Любомир Нейков е роден на 7 сревруари 1972 г. в Червен бряг. Завършва техникум по електротехника, а след това НАТФИЗ през 1998 г. в класа по куклено актьорско майсторство на проф. Румен Рачев. От 1998 до 2006 г. работи в „Хъшове“, „Шоуто на Слави“ и в Театрална срормация „Мелпомена“. През септември 2006 г. заедно с Евтим Милошев основава продуцентска компания „Дрийм Тийм Прадакшънс“. През 2007 г. заедно със своите колеги Христо Гърбов, Руслан Мъйнов и Кръстьо Лафазанов създава първото авторско комедийно предаване „Комиците“. Компанията реализира и сериала „Столичани в повече“.
Г-н Нейков, голямата звезда в предстоящия десети сезон на „Столичани в повече“ е самият Стефан Данаилов. Как решихте неговата роля да е именно на патриарх?
– Стефан Данаилов е един патриарх, и то по много причини. Като започнем още от зората на българската кинематография, той е един от любимите актьори на цяла България. Вземете например сериала „На всеки километър“. Той е патриарх на българските актьори. Стефан Данаилов е човек с огромно сърце, огромна доброта, с огромно уважение и разбиране към колегите си. Има бащинско, топло отношение към всички. Най-малко въпроси сме имали около неговото участие в сериала
– Каква точно е ролята му на патриарх?
– Стефан Данаилов не е човек за малка роля. Ще има и други изненади в сезона. Това е десети пореден сезон на „Столичани в повече“. Това е рекорд в българското кино, произведено за телевизия. Досега никога не сме имали сериал с толкова много сезони. Зрителите са го оценили по достойнство. Интересуваме се от това как го приема крайният потребител. Досега са се излъчили 118 епизода с огромен успех. В момента продължаваме да снимаме. Във всеки един от сезоните участват над 550 български актьори.
– Във ваши продукции каните възрастни актьори, както беше и с Васил Попов в „Столичани в повече“. Не мислите ли, че много от тях сякаш са забравени?
– Това е до възпитание. Нашият екип от „Дрийм тийм“ подава ръка на младите, но в същото време никога за нищо на света не забравя по-възрастните колеги, тези, които са били преди нас. Нищо не започва с нас. Ние стъпваме на техните успехи и постижения. Винаги с поклон и радост сме ги канили и в новогодишните програми на „Комиците“, в сериите на „Столичани в повече“, сега и в новия сериал „Откраднат живот“. За нас е много важно. Това е нашето богатство като нация, духовно извисените българи Калоянчев, Васил Попов, Коко Азарян, Митьо Манчев… да е жива и здрава кака Стоянка Мутафова. Това са знамена, след които трябва да вървим. Стойностните личности, по които да се равняваме, но българите нямаме памет. Това е проблемът. Памет и уважение, респект към хората, които са били преди нас. Преди дни до късно бях с Руслан Мъйнов и той ми разказа как в Русия изпращат много големите си имена. Не можете да си представите какви церемонии се правят и за каква всенародна обич става дума. Площадите са пълни със стотици хиляди хора, дошли да си вземат последно сбогом. Съжалявам, че в България не е така. На мен ми беше изключително мъчно, че на поклонението на Калата имаше 300-500 души. София трябваше да почернее… загубихме една емблема. Театърът и киното осиротяха.
– Тази липса на памет няма ли да доведе до пълен духовен крах на обществото?
– Много изследователи има на българската народопсихология, много се е говорило на тази тема. Не ми се иска аз да анализирам тези неща. Просто започнах да се капсулирам с екипа, в който съм много влюбен, и дължа огромни благодарности и голям поклон на моите колеги, с които от пет години снимаме сериала „Столичани в повече“ и от 10 години строим „Комиците“. Това са основно едни и същи хора, които имат онзи вълшебен прах в сърцата си, който ги кара да творят, да мечтаят, да забавляват, да са далече от интриги, кавги, дрязги и негативни проявления. От рано сутрин всички идват много заредени, с усмивка Пускаме по някой лаф, докато ни гримират, и започваме снимките, но и тогава се забавляваме много. Актьорите, с които работя, са актьорите, в които съм влюбен от дете и от които съм се учил. Малко ми е неудобно да говоря така за Кръстю Лафазанов, защото той е малко по-голям от мен, но от него съм се учил. Също и от Христо Гърбов. Това са прекрасни актьори, най-добрите в България. Обожавам ги. Ами Стоянка Мутафова, тя е феномен! Изключително благ човек, с която много, много се обичаме. Ние сме и една зодия с нея Водолей, подкрепяме се. И в театъра играем заедно в постановката „Скакалци“.
