Все пов
ече се убеждавам в истинността на фразата „Опознай родината си, за да я обикнеш…“ Аз и най-скъпият ми човек – мама, пътуваме към едно изключително място, скрито и сгушено в планината. Сякаш Средна гора го е обгърнала с топла прегръдка. Едно наистина уникално място, където възрожденското присъствие е дори във въздуха. Няма да гадаем, завесата пада, но вероятно се досещате или предполагате, че мястото е повече от специално и неповторимо – Копривщица. Това местенце е скътало и съхранило паметта българска и гордостта от нея. Чувствам се различно, сякаш сетивата са настръхнали и много чувствителни от допира с едно величаво минало. Забравих за ежедневните грижи, забравих за егоизма и за себе си, фокусът е тук и сега.
Радвам се, че модерният свят е пощадил Копривщица и времето препраща към славното минало. Каменни дувари, дървени къщички с красиви резбовани чардаци, надничащи планински масиви с вековни борове, потоци и реки са в представите ми, когато назова Копривщица.
Посреща ни един прекрасен домакин, който ни разказва увлекателни истории. С изумление разбираме, че има над сто чешми на територията на градчето. С необуздано внимание се насладихме на първата легенда по пътя към Копривщица – за „сополивите камъни“… В недалечното минало жените изпращали мъжете на гурбет до това място, където на раздяла се реели сълзи, „сополивите” камъни са се струпали в игривите си закачливи форми.
Завоичетата са едно подир друго, чешмичките са сякаш на всяка крачка. Нашият приятел споделя, че автентичността на копривщенския стил е видим, но обръща внимание и на пътуващите местни в онова време, които заимствали и пренасяли от различни страни и градове предмети и вкусове, привлекли вниманието им. И всъщност днес виждаме един невероятен едновременно автентичен и мултикомплексен стил.
Тежката дървена порта се хлопна и прекрачваме прага на мястото, където ще гостуваме – Бончовата къща. Сякаш сме в друга ера и старинният автентичен стил е видим и се долавя във всяко ъгълче. Усещам ухание на дървесина, традицията е пресътворена във всеки предмет, дърворезбата е изящна. Усещам как думите ми не са достойни да изразят емоциите и усещането за завършеност. Очите са широко отворени и погълнати да надничат, докато съзнанието препуска във времето. Готови сме за разходка, получихме доста разяснения и информационни книжки от сърдечната домакиня и вълнението се настани особено в моето същество. Каменни, заледени улички се вият и преливат една в друга.
Озоваваме се пред първото възлово място – моста Първа пушка което ни кара да притаим дъх и просто да помислим за великите себеотрекли се родолюбци, пожертвали себе си в името на идеала Свобода. И сякаш нищо не се е променило… Поточето игриво шуми и гордо разказва за жертвите на едно въстание, превърнало се в предтеча на сбъдването на свободата на отечеството. Наистина бистрите му кристални води са свидетели на онова велико време. Смесени чувства ме обземат… Чувствам се и тъжна и горда. Може би тъгата е по славното минало и чистите идеали на тези толкова млади и горди българи, които се борят за отечеството си и цената е собственият им живот.
Да горда съм, че имам национална принадлежност българска. Но и страдам от отдалечаването ни, забравата и покварата на времето, защото сега сме загубили собствената си свобода и вяра. Усещам, че съм изморена и сякаш нещастна от нашата градска толкова покварена и фалшива изкусна грациозност. Тя разкрива съвкупност от силни хора, успели или успяващи, въвлечени в една надпревара със самите себе си, доказващи или доказали величие на кого и защо не е ясно…
Въздухът е чист и планинският полъх ободрява съзнанието ми. Нося своя бележник, за да водя бележки. Предстой наситена програма и рискувам да пропусна нещо, а не бих искала. Истината е, че обожавам аромата на отминалото. И сега освен, че се връщам в преживяното и го споделям с вас, се радвам и на забавните си много емоционални лични бележчици 🙂
Пристъпваме опиянени по калдъръмените улички и се озоваваме пред първия уникален архитектурен възрожденски паметник – музей „Лютовата къща”. Малка, синя къщичка, отвън скромна, но прекрачвайки прага сме запленени от невижданата стенописна украса и уникалните дърворезбовани тавани. Много се впечатлих от изложбата на красивите и автентични плъсти – вълнени, нетъкани пъстри постелки. 
Какви багри и изящество, разкриващи богатата творческа фантазия на изкусните български копривщенки. Разказаха ми, че плъстите са се използвали за застилане на подове и като удобна дебела постелка за спане. Произвеждани са в домашни условия, чрез специфични методи на валяне и притискане.
Лютовата къща впечатлява със своята архитектура. Построена през 1854 г. от пловдивски майстори за копривщенеца Стефан Топалов. Тя притежава богато изрисувани стени и красиво дърворезбовани тавани. През 1906 г. къщата е продадена на търговеца Петко Лютов – от тук и името, с което е известна днес. С опиянение напускаме „Лютовата къща” и се отправяме към следващите местенца.
Пред величествената скулптура на Тодор Каблешков сме. Какво величие и каква осанка… Къща музей „Тодор Каблешков” е извънр
едно ценен паметник на възрожденската ни архитектура. Свидетелство за това са изключително богатата и внушителна фасада, богат интериор и дърворезба. Възстановката ни препраща в революционно време и сякаш дейността на Каблешков оживява пред очите ни.
