ЛюбословиеБГ има удоволствието да представи на аудиторията си едно интервю на Мария Николчева, в което ще се срещнем с една уникална жена, принципна и убедена, че каузата е борба и трудностите са нещо нормално.
Радвам се, че с мен осъществи контакт една изключително интересна и повярвайте ми, важна жена, която аз наричам „мисионер”. Тя е носител и разпространител на пламъка на знанието и на българската просвета в далечните земи. Тази жена поддържа самосъзнанието у българите, напуснали родните си земи.
Чест и неописуемо удоволствие е да споделим пред аудиторията възгледите на изключителна жена, която с пълна убеденост, наричам Будител. Вдъхновената й усмивка е топла и сърдечна, тя вижда само „пълната чаша“ на живота с привичен заразен оптимизъм, придобит от живота си по чуждите земи. Това е тя – Диана Чолакова: „Да гледаш позитивно и да вярваш – в доброто, в човека до себе си, в бъдещето. Това са неща, които липсват при българите. А това, което ми е останало от България е упоритостта. Може също да се нарече и инат с положителен знак. Също така умението да оцеляваш. Сякаш, когато митичната птица феникс е изчезнала, Господ е дал на българите тази възможност да се възраждат, дори и след огъня.“
Диана Чолакова и е един изключително усмихнат и борбен човек. По професия е много неща, отдала се на една изключителна дейност – не само да е радетел на българщината, но и да е посланик на българската и европейската култура в чужбина. Тази дама има какво да ни разкаже и по-важното е, че има на какво да ни научи и да ни припомни забравени житейски уроци.
Талантът и топлата усмивка на Диана са пример, че има непреходни ценности от време оно и те ще пребъдат независимо от времето и мястото.
През 1993 г. Диана Чолакова започва да учи театрална критика във ВИТИЗ, като едновременно с това записва като втора специалност и журналистика в Софийския университет. Сътрудничи със свои материали във в. „Дума”. По-късно работи в „Континент”, „Демокрация”, „Земя” и БНР. През 1999 г. емигрира в Италия, а по-късно – в САЩ. Там се установява в Детройт, където създава школата за български език, традиции и изкуство „Аз съм българче”.
През 2007 г. двамата съм съпруга си проф. д-р Боян Димитров, са избрани за „Българи на годината в САЩ” от Института по антропология в Саут Лейк, щата Юта в САЩ.
Здравей, разкажи ни за себе си.
Казвам се Диана Чолакова. В момента живея в САЩ, в Гранд Бланк, щата Мичигън. Основател съм на първото българско училище в този щат. Сега вече навсякъде по света се отварят български училища и държавата отделя средства за създаването и поддръжката им. Когато аз стартирах, нямаше все още такава политика. Трябваше да се преодоляват много бариери – финансови, психологически и манталитетни.
В момента работя като моден дизайнер на дрехи, бижута и аксесоари със собствена марка “Diana’s Fantasy”.
Чувстваш ли се „гражданин на света” и как се съхранява националната идентичност зад граница?
Като живеех в България и работех като журналист, интервюирах много хора и когато някой кажеше, че се чувства „гражданин на света“, не можех да разбера това понятие. Обикновено го казваха творци, които живееха в чужбина. Повечето от българите тогава не можеха да пътуват по различни причини.
Сега започнах да разбирам какво означава да си „гражданин на света“. Според мен това е да можеш да пътуваш без да се притесняваш, да общуваш без проблем, да има какво да кажеш и да покажеш на хората, да те приемат като равен, да имаш самочувствие, да си значим… Може да се изброят и още неща. В този смисъл – да, мога да кажа, че се чувствам така.
Разкажи ни за пътуванията си и как стигна до идеята да напуснеш България и да се устроиш ти и семейството ти в САЩ?
