В рубриката на вестник Темпо за лични мнения “ПРЯКА РЕЧ” публикуваха статията на г-н Аршинков, която представя неговата гледна точка по теми, които са важни за Велинград. Под формата на открито писмо статията е освен до редакцията на “Темпо” и до Община Велинград и кмета Костадин Коев. За нашите читатели авторът се представи така: “На 25 години съм. Завършил съм Икономика във Франция, работя в България от 2016 г. Извън работните ми задължения и професионалната сфера се интересувам от история, религия и политика. Вярвам, че българският народ трябва да опознае истинската си история, основана на документи и факти, а не да вярва на пропагандната такава. Така като народ ще имаме правилен светоглед за ежедневието и настоящето ни.”
В навечерието сме на Празника на празниците, празника на възкръсналия Христос. След покайната Четиридесетница идва време на несравнима с нищо духовна светлина. За въцърковения християнин – “духовен пир” и безпределна радост в Христа. Естествено е след дългите и строги великденски пости да се даде и материален израз на духовната радост с празнична трапеза, но в пост-атеистичното ни общество май на това се акцентира. Кой е най-изящният майстор на писани яйца, най-добрият козунак чие дело е и т.н. Едни реклами ни заливат на брашна, бои за яйца, бягащи великденски зайчета, рецепти за най-вкусно приготвена агнешка плешка. Човек да се чуди тържество на духа ли е или празник на епикурейската кулинария.
Някой с право ще възрази: “Да, но все пак живеем в материалния свят – земни хора сме.” Вероятно донякъде има основание това твърдение, но толкова ли са дълбоки корените на диалектическия материализъм, толкова ли дълбоко е влязъл вирусът на атеизма, витален, упорит и дълбоко мимикриращ?! Дали ще допусне обладаните от него да погледнат на религиозното мислене и усещане като всемирна ценност и път към спасение или ще ги държи до край в плен на мирогледния им идеологически егоизъм?!
Но Бог като Творец е вложил в човека своя образ, вдъхнал му е душа и колкото и да се отдалечава от своя Създател, колкото и да го отрича, човекът макар и несъзнателно Го търси. Атеистите отричаха Бога, но се кланяха на свои божества – Маркс, Енгелс, Ленин, Г. Димитров и други. Кланяха се не на Твореца, а на творението. Разрушаваха и взривяваха религиозни храмове, а строяха мавзолеи и култови мемориални комплекси и паметници, в които дори извършваха, по подобие на богослужебните тайнства, по свой култ, служения с лозунги и байраци на възхвала на личности. Вместо душеспасителна проповед се разнасяха екзалтирани патетични речи. Дори вместо светци си имаха свои герои, чиито портрети носеха като икони, но не на смирено литийно шествие, а на помпозни манифестации. Ето какво казва Солженицин при получаването на Нобеловата си награда за литература през 1970 г.: “Светът никога не е виждал толкова злонамерено безбожие като това, което е практикувано от Марксизма. Главната движеща сила във философската система на Маркс и Ленин е омразата към Бога: тази омраза е в сърцето на марксистко- ленинската психология. Войнстващият атеизъм не е просто случайна или маловажна част от идеологията на комунизма, атеизмът не е следствие от комунизма, а негов фундамент.”
Май наистина всяко пост-явление е рожба на майка си, така и пост- комунистическият атеизъм, нахлузил социални, либерални, дори патриотични одежди всячески упорства да запази спомена на изградените си легендарни образи, т.е. идеологически икони. А трябва ли партийните герои да се признаят от обществото ни за “народни герои”? Може ли да живеем в общество, което лъже своите деца?
След по-малко от месец е датата 3 май и от десетилетия наред първо идеологизирана и митологизирана, после непрекъснато преповтаряна и насаждана, та така до наши дни, е годишнината от трагедията със смъртта на най-известната наша съгражданка, чието име носи градът ни. Много е изписано за нея, много са и крайните мнения за нейния, за съжаление, кратък живот. От героиня до терористка. Ако се направи опит да се избяга от крайностите, всеки интересуващ се от това местен знае, че Величка Пейо Пеева произлиза от един истински български уважаван християнски и консервативен род. Пейо Пеев е образец на проспериращия среден българин от трийсетте години на XX век. С успешна търговска дейност и завидно материално благополучие, живеещ с цялото си семейство в голяма, масивна къща, която всички знаем. А наред с всичко това християнските ценности, морал и църковност били на висота в дома му. Но какво е станало в ума и душата на това невинно момиче, когато е излязло от бащиния си дом? Кое е накарало тази умна и интелигентна девойка, задоволена с всички материални блага, да приеме идеите на радикализма в политиката, може само да се гадае! Средата, с която е общувала, приятелите, младостта, наивната доверчивост, любопитството, а защо не и любовта?! Все неща, повечето, от които един млад човек може да се подведе и съдбоносно да сгреши. Светителят ни учи в молитвата си: “Господи, не зачитай греховете на младостта ни.” А каквото и да е станало в гимназията в Пазарджик и особено вече в Университета в София, факт е една крайна радикализация в идеите, мирогледа и в действията на тази млада жена. Особено след лятото на 1941 г. по призива на една чужда световна сила, живота й се променя съдбоносно и тръгва към своята Голгота. Вероятно преминала обучение по подривна дейност, боравене с оръжие и придобиване на тактически умения през пролетта на 1943 г., излизайки в “шумата”, знаем и сме чели, че участва в наказателни акции срещу “народните душмани” и “хитлеро- фашистите” с палежи, взривявания, убийства и грабежи. Както се втълпява и насажда от десетилетия – да се борим за “народната свобода”.
