Не може да говориш на народа като партизанин от бал кончето на кметството
Два проблема бяха заложени още в началото на прехода при медийното отразяване на изборите, които предварително намаляваха значението на журналистиката, обезсилваха я. Бяха нещо като тенекиени кутии, завързани за опашката й, чието дрънчене пречи да се чуе гласът й. Особено ако той се опитва да звучи смислено.
Първият е договарянето под различни нормативни форми между самите политици как точно – до минути и секунди, да бъдат отразявани от медиите. Важно е те да се разберат, а журналистите да са максимално изключени от комуникацията им с аудиторията. В най-добрия случай да са превърнати в конферансиета.
Това е голяма и скъпоструваща им илюзия – че посланията им могат сами без журналистиката като професионален посредник да стигнат до адресата си; че в демократична медийна среда можеш да говориш пряко на народа си като партизанин от балкончето на кметството на 9 септември 1944 г.
В началото резултатът беше откровена гротеска: по избори изникваха десетки странни персони, подбрани сякаш за масовка във филм на фелини, които бяха регистрирали партии единствено за своите 5 минути медийна слава.
И това нямаше да е кой знае какъв проблем, ако и сериозните политици не правеха своите изявления между „сезонните“ и редом с тях. Така новият политически елит още с появата си в ефира губеше тежест, оставяше общо чувство за несъстоятелност, за лош любителски театър, който има за цел да баламоса публиката. И започваше да си пробива път мнението, че „и едните, и другите са маскари“. Днес ги няма онези герои от политическия фолклор на първите седем години на демокрацията ни, но желанието на кандидатите по време на предизборна кампания да вдигнат „на трупчета“ журналистиката и да използват медията за кметско балконче си стои. Не виждам и респектът към партийните кадри да се е повишил.
Втората тенекия на опашката на журналистиката бяха пресконференциите в НДК в нощта след изборите. Това си беше специално организирана ситуация на постистина – на пренебрежение на фактите заради лични мнения и колективни емоции. Политиците влизаха в нещо като в Къща на „Биг Брадър“. А журналистите бяха в ролята на „словесни папараци“, които дебнат изпуснати закани. Така ставаше, първо, защото страстите бяха разгорещени – победителите са в еуфория, загубилите са ядосани. Второ, защото политическото говорене се смесваше с алкохол, изпит на задължителния партиен купон.
Трето, защото след месец и повече обикаляне из страната, агитация, машинации, сметки и треперене финалната умора си казваше думата. етвърто, защото течеше флирт между победителите и журналистите, които искат да тръгнат след тях. Пето, защото журналистите имаха само две възможности -или да повтарят едни и същи въпроси, или да се правят на интересни, като се репликират помежду си или хвърлят ябълки. Шесто, защото фактически пресконференции нямаше – в т.нар. международен пресцентър в НДК журналистите бяха малцинство, заобиколени от търговци на влияние, нетърпелива партийна клиентела и зяпачи. В такива условия няма как да се произведат „истински новини“.
Търсят се главно сензации, т.е. паралелни сюжети, родени „на място“, които изместват основния. Този, който след месец ще определя живота на нацията. Среднощните пресконференции бяха реверанс на политиците към таблоидната журналистика и дори представителите на сериозната не бяха в състояние да променят това.
След току-що отминалите избори тази тенекия беше отвързана от опашката на журналистиката и изхвърлена по много причини. И защото от 2016 г. аудиторията започна да си дава сметка как става жертва на постистина, точно когато й се струва най-интересно. И защото политиците започнаха да си дават сметка, че сензационната журналистика, дори да ги ласкае, руши и без това незавидния им авторитет. И защото пресконференциите бяха преместени в БТА. Така пищните среднощни пресконференции бяха заменени с камерни в партийните централи на следващия или по-следващия ден. Дали обаче скоро ще бъде отвързана и другата тенекиена кутия от опашката на журналистиката и тя ще си върне професионалната роля? Забелязва се подобна тенденция и в сутрешните блокове на частните телевизии, а и в други медии и формати.
През тази медийна кампания минаха повечето важни за обществото теми, пречупени през целите на партиите и сблъсъците помежду им; тя беше риторически по-обиграна и по-диалогич-на. Което я направи и по-ефективна -преди нагласите в началото и в края й, ако изключим външни фактори като Костинбродската афера, оставаха почти непроменени, докато сега очевидно повлия на вота и разбърка картите на социолозите. Журналистите предизвикаха политиците и коментаторите да кажат достатъчно, за да накарат поне част от избирателите да се замислят.
Въобще има някакво журналистическо раздвижване, но като цяло предизборните кампании в медиите си остават жертва на страха на политиците от журналистите. А той подсказва поне две неща.
Първо, че политиците в борбата си за власт са готови да превърнат всеки във враг. И второ, убедени са, че медиите трябва да работят за тяхната победа, защото по избори им плащат. А медиите трябва да работят за избирателя – да направи информиран и независим избор. Сега медийният свят е голям и трибуни дебнат отвсякъде. Ако политиците толкова ги е страх от журналистите, могат да последват опита на Тръмп и да използват за кметско балконче социалните мрежи, за да станат туитър политици. Въпросът е дали вече дори у нас има нужното количество наивници, които да се хванат на тази въдица.
Текстът е по тема от предаването на Лозанов „Необичайните заподозрени“ по „България он еър“.
Каква е вашата реакция?