Моята мечта винаги е била да мога да пътувам. За мен това е най-хубавото нещо, защото всяко пътуване те обогатява, поставя те пред изпитания, провокира те, срещаш интересни хора, научаваш нови и различни неща…
Като журналист имах възможност много да пътувам и все не ми беше достатъчно. През 1999 г. имах шанса да замина за Италия, като кореспондент на вестник „Сега“. Тогава тъкмо се отваряха границите за Европа. България се опитваше да влезе в Европейския съюз, търсиха се сериозни хора, които да лобират за България. Имаше визов режим и много бариери, за да вземеш виза за някоя европейска държава. Тогава много мои приятели и близки хора напуснаха страната. Беше много интересен и труден период, не само за мен, но и за всички българи.
Ако тогава някой ми беше казал, че дори с виза и с работа, животът в чужбина не е изобщо лесен, нямаше да му повярвам. Всеки си мисли: „Само да изляза извън границите на България и всичко ще се оправи“. Не е така. Където и да отиде човек да живее, има културни и исторически различия, които трябва да преодолее. Оказва се, че никой , който напуска родината си, не е подготвен за такава тотална промяна. Хората, които не са били емигранти дори за един ден някъде по света, няма да ме разберат. Не обичам думата „емигрант“. Не знам защо? Звучи ми тъжно и неуважително.
За да решиш да живееш в чужбина, особено на една по-зряла възраст, се изисква много смелост, здрава психика и малко лудост, която аз ще нарека авантюризъм. Познавам хора, на които тези качества не стигнаха и те не издържаха на изпитанието.
Аз започнах два пъти живота си отначало – един път в Италия и втория път в САЩ. Никога не съм имала желание и идея да живея в САЩ. Просто така се случи. Срещнах съпруга си в Италия, а той живееше в Америка. Трябваше да се направи компромис и някой да се откаже от тогавашния си живот. Направих го аз. Минах през много изпитания, трудности, разочарования, мисли за връщане, но сега съм доволна от избора си. Казвам го едва след 17 години живот в чужбина.
Наскоро ми попадна една мисъл „креативният възрастен е оцеляло дете”. Какво мислиш?
Красиво и вярно казано. Да, така е, защото само, ако успееш да „спасиш детето в себе си“, можеш да създадеш нещо ново, без страх, без негативизъм, с вяра и наивност, с чистотата на дете, което открива всяка частица от света и му се възхищава. В този смисъл, аз се уча от дъщеря си, чрез която детето в мен възкръсва постоянно.
Как се чувстваш далече от България, след толкова години, липсва ли ти?
Разбира се, че ми липсва България. Не вярвам на хората, които твърдят, че не им липсва. Аз съм израснала в тази страна, имам корени, спомени, имам хора, които обичам и които ми липсват и винаги ще ми липсват. Винаги нося и ще нося България в сърцето си. Звучи като клише, но е така. И не само я нося. Аз раздавам на света частици от нея. Старая се да го правя чрез всяко мое начинание или нещата, които творя. Правих го чрез Школата за български език, традиции и изкуство, която създадох. После в групата по художествена гимнастика, която ръководех и чрез която показах на американците този спорт и българските традиции в него. Той не е много популярен тук и за мен е предизвикателство да го правя.
Сега, в момента се занимавам с мода и във всички модели, които творя, вкарвам български елементи. А на ревютата ми винаги звучат различни стилове българска музика. Хората харесват нещата ми, защото са различни и уникални. Ние българите, имаме разнообразни и интересни културни, и исторически традиции, а аз се опитвам да ги покажа на света.
От позицията на времето и годините би ли откроила различията в начина на живот и светоусещането, където живееш сега и къде минава тесният паралел с България?
Различието е в погледа. Като в онзи виц за пълната и празната чаша. Според оптимиста тя е пълна, а за песимиста е празна. Аз се научих да виждам чашата пълна и мисля, че това е едно от най-положителните неща, които съм взела от живота си по чуждите земи. Да гледаш позитивно и да вярваш – в доброто, в човека до себе си, в бъдещето. Това са неща, които липсват при българите. А това, което ми е останало от България е упоритостта. Може също да се нарече и инат с положителен знак. Също така умението да оцеляваш. Сякаш, когато митичната птица феникс е изчезнала, Господ е дал на българите тази възможност да се възраждат, дори и след огъня.
