Новата илюстрирана биография на най-обичания тенисист в света „Федеграфика“ разкрива източниците на неговата харизма на корта. И извън него.
Откъс от „Федеграфика. Илюстрирана биография на гения Роджър Федерер“, Марк Ходжкинсън (“Книгомания“)
Три лета след раждането си на 8 август 1981 г. Роджър Федерер размахва ракета за пръв път. На четири години вече може да вкара в отсрещното поле 30 топки без грешка. Но бъдещият носител на рекорден брой титли от турнири на Големия шлем задълго остава нестабилен емоционално: една от първите му треньорки – Мадлене Берлохер, разказва как малкият Роджър се свирал под стола на съдията след загуба и ревял от яд минимум 10 минути. Само едно нещо го ужасявало повече от паяците, змиите и увеселителните влакчета – несъвършенството на корта.
И след като започва да трупа победи Федерер трудно овладява изблиците си. Но за разлика от американеца Джон Макенроу например, гневът му не е насочен към съдиите или към противника, а навътре – към самия него, пояснява Марк Ходжкинсън. Британският спортен журналист е автор на „Федеграфика. Илюстрираната биография на гения Роджър Федерер“ (“Книгомания“), в която прави подробен анализ на успешната му кариера, паралелно с най-важните събития от личния живот. Не пропуска и онзи случай, в който съгражданите на тенисиста от кантона Швиц го номинират за швейцарския парламент, без да го питат – тамошната система допуска избирателите да дописват имена в бюлетината. А Федерер отминава с усмивка шанса да влезе в политиката.
Защо точно това момче от предградията на Базел стига до върховете в спорта и става най-високоплатеният тенисист в историята, без да губи и капка от обожанието на феновете? Защо дори противниците му го харесват? Ето какво казва Пийт Сампрас: „…Той /Федерер/ не обикаля и не парадира с рекордите си. Толкова е скромен. Просто излиза на корта и си играе играта. Не мисля, че Роджър осъзнава колко е велик и какъв шампион е. Той никога не се мисли за нещо повече от теб.“
Търси жената
Има нещо вярно в приказката, че зад всеки велик мъж стои някоя силна и отдадена жена – в случая тя се казва Мирослава /Мирка/ Вавринец. Федерер нарича на шега съпругата си „моят крайъгълен камък”, но наистина цени съветите й относно стратегията, както и насърченията й преди мач. Мирка също има минало на корта.
Родена в словашката част на бивша Чехословакия през 1978 г., Мирослава я напуска още като пеленаче заедно с родителите си, бегълци от режима. Те отварят магазин за бижутерия в Швейцария, а дъщеря им расте с мечтата да стане балерина. Това продължава до момента, в който семейството отива да гледа Мартина Навратилова на турнира във Филдерщат, Германия. Удава им се да си поговорят със звездата, а тя запалва Мирка по тениса. Навратилова дори се ангажира с организирането на първите й уроци в спорта, който ще я срещне с Роджър.
В периода преди да се роди първата им двойка близнаци тя често застава срещу Роджър като спаринг партньор, присъства и на тренировките, и на мачовете му. Случва се да организира медийните изяви и пътуванията. И в един момент си дава сметка, че може да оказва влияние на световния тенис и без да излиза лично на корта.
„Лятна вечер в Торонто, малко преди полунощ, Роджър Федерер тича по улиците. Загубил се е, очите му са зачервени и вие от мъка. Без да успее да си хване такси и без да знае как да намери пътя обратно към хотела, той просто продължава да тича…
Не искал да спира, може би не е бил и в състояние, дори да поиска. Тичал километър-два, може би дори три, преди да се озове обратно пред лобито на хотела. Било седмица, преди да навърши 21 години, и по-малко от година, преди да спечели Големия шлем на Уимбълдън 2003. За първи път трябвало да се сблъска със смъртта.
Същата вечер си седял на бара и не обръщал внимание на позвъняванията на треньора си Петер Лундгрен. Участвал вече в състезанията по двойки и бил оставил зад гърба си сингъл играта на твърда настилка, затова и не виждал причина да разговаря с шведа. Позвъняванията обаче не спирали. Когато най-накрая вдигнал, Лундгрен му казал, че неговият приятел и треньор от изминалите години Питър Картър е бил убит по време на медения си месец в ЮАР.
Във времена на мързеливци, излежаващи се на задната линия, играта на Федерер може да се опише с думите на покойния американски писател Дейвид Фостър Уолъс: „Да си свирукаш Моцарт на концерт на Металика”. Хората често задават въпроса как е възможно Федерер да играе толкова величествен и красив тенис, а отговорите са три на брой. Първо, талант. Второ, яки тренировки. Трето, Питър Картър.
Почти всеки елемент от техниката на Федерер може да бъде проследен назад до Картър. В следващите години родителите на Картър, Боб и Диана, ще намират утеха в играта на Федерер, виждайки елементи от играта на сина си. Всеки път, когато Федерер сервира и бие воле или играе подсичащ бекхенд, или измисля нещо интересно, те ще си спомнят, че и синът им е играел така. „Виждам елементи от играта на Питър в тениса на Роджър и не съм единственият – заявява Боб Картър. – Ужасно се гордея с влиянието, което Питър оказа върху живота на Роджър, с когото също се гордея. Питър силно повлия върху тениса и характера на Роджър и бяха близки приятели. Хем е приятно да си мисля, че са били толкова близки, хем ми е мъчно.”
