Все повече ме мъчи един въпрос. Привидно той изглажда лесен за за отговор, но ако векът не беше 21-ви. Всъшност какви професионални умения, знания и компетинции са нужни на чавек за да работи като журналист? Любов към словото, защото без него не можем да се изразяваме, любопитство- за да отклива атрактиви за мнозинството теми, добри комуникативни и интерпретатавни умения, природна даденост за да анализираш добре, силна езикова грамотност, обща култура…
На последно място – образованието по журналистика не е задължително, макар много работодатели да изискват диплома по специалността – съществуват курсове, в много университети има възожност за втора специалност „Журналистика”, а винаги ориентиран човек може да „се пробва“ и да разбере какво е да работипш в медия с някакъв, примерно летен стаж. Всъщност последното го препоръчвам без значение какво точно едни студент избира да следва в университета.
Много мои колеги, дори и аз лично така започнах моят път в медиите. Защото стажът в медия помога от една страна да си удовлетвориш любопитството и мечтата да станеш журналист, а и ти показва практическата част от занаята (той и така се учи – с правене, а не с говорене за журналистика). Стажът ще бъде може да бъде тест за теб дали наистина тази работа ти е интересна. А забравих. Не казах кой съм. Макар и повечето от вас да ме познават, под една или друго форма, в едно или друго поприще. Името ми е Андрей Велчев. Занимавам се с медии и комуникации. Журналист, издател на медия за медии и журналисти- Любословие.БГ, която четете в този миг, освен, ако някой не я е прекопирал вече без източник, но това е част от пейзажа и от нова онлайн реалност. Също така и Доктор по политология и професинален комуникатор.
Когато отделям време за писането и говореното, което е пряко свързано с книгите и четенето им, реших да ви разкажа за връзката между Любословие, журналистиката, четивата формирали до голяма степен начина, по който се опитваме да живеем и личната мотивация, набиращата инерция тема за професионалното ориентиране и преориетиране на всички възрасти и етапи от живата ни.
Историята е за Ричард Бах и журналстическият му прочит. За първи пътсрещнах мотивиращия разказ за Джонатан Чайката, когато бях в гимназията. Още тогава ме грбана до последния ред. Но бяха нужни години, за да осъзная и осмисля истините в нея. Отнеме ми времи и болезнени разочарования, изгубени празни моменти с празни хора и колегиш лишени от съдържание, личности втора употреба, но и отражение на една неувяхваща мечта. Благодарение на моя близка, наскоро отново държах книгата в ръцете си и имам чувството, че чета историята на своя живот в резюме и пълнота едновременно, но и като усъзнат журналист, които сам издава медия и сам лети с перо, макар и във виртуаното необятно онланй море. Да мисля така!
Нека съпреживеем емацията на Джонатан Чайката като журналист или общото с Любословие, мен и мечтата на една любов… към словото и чайките в нея.
Гладът
„Повечето чайки не си дават труда да научат за летенето нищо друго, освен най-простото — как да се вдигнат от брега, за да си намерят храна, и как да се върнат обратно. За тях важното е храната, а не летенето. За тази чайка обаче по-важно беше летенето. Най-много от всичко на света Джонатан Ливингстън Чайката обичаше да лети. (така е и с повечето журналисти, копнеещи за бърза слава, лесна печалба и професионалин трамплин).
…Защо, Джон, защо? — попита го майка му. — Защо ти е толкова трудно да бъдеш като останалите птици от ятото?… Защо не ядеш, синко? Станал си само пера и кости!
— Просто искам да разбера какво мога да правя във въздуха и какво не мога. Просто искам да знам.
— Виж какво, Джонатан — каза баща му доброжелателно…— Летенето е хубаво нещо, но не се яде. Не забравяй, че летиш, за да се храниш.
Джонатан покорно кимна. Следващите няколко дни той се мъчеше да се държи като останалите птици… Но нищо не се получаваше.