Според теб възможно ли е в измеренията на нашата реалност в податливостта ни към новото и умението да възприемаме иновативните подходи да успеем се умело да съхраним и традицията?
Да, възможно е, защото всяко новаторство се базира на нещо старо, вече измислено и създадено преди това от някой друг. Не може технологии без традиции. Ето един простичък пример. В американските училища учат децата от ранна възраст да са технически грамотни и едновременно с това да знаят и ценят родословното си дърво. В единия час пишат на компютрите си, а в следващия, рисуват дедите си. Как е възможно в съвремието да правиш изследване на рода си без компютър? Едното помага на другото.
Разкажи ни за най-трудния си момент? Попаднаха ми записки от твоя дневник, където става ясно колко препятствия си имала по пътя за осъществяване на мисията си – откриване на школа?
Моите трудни моменти са много. Не е само този със създаването на школата „Аз съм българче“. Аз обичам да ми е трудно. Не съм от хората, които бягат от трудностите, напротив, търся ги. Може би характерът ми е такъв. Не обичам еднообразието. Искам да ми е различно.
Може би така италианците, които аз много обичам, са създали пицата. (смее се). Омръзнало им е да ядат само хляб и са решили да наредят върху него сирене, домати, салам, маслини, лук… каквото имат под ръка.
На нито един новатор не му е било лесно. Ако е така, то тогава светът щеше да си стои в каменната ера.
Diana’s Handmade Crochet Jewelry presentation in Flint Institute of Art Museum Shop
Кога започна да харесваш професията си и удовлетвореността дойде?
Коя от всичките ми професии? Защото през живота си съм имала няколко. Но, за която и да говорим, не мога да кажа, че е дошла удовлетвореността. Аз казах и по-горе. Аз творя и винаги търся нови поприща. Сама си вдигам летвата високо и търся начин да я прескоча.
Сподели с нас подробности от артистичните си занимания. Намираш ли много последователи и приятели?
Родена съм в Бургас. Един доста артистичен град, в смисъл, че има много значими творци там. Може би това е също от значение. Казват,че от малка съм артистична. Роднините ми се чудят на кого приличам? (смее се) В рода си нямам творци, като артисти, художници, музиканти…Имам доктори, икономисти, учители…Когато започнах да се занимавам с театър, музика, рисуване, танци, роднините гледаха на мен несериозно. После, когато ме приеха в Пловдив, в единственото за България Средно специално художествено училище за Сценични кадри, започнаха да гледат на мен с други очи. Пловдив също е град пълен с интересни творци. Смятам даже, че най-значителната част в моето развитие като творец, дължа на този град. Също така на хората, които срещнах там, на съучениците ми и учителите от това училището. Това, единствено по рода си за България училище, предначерта пътя ми към театъра. До тогава се лутах между всички изкуства и се чудих, кое да избера. После oсъзнах, че театърът ги обединява и тръгнах по този път.Когато ме приеха и във ВИТИЗ, специалност Театрознание, всички вече повярваха, че имам талант, дори и аз (смее се).
Театърът ще е винаги с мен, независимо с какво се занимавам. Вкарах принципите на кукления театър в обучението на децата в школата по български език. Така те учиха по-лесно буквите.
Използвах театъра в съчетанията по художествена гимнастика, които правих. По този начин стресът от състезателното начало отпадна. Остана само удоволствието от играта.
Сега в модата правя Fashion Theater – модни ревюта с елементи на театър. Колекциите ми винаги имат послание. Манекенките ми не са просто момичета, които се разхождат по подиума, а са актриси, които чрез тялото си и дрехите изиграват това послание.
Без да знам как, „заразих“ и дъщеря си с любов към театъра. Говоря така, защото театърът наистина е зараза. Който, само един път вдъхне от театралния прах, завинаги остава под действието му. Сякаш богинята на театъра Мелпомена го омагьосва и го остава при себе си.