• Как се прави успешен комедиен сериал в днешно време?
– Да уточним само, че говорим за драмеди – такъв е жанрът. Това е драма с елементи на комедия. Не е чиста комедия, не е и ситком. Това се прави най-трудно, защото трябва да се извади дълбочината на драмата. След това да имаш харизмата и да можеш да направиш нещо смешно, но то да е в линията и да не излиза от лоното на драматичното. Не трябва да се отива в по-скечов хумор, нито в по-лековат. Трябва много дълбочина Всъщност хуморът идва от създадената ситуация, от невярно прочетената ситуация и от неправилното разположение в ситуацията.
– Работите и по други проекти, като този за Крали Марко. Да очакваме ли силно международно присъствие?
– И не само. Това са стари наши мечти. Това са вече проектите в папка „международни“. Има огромен интерес към историята. Ние сме в основата си компания, която доставя криейтив, а това е най-ценното навсякъде по света. Броуд-кастърите и телевизиите много ценят и много ухажват продуценти, които доставят съдържание. Защото без оригинално родно съдържание няма медия, която да може да издържи дълго. Затова ние се стремим да правим филми от българи, с българи, за българи. Стремим се да правим истории, които са дълбоко забравени, но много интересни, както и по-малко забравени, но също толкова интересни. Имаме и други проекти пак в същата папка. Единият от тях е много голям и сериозен и мисля, че много скоро там ще вложим абсолютно всичките си сили, на които сме способни.
– Как бихте коментирали наболялата в последно време тема за българските театри и тяхното бъдеще?
– Ще стане това, което трябва да стане.
Има колеги, които са свързани с държавния театър, общинския, частните трупи. Основно слушам частната инициатива И мисля, че държавата много скоро ще се отърве от повечето държавни театри. Ще останат две-три държавни институции като емблеми, където държавата ще концентрира повече средства и внимание, а останалите просто ще бъдат раздадени на частни мениджъри, които да умеят да ги управляват по начин, който намират за най-добър. Времената са такива Има колеги, които 1гредпочитат да им е спокойно, за да могат да творят, и аз ги разбирам. Т.е. за тях спокойствието е приоритет номер едно. Има други колеги, които са с малко по-рисков темперамент. За тях е важно да ги вълнуват проектите, да ги провокират, а пък това дали са на щат или не, не е толкова важно за тях. Въпреки всичко аз много ценя всичките си колеги и уважавам труда на абсолютно всеки. Затова е деликатна ситуацията. Защото не можеш на по-възрастни актьори да им кажеш, че вече не стават. В същото време не можеш на младите актьори да не им даваш шанс да се качат на някоя сцена, където да покажат своя талант. Лично аз смятам, че пазарната икономика ако въобще може да се говори за такова нещо в България, ще направи сама регулация на театъра. А дали се харесва театърът като изкуство или не, аз съм убеден, че се харесва, съдейки по претъпканите салони. Това изкуство няма да умре.
– Завършили сте техникум по електротехника в Червен бряг. Как преминахте към актьорската професия?
– От 4-ти клас съм на сцената – с различни кръжочни форми и художествена самодейност, художествено слово. Ходил съм на конкурси, от дете участвам в кръжочни форми при Правдолюба Маринова в театъра Поздравявам я! Никога не съм се отделял от сцената Просто това е едно училище, което избрах и което ми е дало много. Там се срещнах с много големи личности – учители. И сега като гледам новините и не мога да повярвам с какво е било по-различно моето поколение. Ние много обичахме, уважавахме и много тачехме своите учители. Учехме се от тях. От това как са облечени, как говорят, колко са възпитани, колко са човечни и с какво разбиране работят с различни четиридесет характера. Към всеки един имаха подход. Това само ме е изумявало и възхищавало и ме е прекланяло пред такива хора. А в днешно време се бият, чупят пръсти, държат се с учителите като с равни, а те не са и никога няма да бъдат. Няма никакво уважение.
• Съжалявате ли за нещо?
– Не, за нищо. Ние сме тук, за да си вземем своите уроци. Да станем по-мъдри и добри един към друг!
Дата: 07.03.2016 00:01
Източник: Политика – стр. 36
Автор: ЛОРА РИЗОВА
Каква е вашата реакция?
