Получавал съм неприлични предложения около гари, в България и чужбина, веднъж това стана дори в Африка, където напориста проститутка опита почти насила да влезе в хотелската стая, която деляхме с поета Георги Константинов. Успях да я избутам под нелепия предлог, че сега сме уморени след път, да дойде утре вечер… Ама правете му сметка, ако утре не викнете мен, а някоя друга – наръча тя строго, преди да се омете. Не пропусна да си забоде визитката на вратата.
Съвсем наскоро обаче получих чудато съобщение в една от социалните мрежи, което започваше без никакви предисловия така: „Търся олегнал мъж за секс и връзка…Визуално ми допадаш.“ И завършваше: „Аз обичам олегнали мъже…“
Нямаше да му обърна внимание, защото реших, че или е шега, или провокация, или обикновена продавачка на секс си търси клиенти. Полюбопитствах все пак да се уверя дали е реална фигура – и се впечатлих. Въпросният профил ми се видя автентичен. Персоната отсреща активно общуваше, постваше понякога красиви картинки със залези и цветя, (като мнозина), ала влизаше и в дискусии, демонстрираше доста наивен, но самобитно емоционален нрав по повод разни битови и политически неправди. Изобщо, водеше интензивен електронен живот. Нека добавя, че изглеждаше много млада.
По същото горе-долу време приятел ми прати една позабравена от мен снимка, на която сме няколко души. Снели сме се през далечната 198 и някоя година, и сме почти на възрастта на девойката, която ме изненада с директното предложение. На нашата снимка ние, с доста буйни и още съвсем тъмни коси, изглеждаме пълни с бодрост. Разбира се, пълни сме и с наивност, но то е, ако не порок, то несъмнен чар на младостта. По наивността си приличаме с девойката. По друго обаче не особено. Интересен детайл – не изглеждаме никак смачкани от тоталитарната система, която, разбира се, плюем и критикуваме дружно. Двамина сме студенти, без да сме членове на БКП, нито пък някой да ни е натискал да членуваме, а третият води активен бохемски живот като поет-работник. Обаче не работи, а повече пие с хонорарите, които вади доста редовно от многобройни издания. Всички излъчваме оптимизъм и високи очаквания от бъдещето.
Ала девойката на фотографиите си в Мрежата изглежда другояче – о, не че е смачкана от новото време, в никакъв случай. Изглежда много добре, дрехите й са модни и хубави, сравнени в нашите ризи от конфекцията в ЦУМ. Само че нещо в изражението и облика й внушава дълбока, агресивна опустошеност. Гледа така, сякаш ако ние човеците вътрешно можем да се уподобим на пейзаж, то нейният вътрешен пейзаж е като разпердушинен от тайфуна на светлото бъдеще, което ние с толкова надежда сме чакали някога. И този й душевен пейзаж е на парцалчета, които никакъв бриз от океаните на световната демокрация не изглежда в състояние да утихомири…
Нашият живот – на хъшлаците от снимката, не мога да кажа, че се разви зле. При все че днес едва ли излъчваме бодрост, дори поради възрастта. Мога да кажа обаче, че съпоставката между нас тогава и голяма част от тези, които извикахме от небитието, за да населят страната след нас – не знам защо, но ми навява униние.
Ще ми се това моето да е обикновено мрънкане на средностатистическо чиче, упътило се към пенсия. Някак обаче усещам, че не е така. Много индикации ми го сочат.
Една от тях беше, когато преди петнайсетина години посетих за първи път бившия Пионерски дворец, бил преди и пак станал семинария. Първо да кажа, че съм вярващ човек, освен това се смятам за убеден демократ. Та дойдох на това място, изпълнен с чувството, че е възстановена справедливостта. И че младите хора днес са на мястото си, а онези в Пионерския дворец са били натрапници, временно там – плод на бодряшка педагогика и пропаганда. Самият аз бях ходил два-три пъти като ученик в Пионерския дворец – не ми хареса кой знае колко поради възторжените стълпотворения вътре.
Тръгнах си обаче от Семинарията потиснат. Особено след срещата с питомците вътре, след като видях живота им, стаите им, шкафчетата им. Те самите изглеждаха свити, малограмотни, стреснати юноши – деца от сиромашки семейства, пратени вероятно, защото има храна – пълен пансион, а после ще има и служба с оскъден, но сигурен хляб. Ни разговори за душата, ни спорове за Бога ги вълнуваха, изглеждаха като новобранци, които сержантът е научил единствено да викат силно името си и да козируват.
И си спомних онези деца, които моделираха корабчета и самолетчета, които излъчваха в излишък амбиция и ентусиазъм.
Как стана така? Какво се случи, стреснах се аз. Нима тъпият атеистичен Пионерски дворец е могъл да плоди по-подготвена, по-качествена младеж от Божия приют, от Училището на Господа?
Няма ни един кандидат-президент, който да не напомня как младежта ни се оттича от страната като вода след пролетен разлив. Тази пък, която остана тук, лека-полека пресъхва.
Затова съм изкушен да попитам девойката, която тръгна да ме ухажва, в какво вярва – дали в Бога, дали в единний светъл комунизъм? Дали в семейните ценности, или дори във внезапния тото шанс? Просто, за да си допълня картинката.
Обаче няма да го направя. Знаете ли какво ме спира? Това, че пише улегнал с „о“. Хем два пъти.
Дреболия. Но показателна за всичко, също тъжна.
–-
*Авторът беше съчинявал на тема „Вторично подивяване“ – за запустели села и полета. Оказва се, че процесът е на степени. Последната сигурно ни е в главите.
Бойко Ламбовски, в. Сега
