Из „Записки на стария репортер“. Разказва Наско Мандаджиев:
– Пожалуйста, товарищ Брежнев.
– …Спасибо, голубчик… А-а, „Стюардеса”- знаю, у нас очень много курят вот эти… Как тебя зовут ?
– Атанас.
– Атанас, да… И зажигалка не имею… А, ест у тебя… О-ох, хорошие… Ну, молодец ты, всего доброго.
Това е истински диалог между мен, скромния репортер от БТА и вожда на СССР Леонид Брежнев. Но кой през социализма можеше да се доближи до божествената му личност, а на всичко отгоре да го почерпи с цигара ? Но, ето че това се случи.
Беше есента на 1973-та. По това време Брежнев си идваше у нас като у дома и повече неофициално: в Банкя за белодробно възстановяване (пушеше по две кутии) и в ловните резервати (за да отстреля някой прекаран му сръндак). Водеше го Живков, който го бе превзел за приятел, в паузите го разкарваше по разни събития – честване на 9 септември, конгрес на БКП, награждаване (Брежнев, маниак по ордените, стана три (!) пъти „Герой на НРБ”) – и, разбира се, в паузите между банкетите му
изкрънкваше някой и друг танкер нефт.
Та, във въпросната есен генсекът му беше долетял на гости. Наближаващ седемдесетте, с прогресираща сенилност, бе се оставил да го разкарват като мечка и да му пробутват речи, чиито смисъл почти не схващаше. И така, след като му организира в любимия резерват „Воден” отстрел на елен, разбира се, с рекордни рога, Живков го достави в София, закачи му дрънкулката и за да придаде официалност го уреди да поднесе венец „в името на вечната и нерушима българо-съветска дружба”. Такива венци биваха поднасяни на много култови места. В конкретния случай бе избрана Братската могила в Парка на свободата, днешната Борисова градина. Редакторът на БТА, където работех тогава, ме изпрати „да отразя събитието”. Агенцията се намира току срещу Братската могила, тъй че отидох до нея за пет минути. Заварих завършена разстановка – тв камерите бяха инсталирани, местата за репортерите бяха оградени с дебели плюшени шнурове, към паметника бе опъната червена пътека, в един край бяха подпрени венците.
Хората на УБО и протокола шетаха като обезумели.
В един момент шеметът стихна, появиха се първите ЗИЛ-ове – с Брежнев, вторите с Живков. Притичалият сътрудник отвори вратата на генсека, той излезе трудно, сътрудникът затвори вратата като за миг застана с гръб към него – и се създаде минивакуум, в който Брежнев се засуети и се заопипва по костюма. Знаех, че като страстен пушач използва всяка пауза за да запали – и разбрах, че си търси цигарите.
Бях на първия ред репортери зад ограничителния шнур и се оказах на няколко метра от Брежнев. Инстинктивно извадих кутията си „Стюардеса” и я задържах пред гърдите. Той се заоглежда за сътрудниците си (какво ли наказание са понесли – да го оставят без цигари!) – и погледът му попадна на мен. Протегнах кутията – и той се заклати към мен. Помогнах на треперещата му ръка да извади цигара, нямаше и запалка, запалих му с моята. И тогава именно си обменихме „как на фронте” споменатите по-горе реплики. Ето какъв подвиг извърших – и сигурно съм един ственият редови журналист, „който си пуши цигарата с Брежнев”.
… А в БТА ме скъсаха от майтап. Много гъст стана със другаря Брежнев, рекоха, да го черпиш като в казармата, май вече си получил покана за някоя московска резиденция… Смяха се колегите, а един се приближи и ми пошепна: „Ами ако вместо той да тръгне към теб – ти бе тръгнал към него, какво щеше да ти се случи? Зяпнах.
Не бях помислил за това.
Тоест, ако бях по-невнимателен, с крачка или жест, ако, подавайки цигара и запалка с другата ръка си бях бръкнал в джоба, как щяха да постъпят железните охранници на Брежнев ? И къде щях да бъда сега? По-точно… дали щях да бъда?.. И съвет към днешните репортери: ако ви се случи да черпите президенти с цигара – внимавайте!
източник: вестник „Златна възраст”