„Всичко това е толкова е безсмислено, рече си той и нарочно подхвърли трудно извоюваната рибка на една прегладняла стара чайка, която го гонеше. Можех да използвам цялото това време, за да се уча да летя. Имам да уча още толкова много неща!“
Съвсем скоро Джонатан Чайката отново беше сам, далеч навътре в морето, гладен, щастлив и отново се учеше да лети…“
Паралерът тук е още по-лесен. Правя независима, професионална медии за комуникации и непрекъснато виждам как средата и общуване се променят, как етиката и професионалните стандарти отлитат в нясна посока, но въпреки всичко летя от щастие, че мога да го провя и да се радвам на ангажирана и съпричастна аудитория.
Осъзнаваме ли руслото, в което ни вкарва общоприетото разбиране за това как ТРЯБВА да живеем и да работим? Усещаме ли оковите, които сами си поставяме? И най-вече, имаме ли волята да бъдем Различни? Каква мерна единица използваме за стойността на своя живот?…
Следващите редове са за голямата разлика между живеенето и живуркането, за журналистиката като мисия и цел.. Да си Жив не значи просто да не си мъртъв, както да пишеш със сърце не значи да вложиш обективост и едностранчивост в материал които носи твоето име.. Да си Жив значи да си Любопитен, Смел и Гладен. Гладен да откриеш смисъла и себе си. Гладен да откриеш самия Живот.
***
002Разочарованието
„Когато дойде на себе си, вече беше нощ и той се носеше в лунната светлина по повърхността на океана. Усещаше крилете си, сякаш бяха пречупени оловни пръчки, но много повече му тежеше бремето на провала. Обзе го смътното желание това бреме да го повлече към дъното и най-сетне всичко да свърши… „Няма друг път. Аз съм чайка. Ограничен съм от собствената си природа. Ако бях роден, за да науча толкова много за летенето, тогава вместо мозък щях да имам изчислителна машина… Прав беше баща ми. Трябва да забравя това безумие. Трябва да се върна у дома, при своето Ято, и да се задоволя с това, което съм — жалка, ограничена чайка.“
…Отсега нататък, реши Джонатан, той ще стане нормална чайка… Вече нямаше да има нито предизвикателства, нито поражения. Колко е хубаво просто да престанеш да мислиш и да летиш през мрака към светлините на брега!
„Мрак! — тревожно изхриптя глух глас в него. — Чайките никога не летят по тъмно.“ Но Джонатан не го чуваше. Колко е хубаво, мислеше той. „Опомни се! Чайките никога не летят по тъмно! Ако беше създаден да летиш в мрака, щеше да имаш очите на бухал! И изчислителна машина вместо мозък! Щеше да бъдеш с къси криле на сокол!“
„…Ето къде е отговорът!…Трябва просто да прибера по-голямата част от крилете си и да летя само с връхчетата. Къси криле!“
… Обещанията, които бе изрекъл преди малко, бяха забравени, пометени от страхотния ураганен вятър. Въпреки това не се чувстваше виновен, че ги е нарушил. Такива обещания са само за чайки, които са се примирили да бъдат обикновени. Оня, който, учейки, се е докосвал до съвършенството, няма нужда от подобни обещания… Той беше пълен със сили, още тръпнещ от радост, горд, че бе овладял страха си. Без да се двоуми, притисна към тялото си предната част на крилата, разпери късите им, остри връхчета и се хвърли към морето…“
Трудно е да се бориш за мечтата си, когато никой друг не вярва в нея. Трудно е да си различен, когато всички искат да си като тях. Трудно е да продължиш, когато провалите са повече от успехите. Но знаеш ли какво? Заслужава си! БЪДЕЩЕТО ти си заслужава! СЪДБАТА ти си заслужава! ТИ си заслужаваш! Затова запуши ушите си за гласа на умората. Обърни гръб на отчаянието. Затвори очите си за страха. Виж пътя напред със сърцето си. Ако спреш, никога няма да узнаеш докъде е можело да стигнеш. Ако се предадеш, никога няма да разбереш какъв е щял да бъде вкусът на победата. Победата над лъжовната имитация на живота, в която съществуват останалите. Победа над подменените ценности. Победа над останалите. И нас самия себе си.
