Гневът е хубаво нещо.
Първи урок на Махатма Ганди от книгата на неговия внук Арун Ганди „Даровете на гнева“.
Моят дядо удивляваше света, като на насилието и омразата отвръщаше с прошка и любов. Той никога не стана жертва на отровата на гнева. За съжаление, аз нямах чак такъв голям успех като него.
Като индийско дете, растящо в нагнетената с расизъм Южна Африка, аз бях атакуван от две страни – от белите деца, защото не съм достатъчно бял, и от черните деца, защото не съм черен.
Спомням си как един съботен следобед отивах да си купя бонбони в квартал на бели, когато пред мен внезапно изскочиха трима тийнейджъри. Единият ме шамароса през лицето, а когато паднах, другите двама започнаха да ме ритат и да се смеят. После избягаха, преди някой да успее да ги хване. Тогава бях на девет години. На следващата година, по време на индийския Фестивал на светлината, моето семейство беше поканено в града на гости у приятели. Докато вървях към тях, минах покрай група млади черни африкански момчета, които си висяха на ъгъла на улицата. Едно от тях ме прасна по гърба с дългата пръчка, която държеше – само защото бях индиец.
Кипнах от гняв и ми се прииска да си върна на насилниците.
Започнах да вдигам тежести с неясната мисъл, че така ще мога да стана достатъчно силен, за да потърся справедливо отмъщение. И когато не след дълго научиха, че се включвам редовно във всички боеве, моите родители, които се възприемаха като посланици на учението на бапуджи за ненасилие, се видяха в чудо с мен. Опитаха се да овладеят агресията ми, но не успяха да постигнат почти нищо с устойчивостта на гнева ми.
Не че ми беше особено приятно постоянно да бъда ядосан. Да помня злините и да си фантазирам как ще си върна на насилниците, допринесе само за едно – накара ме да се почувствам не по-силен, а по-слаб. Родителите ми се надяваха, че престоят ми в ашрама на бапуджи ще ми помогне да проумея вътрешната си ярост и да се науча да се справям с нея. Аз също се надявах на това.
Още при първите си срещи с дядо бях силно впечатлен от неговите спокойствие и присъствие на духа, независимо от нещата, които казваха или правеха хората около него. Обещах си, че ще следвам неговия пример и за известно време като че ли не се справях чак толкова зле. След като баща ми, майка ми и сестра ми си тръгнаха, аз се запознах с няколко момчета, които живееха в близкото село, и скоро започнах да играя заедно с тях. Те имаха стара топка за тенис, която използваха като футболна топка, а за да отбележа местата на вратите, аз сложих по един голям камък в двата края на импровизираното ни игрище.
Обичах да играя футбол. Въпреки че през първите няколко дена децата ми се присмиваха заради южноафриканския акцент, аз понасях търпеливо подмятанията им – все пак бях виждал къде-къде по-лоши неща. Но веднъж, в разгара на бързата игра, едно от тях ме спъна нарочно, докато гонех топката. Строполих се на земята сред мръсотията и прахта. Наред с коляното пострада и егото ми и аз усетих в себе си познатия прилив на гняв – сърцето ми заби лудо в гърдите, умът ми започна да крещи за отмъщение. Грабнах един камък, изправих се бавно на крака и вбесено вдигнах ръка, за да замахна с камъка към онзи, който ми беше причинил това.
Ала един тъничък гласец в главата ми рече: „Не го прави!“.
Хвърлих камъка на земята и хукнах обратно към ашрама. С лице, обляно в сълзи, намерих дядо и веднага му разказах случилото се.
– Бапуджи, но аз постоянно съм гневен! Вече не знам какво да правя с този мой гняв!
Бях го предал и сега си мислех, че той ще се натъжи заради мен. Обаче дядо само ме потупа успокоително по гърба и каза:
– Вземи си чекръка и заедно да попредем памук, а?
Една от първите задачи на дядо, когато пристигнах при него в ашрама, беше да ме научи как се преде памук. Правех това всеки ден по един час сутрин и един час вечер – беше много успокояващо. А моят бапуджи обичаше да работи едновременно на много фронтове, много преди някой да се сети да пише книги за това. Често казваше: „Докато седим и си говорим, бихме могли да използваме ръцете си, за да предем“. И сега аз грабнах малкия си чекрък и седнах до него.
Бапуджи се усмихна и се приготви заедно с памучната нишка да изпреде и един урок за мен.
– Искам да ти разкажа една история – започна, още докато се настанявах до него. – Имало някога едно момче на твоята възраст. Винаги било гневно, защото като че ли нищо на този свят не ставало така, както го искало то. Не си давало сметка за стойността на чуждото мнение, затова, когато хората го провокирали, отвръщало с изблици на гняв.
Подозирах, че това момче съм аз, затова продължих да си преда и да слушам още по-внимателно.
– Един ден това момче се сбило много жестоко и неволно убило човек – продължи дядо ми. – В един миг на безразсъден гняв унищожило собствения си живот, като отнело живота на друг.
– Обещавам, че ще бъда по-добър, бапуджи! – провикнах се аз. Нямах ни най-малка представа как ще стана по-добър, но със сигурност не исках в гнева си да убия друг човек.
– Да – кимна бапуджи. – Ти със сигурност притежаваш голямо количество гняв. Родителите ти ми разказаха за боевете, в които си участвал във вашия град.
– Толкова съжалявам… – промърморих и имах усещането, че пак ще се разплача.
Но бапуджи беше приготвил за мен поука, доста по-различна от очакваното. Погледна ме иззад своя чекрък и рече:
– Радвам се да видя, че можеш да бъдеш доведен до гняв!
