Протестът на БАН се състоя като общо събрание на площад „Александър Батенберг“. Буквално беше изречено от импровизираната трибуна: „Ние сме на улицата, на никой не му пука!“. Трудно ми е да го нарека “протест” поради интелигентната безпомощност на протестиращите, светли умове, дискретно скромни с академична смиреност, доведени до непривичното поведение на политическа акция, но не партийна, в каквото ги обвиняват.
За съжаление мнозинството бяха колеги от Академията, но не и от цялата академична общност, включваща и университетите, или поне държавните… Ако няма солидарност, ще се поддадем на внушението, разединяващо целенасочено Академията от университетите („дайте да реформираме БАН“, сиреч необратими съкращения, и обратно – да даваме средства само на университетите, защото там са младежите).
След БАН обаче ударът ще е по държавните университети. Нищо чудно да се дава издръжка и на частните вузове по примера на частните училища, които вече са наравно с държавните, несправедливо, антисоциално, антидържавно, но факт, преглътнат без много шум.
На протеста стана дума за липсата на национална цел в България, за национална идентичност. Една от причините за опита за разтурване на Академията под формата на „реформи“ от Дянков досега е, че се опазва академично българската национална идентичност, а не мултикултурализмът, гендърните и прочее грантопопулярни научни моди, радващи се поне досега на медийна и политическа реклама.
Хуманитарният сектор е въпрос на престиж за една държава, че може да си позволи учени с екзотични езици, специалности, ненужни на пазара, на бизнеса, защото не са приложни за деня, но работят за вечността. Да разчетеш ръкопис, да възсъздадеш стара култура, да имаш поглед надолбоко в цивилизационните пластове на човешката история – това значи да имаш жива памет. Късата памет скъсява хоризонта на мисленето, обрича на инфантилно същестуване, имитация на живот в трескаво подменяне на поредни модели смартфони и прочее залъгалки – неонови стъкълца за глобални туземци в модни дрешки.
Стана дума и за точните науки, чиито представители на протеста се шегуваха: “Елементарни частици не можете да купите на Женския пазар”. БАН не може да бъде сведена до пазар, за българските реалии – женски, илиянски или квартален, защото Академията трябва да остане извор на фундаментално теоретично знание.
За мизерните заплати е унизително да се пише дори, искането на протеста е само 100 млн лева, за да покрият най-елементарното същестуване на учените или поне да се изравнят с по-малко, но също така оскъдни възнаграждения на университетските преподаватели. Нищо чудно, че преобладаваха колеги на средна и възсредна възраст, млади тук-там – радост за окото.
Не може да привлечеш дори и ентусиазиран, влюбен в научния свят младеж, ако го възнаградиш с по-малко от чистачка в министерството – как да съществува, камо ли да е отговорен за семейство? Скъса ли се приемствеността, остава гола земя и тогава държавата или това, което е останало от нея под формата на вечна администрация, ще купува отвън теоретични разработки.
България е бедна, но все още образована, нещо немислимо за неолибералния пазарен модел, предвиждащ да си богат и образован, и обратно – беден и лумпенизиран с имитационни знания, ограничени до рефлекси за попълване на тестове. За творчество и дума не става, това не се продава, виж, “инсталация” може, това е пазарният “арт”, за който не се иска работа, усилия, приемственост, школи – достатъчно е да нямаш вътрешни граници – разбирай “свян”.
Ако има нещо, което ни отличава от провинцията в европейски план, това е академичната наука – тихата, незабелязаната от медии и публичност, но присъстваща навън равностойно (не подчинено, както е държавата във всяко друго отношение и като че ли свикнахме с това).
Българската академия е на улицата… на никого ли не му пука?
автор: Доц. Дарина Григорова
