Именните дни са традиционен български празник, какъвто няма в нито една друга държава. Те са нещо като курбан, празник на човека, а и на рода, особено когато семейството спазва правилото да кръщава децата си на баби и дядовци.
Именните дни са възприети от общността и се повтарят през поколенията. Началото им е неизвестно къде. Може би идват от римляните, които са имали подобни празненства.
Вероятно са тръгнали от християнството, защото календарът ни е подреден според дните на светците. Най-често това са дните на тяхното успение или смърт, много рядко, и то само при по-големите светци, това са дните на тяхното кръщение или рождение.
Хората са предпочитали и продължават да кръщават децата си с имена на светци заради вярването, че светецът покровителства човека, който носи името му.
А това вярване идва от общия мироглед, в който човек съществува с невидимите на дясното и лявото му рамо ангел хранител и дявол изкусител.
И затова много често казваме за някого, че му е слаб ангелът, а всъщност искаме да кажем, че хранителят му не е достатъчно добър.
Вярвало се обаче, че добър или не достатъчно добър, ангелът е на дясното рамо още преди да се родим.
Заради този ангел хората много са се радвали, когато някое дете се роди с името си или в деня на голям светец. Тогава вече никой няма право да се сърди – нито свекър, нито свекърва, още по-малко пък кръстникът, който навремето е давал име на новороденото.
А как е ставало това? Смятали са, че този ангел хранител нашепва на кръстника как да бъде наречено детето.
Християнски просветените и по-дълбоко религиозни наши предци в края на XIX началото на XX в. до към 20-те г., са празнували по определен начин – в общи линии с голяма и богата трапеза.
На този ден се отивало на гости и на трапеза без покана, нещо, което днес имаме като памет, но не спазваме точно. И се е смятало, че колкото повече гости ти дойдат, толкова повече хора те уважават.
На трапезата се е слагал курбанът, жените са месили хляб, всичко трябва да е чисто. Гости се посрещат докато идват, затова и цял ден трапезата не се е вдигала.
На именния си ден е било важно именникът сутринта да отиде на служба. А и хората са вярвали, че носи щастие този гост, който вече е минал през храма на съответния светец.
Разточителната селска трапеза в града не е същата.
В града забравят поговорката, че някои идват заради светията, други заради ракията.
Нямало е дарове в смисъла, който ние днес влагаме в подаръка. Градските хора започват да посрещат с някакъв вид мезе и питие.
Жените, особено по-изтънчените – посрещали със сладки, а по-късно с бонбони и ликьор, защото разточителствата водят до харчове.
Дори малко след освобождението вестниците се пълнели с обяви, дадени от именници, които няма да празнуват именния си ден. Защото, ако не си го направил, ако не си пуснал обява, ще ти дойдат гости.
Имало е дори решения на общината, в които се е казвало, че именните дни трябва да се правят в по-тесен кръг, за да няма толкова харчове.
Ето тогава се е появили съвременната традиция на именника да се носи подарък.
За най-големите светци, които са установени от старите предхристиянски земеделски култове имат установени и строги традиции.
Затова и до днес е валидно правилото, че на Гергьовден, курбанът е агне, на Никулден – риба. На Петковден се коли теле, на Петровден се яде пиле. А на Рождество или Коледа – се дава в жертва прасе.
Когато човек носи името на някой от тези светци, задължително на трапезата му трябва да има съответното животно.
Януари е месецът, натоварен с най-много именни дни, защото през зимата кърската работа е малко, а и вкъщи няма толкова за вършене. Първият имен ден обаче е на 20 декември – Игнажден. Тогава започва астрономическата нова година.
Може да се приеме за първи и Симеоновден – 1 септември, когато започва християнската нова година. Нашите градски традиции са наложили първи да е Васильовден, който е на 1 януари, когато започва гражданската нова година.
източник: по myvelikoturnovo.com