Дъщеря ми Дария-Бояна от малка се занимава с театър, но не защото аз я карам, а защото тя иска.
Казва, че там се чувства като у дома си. И аз я разбирам, и подкрепям. Тя е на 12 г. и иска да става актриса. Аз мисля, че тя има друг потенциал и се надявам желанието й, професионално да се занимава с театър, да се промени. Това го казвам заради една много весела история.
Реших да отклоня малко театралните страсти на Дария и я заведох на лекцията на един много добър адвокат, който е завършил в Харвърд. Мислих си, по този начин тактично да я насоча към адвокатската професия. Този човек се оказа толкова артистичен, така изиграваше иначе неразбираемите проблеми, за които говореше, че чак аз бях изненадана. Дъщеря ми беше на 10 години тогава. Накрая на лекцията, адвокатът попита дали има въпроси. За мой ужас, Дария стана и го попита, дали освен адвокатското си образование има и театрално. Човекът беше шокиран от обяснението й. Тя каза, че го пита, защото иска да стане актриса, а майка й настоява да стане адвокат. И чак сега, като „видяла“ лекцията му, се съгласна с идеята на майка си за адвокатството, понеже разбрала,че дори и като адвокат ще може да практикува актиорските си способности. Беше много забавен и полезен опит. (смее се)
Ти освен всички професии си й журналист. С какво те привлече журналистиката и какво казва тя на хората и как?
Така, както театърът остава в мен за цял живот, така и журналистиката. Не мога да избягам и от нея. Казват няма бивш полицай, бивш негър и бивш журналист. Ръженът (харесвам тази стара българска дума) е винаги скрит някъде дълбоко в теб и от време на време те боде. Кара те да го вземеш и да размърдаш въглените около и вътре в теб.
Аз стартирах в журналистиката с театрални рецензии. После започнах да пиша и други по-злободневни материали. Правила съм и разследвания. Даже по едно време имах ресор „Полиция“ и пишех за различни престъпления.
Аз винаги съм пишела хубаво и учителите четяха съчиненията ми пред целия клас. Даже една моя учителка по литература в Пловдив, поетесата Вангелия Атанасова, на която аз много дължа, ме викаше и в другите класове сама да чета писмените си работи. Аз умирах от срам, а тя не спираше да ме хвали и да казва на всички, че имам дарба да пиша и трябва да се занимавам с това професионално.
Когато ме приеха във ВИТИЗ, мой състудент каза, че във вестник „Дума“ търсят сътрудници и аз занесох една рецензия за някакъв спектакъл. Тогава завеждащ отдел „Култура“ беше Борис Данков. Той много хареса материала ми и започна да ми поръчва и други. Така станах журналист – бързо и изведнъж. Аз пишех добре, но от журналистика нищо не разбирах. Този редактор може да се каже, че беше моят пръв учител в прохождащата ми журналистика. После записах като втора специалност „Журналистика“ в СУ и така до днес.
Обичам да пиша, защото по този начин мисля,че се самопознавам и се себеизразявам. Писала съм почти всичко – стихове, есета, пътеписи, рецензии, разкази, статии. Само роман все още не съм. Мечтая за момента, в който ще имам много свободно време, за да седна и да напиша един роман. Иначе идеи имам много, за какво ли не. Даже веднъж казах на писателя Георги Господинов, с който се познаваме от години, че ще му подаря истории. Той нали е събирач, а аз имам толкова много, че и за мен, и за него ще стигнат, и даже ще останат.
Силни слова и невероятен разказ се развихри пред нас. Не ни стига времето да довършим интервюто си с Диана. Но това е повод скоро да се срещнем пак. Вече имаме уговорка- морска ще бъде срещата 🙂
Благодаря ти мила Диана и до скоро! 
Интервю на Мария Николчева, 16.05.2016 г.
Снимки: Мария Попиванова и личен архив
Много съм поласкана от вниманието на изданието Любословие и съм поразена от професионализма на авторката на материала Мария Николчева. Благодаря им от сърце!