Главен редактор на Любословие.bg. Доктор по научна специалност: 05.11.02 –…
Публикуваме разказа на Георги Господинов „Сляпата Вайша“, по който Теодор Ушев създаде едноименния си анимационен филм. Той е сред петте финалиста за „Оскар“ тази вечер.
СЛЯПАТА ВАЙША
Георги Господинов
С лявото око виждала само назад, в миналото, а с дясното – единствено онова, което имало да става в бъдещето. И макар двете й очи да били отворени като на всички зрящи, Вайша все едно била сляпа. Сляпата Вайша й викали всички. Рядко излизала от къщи, а в двора ходела с протегнати ръце, блъскала се в черешата, деряла се из къпините и събаряла грънците под сайванта. Черешата, къпините и грънците не съществували за нея, така както не съществувал и днешният ден. За лявото й око те още не били дошли от пръстта, за дясното й били вече повехнали или станали на пръст.
Докато Вайша била още малка, майка й първа забелязала странната й слепота. Откъде да знаела, че за лявото око на Вайша жената, надвесена над нея, е току-що проходило момиченце, а за дясното – грозна, изкривена старица.
Когато Вайша проговорила и започнала несвързано да обяснява какво вижда, решили, че на очите й е направена черна магия. Проточила се една върволица бабички, плюели през рамо, дърпали си ушите и цъкали с език.
Да пие божурово семе преди изгрев слънце 40 дни секи ден…
От ястреб жлъчка да сгори и да я наложи на окото, дорде е топла още…
От черна кокошка воденицата да обелиш, сал кожата, люспата, и я тури на очите…
Само една от бабите седяла отстрани, клатела костенурчата си глава и нищо не казвала. Накрая, като станала да си ходи подир всички, рекла тихо, че от нищо файда няма да има, докато не се намери нещо, което да й събере очите и да я върне на тоя свят.
Расла, порасла Вайша, станала хубава млада жена. Дори това, че лявото й око било кафяво, а дясното зелено, само удвоявало хубостта й.
Дошъл един ден млад мъж да я иска за жена, застанал пред Вайша, а тя гледала към него и го виждала така:
Ляво:
Боже, това ли сополиво момченце
дошло да ме иска, милото, ризката
му отвънка, коленцата ожулени, че
аз на него майка мога да съм му, а те
го пратили да ме иска за булка, шега
да си бият, боже…
Дясно:
Ръцете му треперят, космите му
побелели, грехота е, боже, ама на
пръст мирише, за път му е дошло
времето, а той булка иска, как да си
легна с него, с какви очи да го
гледам, боже…
И тъй се повтаряла историята с всеки, който идвал. Не се намерил оня, дето да й събере очите.
Минали години, хубавата Вайша все така продължавала да живее с едното око в миналото, а с другото далеч в дните, които предстояли. Понякога границите, в които виждала, се свивали съвсем, аха да се съберат в днескашното. Но докато за дясното око слънцето току изгрявало, за лявото вече се обелвала месечината. Друг път обаче разстоянието между минало и бъдеще бясно се удължавало и Вайша шепнела как според лявото й око земята е още пуста и неустроена, тъмнина покрива бездната и нещо (нямала дума за него) се носело над водата. А в същото време пред дясното око се явявал четвъртит град с дължина, равна на широчината му, а градските стени били украсени с всякакви скъпоценни камъни – първият камък бил яспис, вторият сапфир, третият халкидон, четвъртият смарагд, петият сардоникс и т.н.
И вечер, като си легнела Вайша, пак нямало покой за очите й. Сънищата й се раздвоявали като змийски език и докато в съня на едното око гонела пеперудите, а божурите вече били високи колкото нея, то в съня на другото божурите били откъснати и покривали цялото й вкочанено тяло, а над лицето й се гонели други пеперуди.
Дотегнало й на Вайша така да живее. Намислила веднъж сама да си изчегърта едното око, с пръсти да го отскубне. Добре, ама кое да бъде окото. Ако извадела лявото, все едно да живее само в онова, което идва, а то никак не се задавало добро. И с кого щяла да живее в идното, кого щяла да познава. Ами да извади тогава дясното. Миналите дни винаги са по-уютни, по-сигурни. Ама пък как ще гледа майка си и баща си като сополиви дечица, как ще им вика, как ще живее с тях. Нямало спасение за Вайша ни в миналото, ни в бъдещето.
Няма край тази история. Защото не се намерило нищо на тоя свят, което да събере очите на Вайша, да бъде еднакво както за лявото, така и за дясното й око.
А ако и ти, четящи, като си затвориш дясното око и прочетеш тази история само с лявото, не видиш никакви букви и никаква история, а само чист лист отпреди историята, или пък и лист не видиш, а видиш дървото, от което е направен, тежко ти.
Ако пък си затвориш лявото око и прочетеш всичко с дясното, и пак не видиш буквите, защото са се изличили вече, а хартията се е спрашила на бяла пепел, тежко ми. Или четеш с очите на сляпата Вайша, или тази история е толкова нетрайна, колкото е нетрайно това парче хартия и този увехващ свят.
Из книгата „И други истори”, Жанет 45
Каква е вашата реакция?
Главен редактор на Любословие.bg. Доктор по научна специалност: 05.11.02 – Политология (Публична администрация) с тема на дисертационния труд: Комуникации в процеса на политиките (Изграждане на обществена съпричастност при стратегически публично-частни партньорства). Андрей Велчев е магистър по Политически мениджмънт и публични политики и магистър по Масови комуникации в Нов български университет. Автор е на множество публикации и интервюта, посветени на проблемите на комуникациите, журналистиката, маркетинга и политическите комуникации. Член е на Българското дружество за връзки с обществеността, Съюза на българските журналисти и International Federation of Journalists (IFJ)