***
003Истината
„Джонатан, птици като теб се срещат една на милион. Повечето от нас достигат дотук много по-бавно. Ние преминаваме от един свят в друг, който е почти същият, и веднага забравяме откъде сме дошли, не ни интересува към какво сме се стремили, живеем само за мига. Можеш ли да си представиш колко живота е трябвало да изживеем, преди изобщо да ни хрумне, че съществува и нещо повече от яденето, боричкането или властта в Ятото? Хиляда живота, Джон, десет хиляди! А след това още сто живота, докато започнем да научаваме, че има такова нещо като съвършенството, а след това — други сто, докато проумеем идеята, че нашето предназначение в живота е да открием това съвършенство и да го предадем по-нататък. Същите правила ни ръководят и сега, естествено: ние избираме следващия си свят чрез това, което сме научили в този. Не научим ли нищо, то и следващият свят ще е същият като сегашния — с все същите граници и все същите оловни тежести, които трябва да преодоляваме…
Запомни, колкото по-високо лети чайката, толкова по-надалеч вижда… Онези чайки, сред които си роден, си стоят на земята, бият се и се карат помежду си. Те са на хиляди километри далеч от небето — а ти искаш да им го покажеш от мястото, където си стоят! Джон, те не виждат дори крайчеца на собствените си крила!…
Чайките, които пренебрегват съвършенството заради пътуването, не стигат кой знае къде, при това — бавно. А тези, които не обръщат толкова внимание на пътуването, в името на съвършенството, стигат навсякъде, и то мигновено. Запомни, Джонатан, небето не е нито място, нито време, защото мястото и времето са нещо толкова безсмислено… За да летиш бързо като мисълта, докъдето и да било — каза той, — трябва да започнеш със съзнанието, че вече си пристигнал…
Всъщност всеки от нас въплъщава идеята за Великата чайка, безграничната идея за свободата, а безупречният полет е стъпка към изразяването на истинската ни същност. Трябва да отхвърлим всичко, което ни ограничава… Цялото ви тяло, от крайчеца на едното крило до крайчеца на другото, не е нищо друго, освен самата ви мисъл, изразена във форма, която можете да видите. Разкъсате ли оковите на мисълта си, вие ще разкъсате и оковите на тялото си… ти имаш свободата да бъдеш това, което си, самият ти, тук и сега, и нищо не може да ти попречи. Такъв е законът на Великата чайка, Законът, който Е.“
Единственото, което стои между теб и осмисления, пълноценно изживян Живот, между твоето посредствено Аз и Аз-а, разгърнал и оползотворил потенциала си, е слепотата. Слепотата, която не ти позволява да видиш силата, скрита в теб, величието, скрито в теб, бъдещето, скрито в теб. Слепота, която те кара да търсиш навсякъде друга, но не и там, където ще я откриеш. Защото всичко е въпрос на избор. Но не дали да вярваш, или не. Не дали да се бориш, или не. А дали да бъдеш, или не!
***
За книгата:
„Джонатан Ливингстън Чайката“ (Jonathan Livingston Seagull) е издадена през 1970 г. Въпреки че първоначално е отхвърлена от няколко издателства, след излизането й на пазара, в рамките само на две години са продадени над 1 000 000 копия. За първообраз на Джонатан Чайката е използван американският пилот Джон Ливингстън (John H. „Johnny“ Livingston), известен с впечатляващите си полети, осъществени в периода 1920-1930 г. През 1973 г. по кината е пуснат едноименен филм.
Книгата е преиздавана няколко пъти. На български излиза през 1996 г.
През 2014 г. Бах включва в творбата си допълнителна, четвърта част. Авторът обяснява, че новите 17 страници на „Джонатан Ливингстън Чайката – пълното издание“ (Jonathan Livingston Seagull: The Complete Edition) са писани едновременно с оригинала. Самолетна катастрофа, която претърпява през 2012 г., го кара да се върне към довършването на последната част.