Гневът е хубаво нещо.
Аз непрекъснато се гневя и ядосвам – отбеляза, докато пръстите му въртяха колелото на чекръка.
Не можех да повярвам на ушите си.
– Ама аз никога не съм те виждал ядосан, бапуджи! – възкликнах.
– Защото съм се научил да използвам гнева си за добро –поясни той. – Гневът при хората е като бензина за автомобила – дава ти мощ да вървиш напред и да стигнеш до по-добро място. Без него не бихме могли да получим тласък да се опълчим на предизвикателствата и трудностите. Той е енергията, която ни кара да разграничаваме справедливото от несправедливото.
След това дядо ми разказа как, когато бил малък в Южна Африка, той също страдал от предразсъдъци и това го правело много гневен. Но накрая проумял, че няма никакъв смисъл да търсиш отмъщение, и започнал да се бори срещу предразсъдъците и дискриминацията със състрадание, да отвръща на гнева и яростта с доброта. Повярвал изцяло в силата на истината и любовта. Търсенето на отмъщение престанало да има смисъл за него. Осъзнал, че ако светът продължава да се ръководи от принципа „око за око“, скоро всички ще ослепеят.
За мен беше изненада да науча, че бапуджи не се е родил със спокоен нрав. Днес всички го почитат и го наричат с почетната титла махатма, обаче някога е бил съвсем обикновено, неуправляемо дете. Когато бил на моята възраст, крадял пари от родителите си, за да си купува цигари, и влизал в разпри с други деца. След уговорения брак с баба ми, когато и двамата били само на по тринадесет години, той понякога ѝ крещял, а веднъж след подобна караница дори се опитал насила да я изхвърли от къщата. Но не харесвал никак човека, в когото бил започнал да се превръща, затова взел решение да се промени и така постепенно се изградил до уравновесения, владеещ себе си човек, какъвто искал да стане.
– Значи и аз мога да се науча, така ли? – попитах.
– Даже вече го правиш. В този момент – отговори дядо с усмивка.
И докато двамата си седяхме все така край чекръците, аз се постарах да запомня, че гневът може да бъде използван за добро, че може да бъде продуктивен. Нямаше нищо лошо в това да изпитвам гняв, стига да го пренасоча за положителни цели – като например политическите промени в Южна Африка и Индия, за които дядо ми спокойно работеше.
После бапуджи поясни, че даже самите ни чекръци били пример за това как гневът може да породи положителна промяна. Производството на тъкани е било обичайно занимание за Индия векове наред, но сега големите текстилни фабрики на Великобритания бяха започнали да изнасят памука от Индия, да го обработват и после да го продават обратно на индийците на много високи цени. Хората бяха гневни – обличаха се с дрипи, защото не можеха да си позволят да си купят скъпите британски платове. Но вместо да насочи яростта си срещу британската индустрия, довела хората до просешка тояга, дядо започнал да преде – за да поощри всяко семейство също да се снабди с чекрък и самò да си произвежда тъканите. Примерът му се беше оказал заразителен и имаше широк отзвук не само из цяла Индия, но и в Англия.
Бапуджи забеляза, че го слушам много внимателно, затова ми предложи друга аналогия (ама как обожаваше аналогиите!) – сравни гнева с електричеството.
– Когато насочим електричеството разумно, можем да го използваме за подобряване на живота си, но ако го използваме неразумно, можем да умрем. Затова, както и при електричеството, трябва да се научим да използваме гнева си мъдро за благото на цялото човечество!
Аз не желаех гневът ми да предизвика късо съединение нито в моя живот, нито в нечий друг живот. Но как можех да го накарам да даде началната искра за промяната?
Бапуджи беше дълбоко духовна личност, но можеше да бъде и безкрайно практичен. Връчи ми тетрадка и молив и ми заяви, че мога да ги използвам, за да си водя дневник на гнева.
– Всеки път, когато почувстваш гняв, спри и си запиши кой или какво са породили тези твои чувства и защо си реагирал толкова гневно – инструктира ме той. – Целта е да стигнеш до корените на гнева! Едва когато откриеш източника, ще можеш да намериш решение за справянето с него!
Според дядо ми особено важно било да приемеш, че всеки има право на своя гледна точка. Дневникът на гнева не бил просто начин да си изливаш някъде гнева и да се чувстваш праведен, както правят повечето хора в наши дни. (После препрочитат дневника си и за пореден път изпитват първо гняв, а след това задоволство, че са били справедливо възмездени!) Този дневник би трябвало да бъде по-скоро начин да се опиташ да проумееш кое е причинило въпросния конфликт и как той може да бъде разрешен. Налагаше се да отстъпя крачка встрани от ситуацията, за да схвана гледната точка на противоположната страна. Това не беше препоръка да предадеш ценностите си, за да угодиш на другия, а по-скоро техника за намиране на решение, което да не води до нови порции гняв и негодувание.
Понякога си мислим, че искаме да разрешим конфликтите, но методите ни само влошават нещата. Обръщаме се към противника ядосани и заплашителни, смятайки, че така ще го накараме да направи онова, което искаме ние. Но атаките, критиките и заплахите за наказание обикновено рикошират обратно върху нас – както при децата, така и при възрастните.
Гневните ни реакции водят единствено до ескалация на напрежението. Превръщаме се в насилници, без да си даваме сметка, че насилниците всъщност изобщо не са силни. Онези, които постъпват подло и унижават противника било на спортното поле, било в бизнеса или в политическите кампании, обикновено са най-слабите и най-несигурните в себе си. Бапуджи ме научи, че признак на истинска сила е да разбираш гледната точка на другия и да прощаваш.
Каква е вашата реакция?
