На 18 април се навършват 26 години, откакто излезе брой 1 на вестник “24 часа”. През далечната 1991 година “24 часа” се роди с духа на истината, независимостта и свободата и продължава да го отстоява, посочват колегите от редакцията:
Миналата седмица дойде новината, че най-престижната журналистическа награда на земното кълбо – “Пулицър”, е за дълбочинното разследване “Панама пейпърс”, направено от международен консорциум от репортери, в който Алексения Димитрова от “24 часа” е единствената българка.
Разследването бе за офшорните сметки на знаменитости, политици и милиардери от цял свят. “24 часа” бе официалният му медиен партньор у нас. Наградата “Пулицър” за Алексения Димитрова съвпадна с навечерието на рождения ден на “24 часа”.
Но е и доказателство, че трудът, спазването на високи стандарти на журналистика и усилията да се служи на истината винаги биват оценени. Рано или късно. А иначе читателят оценява това, което вестникът прави – вече 26 години, за което му благодарим.
Алексения Димитрова си спомня:
Кога за пръв път чух думата “Пулицър”? Не помня. Помня обаче, че още когато бях на 9 години, исках да се занимавам с журналистика. Сгъвах един лист хартия на две и почвах да правя домашен вестник. Единствените му читатели бяха мама и татко, а годишният абонамент беше 12 стотинки – по 1 стотинка на брой – колкото за 3 мекици на ъгъла на “Граф Игнатиев” и “Шишман”.
След една година домашният вестник ми се стори тесен и на следващото лято вече бях горд автор на първата истинска дописка. Разказваше легендата за един скален феномен – Халката край Сливен, която бях чула през лятната ваканция.
Мама се опитваше да ме приземи, че във в. “Септемврийче” получават стотици детски писма и не трябва да се отчайвам, ако не видя своето на страниците на вестника. Но в 3-ти клас човек вярва в мечтите си по-силно от всякога.
Когато зърнах малкото текстче напечатано, бях много горда, че съм крачка по-напред от домашната журналистика – на истинска вестникарска хартия, с истинско мастило, с истински печатарски букви…
А когато на следващото лято, за ужас на мама, тръгнах сама през парка и стигнах до Полиграфическия комбинат, бях твърдо решена, че връщане назад няма. Бях научила, че там се правят вестниците, включително детският “Септемврийче”, и имах наивното намерение да се приближа с още една крачка към мечтата.
Просто почуках на вратата и казах на любезните редактори, че искам да идвам във вестника през лятната ваканция. Сигурно съм била много смешна, но толкова решителна, че не можаха да ми откажат.
Връчиха ми една голяма ножица да отварям хилядите детски писма, които пристигат в редакцията, и да ги разпределям по отдели. Помня, че в едно от тях се разказваше за събитие, което се провеждало “под патрондажа на др. Тодор Живков”.
Бях възмутена не само от неграмотното изписване на думата “патронаж”, но и от неестествения тон на писмото… Знаех, че нещо трябва да се промени, но не знаех как.
В 5-и клас човек няма много оръжия
Но има мечти. Години по-късно се оказа, че винаги има кой да прекъсне мечтите ти. Особено когато баща ти е “въдворяван” в “Богданов дол” и “Белене”. Но, слава богу, има и хора, които помагат да се сбъднат. Сред тях бе първата ми главна редакторка Елена Бърдарова, която ме взе на работа, когато бях студентка едва в трети курс. Сред тях бе Евгений Станчев, който се престраши да ме назначи в “Поглед”, въпреки че молбата ми за работа бе събирала прах повече от година.
“Поглед” беше всичко, за което мечтаех тогава! Вестникът, който се осмеляваше да пише неща, които другите не смееха. Затова свършваше пет минути след 6 ч., а читателите търсеха връзки, за да се доберат до него.
Там направих първите си разследвания, вдъхновени от Любен Генов и Иван Ганев. Там осъзнах силата на това да си честен, безпристрастен, безкомпромисен, всеотдаен, да обичаш това, което правиш, и да търсиш истината – всичко, което бяха родителите ми, и всичко, което носеха бунтарските гени на татко.
И когато през 1995 г. Венелина Гочева ме откри за “24 часа” и направих следващия си избор, не знаех, че 20 г. по-късно това ще е вестникът, който ще застане зад мен в следващите стъпки към мечтата. Не, това не бе мечта за “Пулицър”! А за търсенето на истината, защото истината е по-скъпа от всякакви награди
21 години в “24 часа” търсех истината. Тук след 2002 г. успях да събера десетки разделени от времето и предразсъдъците семейства. Тук след 1999 г. успях да издиря и публикувам стотици страници от американските и българските секретни архиви, които разказаха истината за времето на студената война.
Тук получих шанса да работя със стотици журналисти от цял свят, които дадоха нов смисъл на думите професионализъм, отговорност и журналистическа етика. След 30 г. в професията разбрах, че наградите не са много важни. Важен е пътят! Важно е да не спираш да учиш. Когато човек се учи от по-добрите и надмогне собствените си заблуди, това ще го изведе на правилното място.(Със съкращения)
Консорциум от над 300 репортери, сред които и Алексения Димитрова от в. „24 часа”, получи награда „Пулицър” за разяснителен репортаж по т.нар. „Панамски документи”, който разкри как известни личности използват данъчни убежища, изтъква британският „Гардиън”.
Дата: 11.04.2017
Каква е вашата реакция?