За автора:
Ричард Бах е американски писател. Макар и потомък на световноизвестния композитор Бах, той избира кариерата на пилот. Това обяснява защо летенето присъства като основен символ в книгите му. Сред някои от най-извесните му заглавия, са: „Джонатан Ливингстън Чайката“, „Илюзии“, „Едно“, „Мост през вечността“.
Кой би предположил, че тази повест във форма на басня ще се превърне в една от най-продаваните американски книги и ще свали от първото място непоклатимата „Отнесени от вихъра“. Е, случва се, при това едва няколко години след излизането й от печат през 1970 г.
Историята проследява млада чайка, която не се задоволява с обикновеното ежедневие на своето ято. Докато всички се занимават с търсене на храна, Джонатан Ливингстън се упражнява в летене. Той иска да лети по-бързо и по-високо и търсейки това абсолютно съвършенство, осъзнава, че животът е много повече от това, което е предполагал.
Летенето, от своя страна, е метафора за свободата, чрез която се откриват нови начини да изразяваш себе и да се наслаждаваш на живота. Това е проблем за ятото, защото те не се интересуват от летене за удоволствие. То е просто способ за тях, чрез който да си набавят храна. Джонатан Ливингстън е прокуден в изгнание.
Във втората част нещата придобиват метафизичен характер. Чайката преминава в ново ниво на съзнание, силите й се обновяват, намира учител, който й показва как да контролира времето и пространството. Не очаквах подобно развитие, но все пак повестта започва с говорещи чайки. Можеш да очакваш всичко от разказ, който започва с говорещи чайки. Идеята, която Бах се опитва да прокара е, че материалното е просто нещо привидно. Човек може да постигне всичко с отворено съзнание.
„Ти ще започнеш да докосваш небето, Джонатан, в мига, в който се докоснеш до съвършената скорост. И това не означава да летиш с хиляди километри в час или с милиони, или със скоростта на светлината. Защото всяко число е граница, а съвършенството няма граници. Съвършената скорост, сине мой, означава, че си там.“
Да, именно, книгата става доста философска и може би дори религиозна. Макар че не знам какви са духовните предпочитания на автора, мога да предположа, че това е една смесица между християнство и будизъм. Нещо като „The best of…“. Факт е, че църквата в Америка не е доволна от съдържанието на книгата и дори я забранява в някои общности. Проблемът е бил, че Джонатан Ливингстън отива на Небето без да е умрял. Сериозно прегрешение, нали? Други неудобни концепции, като прераждания и хиляди животи също не помагат особено. Така че, изобщо не можем да говорим за някаква християнска идеология.
Бах твърди, че е директен потомък нa големия композитор Йохан Себастиан Бах, но не успях да намеря категоричен отговор на този въпрос. Ако някой знае нещо повече, може да пише в коментарите. Авторът също така е огромен почитател на авиацията. Всъщност, името на чайката e вдъхновено от пилота Джон Ливингстън, който Бах е уважавал изключително много.
Оформлението на книгата е чудесно, снимките на Ръсел Мънсон допринасят още повече за атмосферата и преживяването. Издателство „Кибеа“ са свършили страхотна работа.
Съжалявам, че много колеги журналисти не са прочели книгата, когато съм били в началото на своята кариера, защото тогава сигурно щеше да промени живота ми, но сега повечето разсъждения и теми в професията ми се виждат лека наивни и банални. Въпреки това препоръчвам книгата, защото напоследък хората сякаш имат нужда от малко детска надежда и не конформизъм.
Това е общото между Джонатан Чайката като журналист, мен, Андрей Велчев и Любословие… Приятен полет!
*В материала неслучайно са използвани части от статията на Гергана Лабова и www.gnezdoto.net
София, 12.07-2016, София, Андрей Велчев, luboslovie.bg
Каква е вашата реакция?
