Освободителите от Руско-турската война се обърнаха в нашественици през Първата световна. Тогава братушките нахлуха в българските земи. Нашата войска ги срещна с “Ура!” и “На нож!” и ги натири обратно.
На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния. Трета армия е призвана да освободи Южна Добруджа, която пъшка под влашко робство. Под командването на генерал Стефан Тошев са 59 пехотни дружини, 52 батареи и 21 ескадрона. Усилена с една германска пехотна дружина, три батареи и три ескадрона, армията трябва стремително да настъпи и разгроми противника.
Мамалигарите
са лесни,
никога не са
печелили битка
От север обаче се задава внушителен руски корпус. Някогашните освободители бързат да дадат рамо на съюзничката Румъния срещу вражеска България.
Целият народ настръхва! Съдбата отрежда да срещнем на фронта братушките. Ще гръмне ли българска пушка срещу руски солдат? Ще се кръстосат ли саби в схватка брат срещу брата? От името на нацията Иван Вазов ги пита:
О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука?
Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?
Докато тилът е разпънат от колебания, ген. Тошев свидетелства какъв е духът във войската: “Разпалените офицери и войници бяха готови да се бият даже с ангелските легиони, дошли да нагазят отечествените предели – нещо, което те потвърдиха още в първите дни на войната, там, в боевете при Добрич, когато видяха братята си руси рамо до рамо с румъните, и бясно се втурнаха срещу съединените врагове и им нанесоха първата славна победа.“
На 4.9.1916 г.
Добрич е освободен
от Осми приморски полк. Той е в състава на тъй наречения Варненски укрепен пункт, командван от генерал Тодор Кантарджиев. Приморци са подпомогнати от една бригада на Шеста пехотна бдинска дивизия начело с генерал Христо Попов.
Румънците не оказват съпротива, изнизват се от града по терлици. Оставят обаче кървава диря. Нашите намират телата на 53 убити граждани, много повече са отвлечени като заложници.
На другия ден власите се връщат с утроена сила, подкрепени от руски и сръбски части. Започва Добричката епопея, която мери ръст с Одринската от Балканската война и Тутраканската от Първата световна.
На 6 септември
казаците
се появяват като
“бели дяволи”
Тодор Кантарджиев разказва: “Всред страшния тътнеж от топовни изстрели, пръскания от фугаси и шрапнели, ритмическо тракане на картечници, зловещо пищене на куршуми, изедин път откъм с. Езибей бързо се зададе някаква си войскова маса, покрита като с бяла покривка. Бинокълът показа, че както фуражките на конниците, така и главите на конете са покрити с бели платнени чохи. Боже мой, та това е полк руска конница, който се разгъва и насочва да налети и атакува левия фланг на позицията ни, казаха началниците всеки на себе си, без някой от тях за това да донесе, да предаде или да съобщи някому. Това се счете за излишно, безполезно, даже вредно. Може би това би причинило тревога и малодушие в някои слаби натури!”
Нашите офицери, които са учили военна история, си спомнят думите на Фридрих Велики:
“Не е достатъчно да
убиеш руския войник,
трябва след това да го
блъснеш да падне!”
“Всред кипежа на артилерийския и пехотен бой – продължава генералът, – зачуха се раздирающи ухото звънливи кавалерийски сигнали, подадоха се нервни гръмогласни команди, развя се бойният, с двуглавия орел, щандарт около командира на полка, пред фронта и в миг конната маса се разгъна на шест части (ескадрони). Грамадните степни коне с вдигнати подбрани глави, с опулени страшни очи, с отворени широки червени ноздри и повдигнати дълги опашки заскачаха към чернеющите се на позицията линии на слабите наши стрелкови окопи. Страшен шум, подобен на приближаваща се стихийна буря, се зачу. Облак от прах се вдигна зад стройните редове, от копитата на конете хвърчаха късове от земя!”
“Русите с нервно злобно нетърпение чакаха по-скоро да стигнат до окопите, да промушат, стъпчат, унищожат без жал защитниците им!”, описва критичната ситуация той.
Тодор Кантарджиев не губи самообладание. “Мерниците на 1000! На коня в главата! Огън бий!”, командва пълководецът. “Мерник постоянен! На коня в гърдите! Огън бий!” е следващата команда. “На коня в нозете! Огън бий!”, потретва генералът.
Гордите животни повалят ездачите на земята. По този начин Кантарджиев прилага тактиката на цар Калоян в битката при Одрин през 1205 г. Тогава българите свалят тежковъоръжените рицари от конете, където са безпомощни.
Без жребец казакът също е лесна мишена. Руснаците са въоръжени с дълги пики, които не вършат работа, ако не си на високото седло. Търкаляйки се в прахта, те са покосени от българския картечен огън.
Нашите използват този повратен момент за контраатака. В 11 часа преди пладне българите тръгват с “Ура!” и “На нож!” Редник Иван Генчев си спомня: “И изведнъж полето екна и като мълния тресна и прогърмя из него нашето “Ура!”. Под слънцето блеснаха остриетата на белите ножове. Стана нещо страшно, нещо непредставимо. Противникът се уплаши и обърна гръб. Като вихър се понесе тънката, но окрилена верига напред и като тежък кошмар тръгна над бягащия враг нашето “Ура!”. Към Пери Факъ и Езибей избяга отбитият многочислен противник.”
“Бягат, бе, бягат,
та се късат!”,
викат нашите юнаци,
докато преследват нашествениците. Този подвиг има висока цена. От 5 до 7 септември нашите жертви са 663 убити и 2304 ранени. Тежко са ранени и по-късно почиват полковниците Панайот Минков и Димитър Чолаков. За загубите на противника няма точни сведения, но се знае, че само в предния участък на сражението са погребани над 600 руснаци.
Добричката битка внушава на българската войска, че след като може да напердаши руснаците, няма сила, която да й излезе насреща. Нашите освобождават град след град, паланка подир паланка. През октомври 1916 г. руското командване окончателно минава към отбранителни действия. Нашите ги бият, те се защитават.
До края на годината цяла Добруджа е освободена. Българската армия минава Дунава и влиза в Букурещ. Тържествен марш по улиците на румънската столица ознаменува победата.
Дата: 05.03.2016 06:24
Източник: www.klassa.bg
Автор: Росен Тахов
Каква е вашата реакция?