Но нека сме искрени и обективни – от кого народът ни е бил поробен и е нужно да бъде освободен? На кой търговец му е забранявано да продава стоката си и да му е заграбен и национализиран магазина? На кой занаятчия е затваряна работилницата и в последствие одържавена? На кой земеделец и скотовъд му е взета земята и добитъка и после принудително кооперирани? Над кой хотелиер в Чепинско (а тогава са били десетки и модерни за времето си) е надвиснала опасността да бъде разорен, а хотелът му да бъде отнет и национализиран? Има ли реални исторически сведения за надвиснала такава опасност над хората от красивия ни край, за чиято свобода тъй наречените “народни закрилници” да се борят и сражават, да взривяват, опожаряват и проливат кръв? Или подстрекавани от вън, са вършили всички тези злодеяния? А кои са “народните изедници”, както наричали тогава мандраджиите, които имат кашкавал, сирене и масло или земеделците, които притежават ниви и градини и произвеждат картофи, боб, зърно и зеленчуци, а може би скотовъдците, чиито хладни зимници били пълни с качета със сланина и бутове, пастърма и суджуци?! Интересен факт от този партизански период е, че с наближаването на мразовитата зима “народните шумкари” обявявали и четирикраки “фашисти”. Официално в техни книги се споменава за 60 свини (по това време над с. Елешница пасели хайванчетата), бастисани от разложките “герои за свобода” и 77 говеда една седмица смело транжирани от шестима другари от горноджумайския отряд. А кои са “хитлеро- фашистите”??? Науката история ни казва, че пълното наименование на нацистката партия на Хитлер е “ Национал Социалистическа Работническа партия на Германия” (NSDAP). Не е ли просто пропагандно клише, утвърдено от Сталин и агит-апарата му, за да потули истината защо две братски социалистически държави воюват помежду си? А преди това сключват приятелски съюз и правели съвместни паради в Полша? А самите немски офицери и войници били шокирани и изумени, когато разбрали, че ги наричат “фашисти”. Някой май се срамува да признае, че злото, погубило десетки милиони човеци, са две тежко тоталитарни системи с еднакви корени. А ако младежите от предните поколения по онова време бяха взели примера на Вела и някой, дошло му до гуша от “народната свобода”, се беше сетил да взриви по техен комунистически пример мебелния завод “В. Сотиров” или да запали млекоцентъра и хлебозавода, или отрови водата на града ни – този човек герой ли щеше да е или враг на народа и “социалистическата ни родина”?! И какво щеше да се случи с него?
Ясно е, че на героизма се гледа с различен цвят очила, че идеологическата историография е пълна с легенди и митове, но трябва ли нормалният човек да приеме тежко оцветените “народни герои” за борци за свобода, освободили ни от “труда, земята, имота, вярата, националното достойнство и традициите?” Може ли да се приеме за истина, че една крехка млада жена, изоставена сама повече от месец, гладна, болна, тотално изнемощяла и физически на края на силите си, почти невиждаща, да води сражение 5 часа с многочислената “фашистка сган”?! Не е ли време нашето младо поколение да излезе от пропагандата на комунизма, насаждана в обществото ни от десетилетия насам, да сложи край на идеологическите клишето и просто да признае, че трагедията с тази млада жена е един вид курбан (“жертва ”на църковнославянски) пред олтара на атеизма?! И вместо идеология и съвременни речи с фалшив, партиен патос, със смирение да молим Бог да се смили над изстрадалата й душа.
А след 3 май преместваме отметката на календара и следващата дата е 4 май. Ето какво свидетелстват и разказват пред съда две свидетелки и прокуратурата на Р. България по дело № 4 за този ден за една друга, но неизвестна наша съгражданка (точно 17 години след трагедията с Вела). Името й е Дина Георгиева Кангалова-Пицина, 40 годишна от гр. Велинград, живяла на ул.” Ал. Цветанов” 22. Престъплението е извършено в концентрационния лагер “Слънчев бряг” край Ловеч. Спестявайки ужасяващите подробностите около самото убийство, на чийто садизъм би завидял и д-р Менгеле, сухото прокурорско заключение е: “На 4 Май 1961г. в лагера била въдворена лагеристката Дина Георгиева Кангалова-Пицина от Велинград и незабавно след като й е бил нанесен побой, съобразно установената практика за приемане на лагеристи, била отведена на кариерата. Тъй като съща била много пълна и не можела да работи, Горанов и надзирателката Ръжева започнали да я бият с тояги. В следствие на травматичните увреждания от побоя още същия ден 4 май 1961 г. Пицина починала. В акта за смърт била отразена невярна диагноза, че е починала от грип.” Какъв ли страшен звяр е била тази 40 годишна жена, застрашаваща устоите на “народната свобода” в града ни?! Някой да се сеща за нея?! Май не, та тя не е “ народна героиня ”, тя просто е починала от грип.
Дали уважаемият кмет на града д-р Коев, когато говори за датата 3 май, ще изпълни закона и ще каже ясно и категорично, че 5 месеца след трагедията от 3 май 1944г. в Родината ни се установява режим, обявен със закон от 5 май 2000 г. (обн. ДВ, бр. 37) за престъпен, като чл. 2 ясно регламентира защо, а чл. 3 обявява партията, осъществявала го, за престъпна организация? Дали България е правова държава и кои са нейните герои зависи май само от вярата и волята на хората, които все още не са умрели от грип.
Иван Николаев Аршинков, 07 април 2017 год.
Каква е вашата реакция?
