Пълен идиот служи на Народна република България

Изпитът по огнева подготовка се провеждаше на стрелбището край село Николаево в два тура – теоретичен и практически (стрелба). Теглих билет – от възможните оръжия ми се падна найголямото желязо – тежка картечница „Владимиров“, устройство и принцип на действие. Гледах разсеяно стоманения кютук на масата пред себе си, гризях химикалката и си мислех за изпита по естетика при Исак Паси – там ми се падна Кант, любим философ на професор Паси, и Кантовата „Критика на чистия разум“ – изкарах четворка. Аз с философа Имануел се справих, та някой си Владимиров ще ми се опре!

Тъкмо дойде моят ред и вратата с трясък се отвори. С шкембето напред вътре влетя генерал-майор Гано Иванов (началникът на Школата), развял зелена пелерина над сърмени пагони. Следваше го свита от висши военни, все с големи болтове по раменете.

– Стани! Мирно! – изкомандва се и всички скочихме, изпънахме ръце по кантовете и замръзнахме.
– Свободно!… Продължете изпита! – кимна нашият Генерал Гано намусено (той все си бе намусен). Отпусна се на един стол, та столът изпъшка под тежестта му – не само личният състав на школата, и мебелите пъшкаха под него. Наоколо се разположи антуражът му от шапкари, отложиха фуражки и зачакаха представление.
– Следващият! – каза председателят на изпитната комисия, един капитан, доста стреснат от височайшето присъствие.
Огледах се – нямаше къде да се скатавам, беше моят ред.
От опит си знам – на изпит трябва да си уверен. Може и нищо да не знаеш, но трябва да го казваш уверено.
Започнах точно според устава: школник еди-кой си, разрешете да доложа… И взех да долагам:
– Известният съветски конструктор Владимиров е създал това мощно оръжие за поразяване на живата сила на натовския противник. Нито една армия по света не разполага с такова надеждно оръжие, освен непобедимите армии на Варшавския договор.
Тишина в залата. Огледах се – Генерала седеше със затворени очи и ръце, скръстени на гърдите – върху експозицията от ордени и медали. Другите офицери ме гледаха внимателно.
Продължих нататък – още по-уверено:
– Оръжието носи името на своя създател – по примера на инженер Калашников и конструкторът Владимиров е записал със златни букви името си в историята.
Посочих масата, на която лежеше -картечницата, разглобена на две части – дълга цев и голям чугунен кютук, за който не бях много сигурен какво е – затвор или възвратен механизъм с пружина. С ръка повдигнах цевта – бе доста тежка. Това ми подсказа накъде да продължа:
– Картечниците биват два вида – леки и тежки. Очевидно е, че картечницата „Владимиров“ е от втория тип пред нас е една тежка, при това доста тежка картечница…
– Школник! – ревна гороломно Генерала наш.
Толкова гороломно, че се чу двоен звън – звънтяха и ордените на гърдите му, и полилеят на тавана.
-Аз!
-Кой!
– Школник Мишев!
– Разглобете картечницата, Мишев!
– Слушам, другарю генерал!
И се наведох над масата, като оглеждах двете части на „Владимиров“. Откъде да ги подхвана?
В главата ми се мярна смътен спомен . когато ни показваше цялата тая железария, преподавателят каза, че трябва много да се внимава при разглобяване. пружината й била толкова силна, че можела да откъсне пръст или ръка.
Не ми се рискуваше, затова приключих огледа с думите:
– Разрешете да доложа, тя си е разглобена! На две части е! Цев и…
– Другарю школник! – кресна Генерала.
-Аз!
– Сглобете я!
– Слушам!
Лесно е да се каже „Слушам“, трудно е да се сглоби. Аз ако знаех как става…
Побутнах цевта, повдигнах я… Опитах се да я доближа до другото желязо (затвор или възвратен механизъм това Владимиров си го знае!). Натежа ми и се отказах…
– Тежи – казах. – И така трябва да бъде, нали е тежка картечница!
Тук сред публиката се чу смях. Ех, че драго ми стана… Нали това си ми е цел номер едно в живота – да разсмивам хората. Е, успях да докарам до усмивка даже военни, най-сериозните хора на света! Ако наистина бяха хора да ми пишат една тройка и да ме пускат да си карам службата!
