Рекорден брой български филми са имали премиера тази година – общо те са 14. Четири родни продукции получиха и множество награди от реномирани световни кинофествали – „Безбог“ на Ралица Петрова, „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, „Христо“ на Тодор Мацанов и Григор Лефтеров и „Пеещите обувки“ на Радослав Спасов.
Любопитното е, че успешните ни филми са нискобюджетни, а историите са сходни като използвани изразни средства и по начин, по който техните автори изследват съвременната ни действителност. Режисьорите обясняват своята позиция за липсата на духовност и съпричастност, а някогашните идеали са напълно потъпкани и неценени в съвремието ни. Авторите отразяват огромната пропаст, която дели малкия човек от държавните институции, но без да търсят начин, по който това може да се промени.
Поглед към несретниците и онези, нецелунати от съдбата, направи и Димитър Димитров с пълнометражния си игрален дебют „Събирач на трупове“. Главният му герой е с такава професия, а сюжетът се завърта около работата му да събира починали хора, карайки зад полицейски патрулки. Героят се изправя пред няколко противници и дилеми, сред които и кои са истински ценните за него неща. И макар темата за смъртта да не е най-приветливата, „Събирач на трупове“ може да се похвали със смислен диалог, добра актьорска игра и умението на автора да разказва истории.
Тенденцията с персонажи, които живеят сложно живота си продължава със „Семейни реликви“ на Иван Черкелов. Режисьорът разказва паралелно три истории, които първоначално нямат общо една с друга. Постепенно се откроява и връзката между тях, а персонажите се оказват част от едно семейство, прекъснало отношения помежду си.
Драмата на друго семейство, разказва Светла Цоцоркова в своя пълнометражен дебют „Жажда“. Сред чаршафи, силно слънце е разгърнат пасторален разказ за хората, живеещи в затънтено местенце, за несбъднатите мечти, за недоизживяния живот. Оказва се, че под примиреното спокойствие на живеещите в района врят чувства, несподелени емоции, желание за промяна.
Макар и героите на Димитър Коцев Шошо да са на прага на трудно изпитание, режисьорът се опитва да погледне всекидневието от усмихнатата му страна, колкото и драматично да изглежда на пръв поглед с „Маймуна“ . Един от малкото български филми, който представя една по-цветна картинка на родната действителност. Под ръка с детското въображение остават забележими предимно панелките, изрисувани с графити, улиците, по които са плъзнали младежи, владеещи паркура и озвучени от бийтбокс.
И докато проследява неизбежното порастване на главните герои – тинейджъри, Шошо ни оставя да се потопим в дълбокия им и чудат свят и да се присламчим към тяхното разбиране за случващото се като го приемем такова, каквото е. „Маймуна” също бе сред филмовите ни заглавия, които се радваха на зрителския интерес и събраха около 15 хиляди зрители.
С почти същия успех в бокс офиса у нас може да се похвали и „Летовници“. Режисьорът Ивайло Пенчев снима кичова картинка от родните брегове, където хотелиерите пробват да забогатеят на гърба на гостите си, а плажовете са изпълнени с изкусителни красавици по монокини. Разходка с корабче пък показва „вдъхновяващи“ гледки от красивата природа, особено на фона на младежи, правещи секс на брега.
В клас ни отведе дебютът на Михаела Комитова „11А“– училищна история за надути тинейджъри, които обаче срещат предизвикателство в новата си учителка, изиграна от Яна Маринова. Филмът се оказа единственият български, който постигна толкова голям зрителски успех и бе гледан от около 100 хиляди зрители.
„Каръци“ бе следващият български филм, който имаше доста успехи извън страната ни и у нас – с 30 хиляди зрители. Продукцията продължи вълната от убеждаване, българите се възприемат като хора без късмет.
Режисьорът Ивайло Христов обясни многократно колко харесва хората, наричащи се по този начин, а историята ни срещна с няколко ученици, намиращи се на прага на най-емоционалната възраст, свързана с любов, разочарования и преоткриване сложността на човешките отношения. Филмът бе включен в надпревата за 89-ите награди “Оскар” за чуждоезичен филм на Американската филмова академия.
„Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ на Иглика Трифонова откри тазгодишния София Филм Фест, а историята ни отвежда в съдебната зала, където Главният прокурор на Международния Трибунал за войната в бивша Югославия, Катрин Лагранж, призовава като свидетел сръбското селянче Деян. Момчето има присъда в Босна за участие във военни престъпления, а в Хага се явава като ключов свидетел срещу високопоставен сръбски военен.
„Докато Ая спеше“ на Цветодар Марков пък повдига завесата на един театър, а случващото се на сцената е просто метафора на самия живот, в който се наблюдава липса на духовни ценности и толерантност един към друг.
Сред филмите, които имахме възможност да видим тази година са още „На педя от земята“ на Максим Генчев, „Жената на моя живот“ на Антоний Дончев, „Жалейка“ на Елица Петкова, „Бартер“ на Атанас Киряков.
Източник: www.dnes.bg
Автор: Петя Славова
Каква е вашата реакция?