… Но Картър учи младежа на нещо повече от бекхенд. Спомените на Федерер буквално са за „спокоен” треньор с „типично австралийско чувство за хумор”. Години по-късно Федерер ще определи наученото като „жигосано в ДНК-то ми”. Думите му са: „Работната етика е много важна за австралийците, така че извлякох големи ползи в този ранен етап от развитието си. Питър бе изключително важен за изграждането на характера ми. Научи ме да уважавам всекиго, независимо дали е известен или не. Просто ме научи на основни житейски ценности, точно както го правеха родителите ми, с които също се разбираше чудесно. Всички ние бяхме много близки с него.”
Когато 14-годишният Федерер започва школата в Екюблан, за няколко сезона връзката му с Картър е „на трупчета”. Ще подновят взаимоотношенията наставник–ученик чак в тренировъчния лагер в Биел, където Федерер се премества след Екюблан, и след като Швейцарската тенис федерация взема на работа Картър главно заради близката му връзка с обещаващия младеж. Там с Федерер се обвързва и с Лундгрен, който ще стои зад първата му титла в Уимбълдън.
През 1998 година Федерер постига възможния връх за младежите – печели Уимбълдън както сингъл, така и по двойки, а в допълнение завършва и втори на US Open по път към позиция 1 в световната младежка ранглиста. Дни след младежката титла в Уимбълдън, само на 16 години, Федерер получава право да участва в турнир от АТП. Явява се в алпийския град Гщаад, където играе на червена настилка и е победен още в първата среща от аржентинеца Лукас Арнолд Кер.
От четирите права за участие, получени от АТП през 1998 година, първата му победа идва в Тулуза над французина Гийом Рау, като стига до четвъртфиналите. Същата година играе в Базел срещу Андре Агаси, но претърпява съкрушителна загуба. Следващата година сгъстява графика си и започва да впечатлява все повече и повече, пробивайки в Топ 100. Това става точно навреме, защото родителите му го информират, че не са в състояние да го поддържат повече финансово, ако ще се върти около 400-ната позиция в ранглистите.
Скоро на Федерер му се налага да избира треньор, който да е до него в първите му професионални стъпки. Картър или Лундгрен? Решението му изненадва почти всички, които го познават. И най-силно – Картър, който, въпреки огромните си усилия, не успява да прикрие разочарованието си. Това, което липсва, е опитът на Лундгрен в играта на високо ниво. По време на спортната си кариера Лундгрен е достигал Топ 25 и има победи над Пийт Сампрас, Андре Агаси, Матс Виландер и Иван Лендъл. Като треньор е работил с чилиеца Марсело Риос, на чиято игра Федерер искрено се възхищава.
Решението изобщо не е лесно заради приятелството на Федерер с Картър. То обаче показва, че няма да позволява личните взаимоотношения да замъгляват преценката му за професионалното развитие. С Лундгрен може и да не са били толкова добри приятели, но Федерер преценява, че той ще му е от по-голяма полза за кариерата. Дори и така, той все още иска Картър около себе си, лобира успешно и австралиецът става първият чужденец, капитан на швейцарския отбор за Купа Дейвис.
Именно Федерер, чиято майка е от Южна Африка, предлага на предишния си треньор да заведе жена си Силвия на сафари. Това щял да бъде закъснял меден месец за двойката, сключила брак година по-рано. Двамата чакали Силвия да приключи химиотерапията си, чрез която се борела с болестта на Ходжкин. На 31 юли бил рожденият й ден. На следващия 1 август 2002-ра семейството пътувало в отделни автомобили покрай националния парк „Крюгер“. Картър се возел в ленд роувър, шофиран от екскурзовод, а зад тях била колата със Силвия. Срещу тях свърнал минибус и роувърът с Картър се принудил да отбие встрани, за да избегне челен удар, поднесъл на банкета и се приземил с тавана надолу в близката река. Според полицейския доклад Картър и екскурзоводът загинали на място.
Федерер едва осмислил новината след бягането по нощните улици на Торонто…
Докато не вдигнал телефона на Петер Лундгрен и не чул, че Питър Картър е мъртъв, Роджър Федерер нямал досег със смъртта и съпровождащата я мъка. Никога не бил губил близък човек. Никога не бил ходил на погребение. През тази кошмарна нощ в Торонто той се обадил на няколко приятели и разпространил новината. Един от тях казва, че Федерер звучал „съкрушен”.
Телевизорът бил включен. Очаквайки, че италианският канал ще коментира как е спечелил тайбрека на последния сет, Федерер останал изумен, като установил, че във фокуса на предаването е чупенето на ракети по време на целия мач. Изненадата бързо била заменена от срам. Повторенията показвали как и той, и Сафин, унищожават инструментите на труда си. В този момент си казал, че трябва да овладее гнева си и да сложи край на агресивността.
Е, поне една от теориите е такава. Далеч по-убедително звучи тази, че трагедията със смъртта на Картър го е накарала да преосмисли подхода си към спорта.
В краткосрочен план представянето му се срива. С черна лента на ръката той излиза в мач по двойки в Торонто редом с южноафриканеца Уейн Ферейра. Не е изненада, че губят този четвъртфинал от австралийската двойка Джошуа Игъл и Сандън Столи. Самостоятелната игра на Федерер през това лято също е ужасна – губи първите си мачове и на Ролан Гарос, и в Уимбълдън, и в Торонто. Подобна е и съдбата му в двата турнира веднага след смъртта на Картър – в Синсинати и Лонг Айлънд. Осъзнава, че тенисът е просто спорт, но и с кристална яснота разбира как точно трябва да посвети живота си на него, за да развие таланта си максимално.
„Това бе първата смърт, с която се сблъска Роджър, и го разтърси из основи – казва майка му Линет. – Тя обаче го направи и по-силен.”
Каква е вашата реакция?
