е че джебноно му ножче е китайско, а не оригинално, зщато това се чупи в опитите му да изпили скалата притиснала ръкато му фатално, но най-много съжалява, че не е отговорил на обажданета на майка му. Извъдът както ще се убедите до края на статията е винаги да оставяте бележка къде или при отивате.
Ръката на героят е затисната под огромен камък, заклещен между двете стени на пропастта. Ето какво може да ви причини дори една погрешна крачка. Този филм обаче няма да ви научи къде да стъпвате, а ще ви покаже как да си култивирате воля за живот, когато ситуацията не може да стане по-скапана. Защото волята не се проявява на екран само в наситените с ефекти екшъни, в момента преди да бъде изстрелян куршума. Тя може да издържи много по-дълго. Например 127 часа.
За Арън Ралстън времето минава бавно. Всъщност толкова бавно, че успява да си измисли токшоу, да бъде едновременно гост и водещ в него, да запише благодарности към всичките си близки хора… Това е човек с твърде много свободно време и твърде малко оставащо такова. Защото в продължение на 5 дни той се бори с глада, жаждата, студа, отчаянието, а за капак и с непрестанни халюцинации. Откъде черпи сили за всичко това? Далеч не от спомените, в които намира скрити подсказки, че накрая непременно ще попадне в подобна ситуация. Изглежда когато човек остане без изход, започва да отваря онези врати на съзнанието си, зад които се крие инстинкта за оцеляване. Същият този инстинкт провокира нашия герой да ампутира собствената си ръка, когато след пет дни става ясно, че смъртта е единствената алтернатива.
Може би именно този отчаян опит за спасение е моментът, в който волята пречупва страха. И колкото и неприятна за очите да е тази сцена, точно тя ще ви накара да изпитате искрено възхищение. „127 часа“ е един от най-стойностните филми за 2010 година, защото за разлика от повечето ленти, показващи някаква душевна метаморфоза, този не се фокусира върху причините или последиците от нея. Той ни показва самата транформация на героя, всички нейни фази, всички моменти – и отчаянието, и надеждата, и още по-силното отчаяние, когато се окаже, че тя е напразна.
Неслучайно Джеймс Франко, който „влиза в обувките“ на Арън Ралстън получава номинация за “Оскар” за тази роля. Макар да го познаваме от филми като „Спайдърмен“ и „Оз: Великият и Могъщият“, той не е точно от типа актьори, заради които ще решим да гледаме определен филм. „127 часа“ обаче със сигурност ще промени тази тенденция с любезната подкрепа на Дани Бойл, който в случая е както сценарист, така и режисьор на лентата.
Магията на тази история не е в специалните ефекти и ако сте им заклети фенове, това не е вашият филм. Най-голяма роля за огромното въздействие, което „127 часа“ оказва върху всеки един от свойте зрители, играе най-вече подбора на елементи. Защото без спомените на Арън Ралстън, без задълбочаващата се лудост, без моментът, в който той поглежда ръката си, все още затисната под онзи камък, обръща се и си тръгва без нея… това би било просто една история за човек, паднал в дупка. Това не би докоснало дори почитателите на Никълъс Спаркс. А в най-оптимистичния случай – само тях.
Изненадата в края на лентата е срещата с истинския Арън Ралстън, след като вече е научил важния „житейски урок“ винаги да оставя бележка за това къде отива. Разбираме, че освен, че се е сдобил със семейство и симпатичен кафяв диван, той продължава да практикува и хобито си. Ако това не е пример за наличие на кураж, не знам какво би било.
Времето е ценно и обикновено не ни стига, но тези 127 часа, побрани в няма и два реални, си заслужават вниманието. Защото в тази лента има повече страх, страдание, напрежение и смелост, отколкото във всички екшъни, които ще изгледате за дълго време.
Иначе Арън Лий Ралстън (роден на 27-ми октомври 1975 в Индиана, САЩ) е планински катерач, който, затиснат от каменен блок, през май 2003г. е принуден да ампутира долната част на дясната си ръка, за да се освободи.
През цялото време, докато е затиснат – 127 часа – Арън води видео дневник – записва се с камера: „60 часа откакто съм тук. Имам само две глътки вода. Вече съм крайно дехидратиран. Пулсът ми е 120 удара в минута. Температурата ми се колебае драстично. Предполагам, че смъртта ми ще настъпи относително скоро. Не очаквам да преживея нощта.” Но Арън не само успява да преживее идващата нощ, а и до ден днешен е активен спортист и продължава да се занимава с катерене – той става първият човек изкачил всички 14 000-ци в Колорадо и планува скоро да бъде част от експедиция до Еверест.
През 2009 г. той ръководи експедиция по река Колорадо през Големия Каньон, а по-късно покорява и връх Килиманджаро в Танзания. През 2003 г. списание „Vanity Fair” го обявява за личност на годината. Своя опит Арън Ралстън документира в книгата („Between a Rock and a Hard Place“), която става номер едно по продажби в Австралия и Нова Зеландия и е седма в класацията на за най-продаваните автобиографии на всички времена във Великобритания.
Този невероятен човек показва силата на човешката воля за живот – той губи 17 кг от теглото си за 127 часа, бори се с глада и жаждата, накрая сам прави този невероятно смел и труден избор – да ампутира ръката си и всичко това в името на живота! Днес в работата и в личния си живот той е приел мисията да вдъхновява хора с различни увреждания и да им помага да намерят място в обществото. Арън живее активен и забързан живот и дори признава, че на моменти му е трудно да намира време за всичко. Съдбата му нанася удар, който малко от нас могат да преодолеят, но той успява да използва последствията като средство за премахване на бариерите в съзнанието си и успява да превърне живота си в приказка за вдъхновение и надежда.
Андрей Велчев, Любословие.БГ 29. Август 2017
Каква е вашата реакция?