– Тишина! – кресна Генерала, очевидно не му бе до смях. Гледаше ме като въшка, мен, школника – пехотинката нещастна… Ама командирът Гано Иванов по принцип така си гледаше към всеки свой подчинен. Не усетих някакво по-специално отношение.
Дарих го с поглед ангелски, невинен.
– Школник! Кой?
– Мишев!
– Дайте на Мишев „Калашников“!
Подадоха ми един автомат
– да го разглобя и сглобя упражнение за бързина. По норматив трябваше да е десетина секунди – и аз го правех за десетина, ама минути.
Но точно този автомат нещо ми се опря. Затворът падна в краката ми, та лазих под масата да го търся, после изпуснах пълнителя, а пък при сглобяването от бързане, си ударих показалеца в някакъв механизъм (може би пак възвратен, но не съм сигурен – конструкторът Калашников си ги знае механизмите).
От пръста ми потече кръв
– инстинктивно захапах ранения показалец, навик, останал от детството.
Получи се мила картинка: целият команден състав на НШЗО седеше и гледаше пред себе си един униформен дебил (в мое лице) да стои с пръст в устата, сред части на разглобен калашник.
Лицето на Генерала стана като знамето на СССР, окачено на стената – аленочервено.
– Какъв си ти, бе? – викна срещу ми.
Аха, помислих си – минахме на „ти“, ставаме си близки – и пак се усмихнах невинно и лъчезарно на новия си приятел.
Чух някой да подсказва „висшист“.
– Какъв висшист?
– Журналист… – смънках. И пацифист…
Това страшно го вбеси. Напълно го Гнервира – отвън и отвътре, изцяло.
– Журналисти!… Пацифисти! – кресна Генерала наш. – Каква е тая армия!
Дебелият му показалец се насочи към гърдите ми: (…)
– Журналист! Пушката си не можеш да сглобиш! С какво ще стреляш срещу врага, теб питам?
– С перо – чух се да отвръщам (нещо твърде неуставно, когато те гълчи началство, ама нали ме пита). Разрешете да доложа, другарю генерал: перото също е оръжие – това съм го чувал лично от Веселин Йосифов, председателя на съюза на журналистите… Той също е генерал и съветник на другаря Живков…
Цитатът от Веселин Йосифов си го измислих в момента, но другото беше вярно председателят на СБЖ бе личен съветник на Живков и генерал от МВР. Имаше и пистолет, виждал съм го – на редколегии в „Стършел“, понякога от скука, си вадеше пистолета и го разглобяваше на масичката, сред чашите за кафе.
Споменаването на двете важни имена – особено Живковото, затапиха като с парцал устата на Генерала. Уж голямо началство, но и то се стряска от Първия – ами, ако му се окажа роднина от
Правец?
Гано Иванов млъкна, само лицето му се променяше от алено към тъмночервено. По голата му глава избиха капки пот. Дишаше тежко, личеше, че някъде вътре, под китела и декорацията от ордени, кипи напрежение като в тенджера под налягане.
Сега Везувий ще избухне в арести, помислих си. Колко ли ще ме награди?
В такива драматични моменти Швейк се усмихва най-мило. Аз – също.
– Теб какво да те правя? погледна ме командирът на школата. – Ама той се смее!… Смешно му е – виж го ти!
Моята швейковска усмивка сякаш го довърши. Пое въздух да изрече някакво наказание, но от устата му излезе само хриптене.
От много викане бе загубил глас.
– Това не е армия! – изхриптя, изшептя и премина в отстъпление. Нахлупи си фуражката с голямата кокарда и изхвърча от стаята, подрънквайки с медалите, като същи Брежнев.
След него се изнизаха и другите „болтове“ – полковници, подполковници и майори от свитата му.
В изпитната стая останахме по-нисшите чинове – моите преки командири и членовете на комисията. Чу се въздишка на облекчение – и от комисията, и от мен, като да ни е отминало природно бедствие.
– Ти си бил голям идиот!погледна ме ротният.
– Голям идиот! – повтори след него взводният.
– Пълен идиот! – допълни като ехо и помощник-взводният старшина школник.
– Служа на Народната република! – отвърнах, доста горд за полученото признание.