Бях съвсем малък, когато у нас се появи телефон – един от първите в града ни. Помните ли какви големи щайги-апарати бяха? Аз бях още доста нисък, за да достигна до бляскавата слушалка, висяща на стената, и винаги очаровано гледах как моите родители разговаряха по телефона. След това се досетих, че в тази удивителна слушалка стои човек, който се нарича: Оператор, Бъдете Добри. И нямаше нещо на света, което този човек да не знае.
Оператор, Бъдете Добри знаеше всичко – от телефонните номера на съседите до разписанията на влаковете.
Първият ми опит за общуване с този джин в бутилка бе, когато бях сам в къщи и си ударих палеца с чук. Нямаше смисъл да плача, защото нямаше никой в къщи, който да ме съжали. Но болката бе силна. И тогава аз преместих стола до телефона.
– Оператор, Бъдете Добри.
– Слушам.
– Ударих си палеца… с чук….
И тогава заплаках, защото вече имах слушател.
– Мама вкъщи ли е? – попита Оператор, Бъдете Добри.
– Няма никой, – проплаках аз.
– Има ли кръв? – попита гласът.
– Не, но много боли.
– Има ли лед в къщи?
– Да.
– Ще можеш ли да намериш кутийката с лед?
– Да.
– Сложи малко лед върху палеца – посъветва ме гласът.
След този случай аз звънях на Оператор, Бъдете Добри по всеки повод. Молех за помощ за уроците и разбрах от нея с какво да храня хамстера.
Веднъж канарчето ни умря. Аз веднага звъннах на Оператор, Бъдете Добри и съобщих печалната новина. Тя се опита да ме успокои, но аз бях безутешен и попитах:
– Защо трябва такава красива птичка, която ни носеше толкова радост с песните си, да умре и да се превърне в бучка, покрита с пера на дъното на клетката?
– Пол, – каза тя тихо, – помни винаги: има и други светове, където може да се пее.
И аз някак си изведнъж се успокоих.
На следващият ден позвъних сякаш нищо не се е случило о попитах как се пише думата „поправям“.
Когато станах на девет, се преместихме в друг град. Мъчно ми бе за Оператор, Бъдете Добри и често си спомнях за нея, но този глас принадлежеше на телефонната слушалка на апарата в предишния ми дом и никак не се свързваше с новия блестящ телефон на масичката в хола.
Като тинейджър също не я забравих: спомена за закрилата, която ми даваха тези диалози, ми помагаше в моменти на недоумение и обърканост.
Вече като голям успях да оценя колко търпение и такт е проявила тя, беседвайки с малчуган.
След няколко години, след завършване на колежа, се случи да бъда в родния си град. Имах половин час до излитането на самолета.
Без да мисля се приближих до уличен телефон и набрах номера. Удивително! Отговори ми познатия глас. И тогава аз попитах:
– Подскажете ми, моля, как се пише думата „поправям“?
Отначало – дълга пауза. След това дойде отговорът, спокоен и мек, както винаги:
– Надявам се, че палецът ти вече е оздравял.
Аз се засмях.
– О, това действително сте вие! Интересно, дали се досещахте колко много означаваха за мен нашите разговори!
– Интересно ми е, – каза тя, – знаеше ли колко много значеха за мен твоите позвънявания. Аз нямам деца и твоите позвънявания ми доставяха голяма радост.
И тогава й разказах колко често съм си спомнял за нея през всичките тези години и попитах може ли да се видим когато отново дойда в града.
– Разбира се, – отговори тя. – Просто позвъни и извикай Сали.
След три месеца аз отново бях в този град.
Но ми отговори друг, непознат глас.
– Оператор.
Аз помолих да извика Сали.
– Вие неин приятел ли сте? – попита ме гласът.
– Да, много стар приятел, – отговорих аз.
– Съжалявам, но Сали почина преди няколко седмици.
Преди да успея да затворя, тя каза:
– Почакайте малко. Вие Пол ли сте?
– Да.
– Ако е така, то Сали остави бележка за вас, в случай че позвъните. Позволете да ви я прочета. Така…В бележката пише:
„Напомни му, че има и други светове, в които може да се пее. Той ще разбере.“
Аз благодарих и затворих.
Автор: Пол Вилард
Каква е вашата реакция?