Този ден ще завърши с посещение на къща музей „Димчо Дебелянов”. И сякаш животът на Димчо Дебелянов се възражда пред нас и очакваме да го видим в бащината му къща, в някоя от одаите, приседнал да пише своята поредна безсмъртна творба.
Не просто вълнуващ ден, ден препращащ към размисъл и поклон пред велики хора, загинали на крехка възраст, но с такъв дух и самосъзнание, каквито днес е трудно да изградим и през целия си уж смилен и осъзнат живот.
Усещам умора, но тя е някак принесена с вълнения. Надничам в захлас с любопитство китните виещи се улички навън през малкото прозорче. Много е магическо, времето тук е друго, отпраща непринудено в миналото и ни призовава да се запитаме какво правим днес и накъде отиваме, или каква е посоката ни? Вече е късно и е време да се потопя, макар и за кратко в страната на сънищата, макар да ми е трудно да затворя очи, развълнувана съм. По-разумно е да се отдам на анализ и пресъздаване на деня, за да не забравя нещо. Решено е няма да се насилвам да заспя, ще нахвърлям дневните си щрихи – спомени 🙂
Историческите предизвикателства продължават. Нощта отстъпи полагащо се място на светлината и денят ни зове. Милите домакини са приготвили чудесна домашна закуска, автентичният стил примесен с пресътворената традиция ни дарява вълшебни мигове.
Прекрачваме прага на къща музей „Любен Каравелов”. Тук откриваме цял комплекс, състоящ се от три постройки, изградени в период от 25 години. Зимната къща е построена първа – 1810 г., стопанската сграда 1820 г. и лятната къща през 1835 г. Развълнувах се и не мога да повярвам истина ли е или сън… изправена съм пред градинска круша, посадена от самия Любен Каравелов, в далечната 1854 г.
Разходката продължава и с всяка крачка се увеличава и вълнението. Вдигам глава и в далечината виждам Бенковски, възседнал коня си. Истински шедьовър, олицетворяващ величието на Хвърковатата чета. Този паметник е построен в далечната 1976 г. от скулптора Христо Танев.
С опиянение и почитание пристъпваме в родния дом на известния революционер, деен организатор и ръководител на Априлското въстание – Георги Бенковски. С изненада разбирам, че истинското име на Бенковски е Гаврил Груев Хлътев.
Непосредствено до къщата на Бенковски е „Доросиева къща”, в която се помества богата експозиция, пресъздаваща богатия духовен и просветен живот на възрожденска Копривщица.
Тръгнахме си с уникален заряд от това уникално българско място, което е пазител на традицията и всеки поглед отпраща взора в славното минало. Имах възможност да се отърся от битовизма и да надникна отвъд преходното и така се отключиха сетивата ми.
Но се завърнах в нашата забързана реалност, в която всички бързаме, живеем своя си цикличен живот, затворени в егоистичната си капсула, с потисната сензитивност за мъката наоколо. И не спирам да си мисля за великите ни предци, себеотвержени родолюбци и за съвременниците им, голяма част от които са влюбени в себе си и отдадени на своите си цели. Колко важно е да завършим образованието си по план, да се реализираме, да направим кариера и състояние, да се сдобием с мечтаната кола и семейство… ах кухи житейски рамки. Тъжно е, защото докато гоним амбициите си, потискаме чисто човешкото сетиво, а толкова малко е нужно, за да подариш вяра и подкрепа на нуждаещ се. Но разбира се манталитетът задава риторично „Защо аз? Има достатъчно богати, те да помагат… и т.н.
Важна е помощта, но когато тя е чиста, безкористна и искрена, независимо от формата й. Не е трудно да бъдем просто хора. И докато ние сме в капсулите си има едни хора, които просто воюват за живота си. Като студентка се запознах с една изключителна дама, която притежава най-слънчевата и неподправена усмивка. Въпреки трудностите и несгодите не спира да топли с усмивката си, пази вярата и надеждата и не спира да се надява, че ще оздравее. Този живот е истинско изпитание за милата Мария Трифонова. Тя не спира просто да се бори за живота си в устрем да победи изпитанието на жестоката съдба.
Но има и толкова добри човеци! И има случаи, в които подкрепата, добротата и общата хуманност възраждат живота. Искам да споделя, че има много хора, който не спират да помагат в нелеката борба на Мария. Много хора се свързаха и с мен с готовност да помогнат. Много благодаря на всички за себеотвержените действия, защото това просто вдъхновява и възражда усмивката на прекрасната Мария.
Репортерка от местната окръжна медия – в. Знаме, подкрепи каузата и се срещна за разговор с Мария. Моят любим професор – проф. Александър Димчев, застана зад каузата и дари своята академична финансова награда за лечението. От телекома Мобилтел застанаха с готовност зад каузата. Случайното ми запознанство с един благороден човек ме озадачи и дари надежда. След разказа ми за благотворителната кауза непознатият ми спътник направи дарение за Мария. Благодаря на всички и пожелавам успех и сила на духа на Мария в нелеката битка!
Бях доста многословна, но моля всеки усетил моето послание да отключи сетивата си и да съпреживее и подкрепи борбата на милата дама!
Автор: Мария Николчева
