„Спотлайт“ е филмът, който направи най-сериозно впечатление в края на миналата година. До някаква степен той имаше лошия късмет да бъде засенчен от мощната рекламна кампания на „Междузвездни войни: Силата се пробужда“ и „Завръщането“, които донякъде го изместиха от вниманието на публиката. Въпреки това, през декември филмът беше считан за най-големия фаворит за наградите „Оскар“. Доста издания дори го определяха за най-добрата лента на 2015-та. Филмът вече поизостана в тази надпревара, засенчен от „Завръщането“, но това не значи, че не е едно забележително заглавие, напълно заслужило 6-те си номинации за наградите на Академията.
На пръв поглед „Спотлайт“ е един непретенциозен филм. Той не блести с визуални решения, но разказва една страхотна история по един консервативен начин, сблъскващ зрителя с цялата идея заложена в нея. Филмът разказва за екип от разследващи журналисти във вестник „Бостън Глоуб“, които правят разкрития за серия от изнасилвания от страна на свещеници над малки деца. От локална история, случаят прераства в глобална схема на сексуални злоупотреби, прикривани от църквата. Този филм е напълно достоен наследник на големи филми за разследващи журналисти от класата на „Цялото президентско войнство‘.
Както казах „Спотлайт“ не е визуално пиршество от класата на „Завръщането“, но представя един много добре наситен сюжет, гарниран с прекрасна актьорска игра. Филмът следва една по-скоро документална линия. Той не се задълбочава толкова в емоционалните усещания на персонажите, а се съсредоточава върху протичането на цялостното журналистическо разследване. Показани са най-различни аспекти от журналистиката като цяло. Журналистите работят върху история, която техният вестник е потулил преди време, заради публичен натиск. След това те са принудени за момент да я оставят настрана, защото заради атентатите на 11-ти септември църквата е твърде важен елемент за успокояването на американското общество.
Разкрива ни се работата в условията на град, който е пряко свързан с църквата. Престъпната схема е защитавана с години не само от духовенството, а и от самата общност, която не позволява тяхната религия да бъде опетнена, независимо на каква цена. Редакцията на вестника бива притискана от пострадалите от изнасилванията да публикува историята, а от друга страна има обществено влияние, което се опитва да блокира излизането й. Журналистите дори премълчават част от историята, за да могат да изтръгнат повече информация по основния случай. Всъщност този филм разкрива по един много задълбочен начин аспектите около журналистическата професия, като общо взето игнорира по- личностното разгръщане на своите герои, както и излишното им героизиране.
Режисьорът Томас Маккарти е взел решение да не вдъхва излишна претенциозност на филма. Той се е отказал от по-зрелищни кадри, които е заменил с изключително достоверна атмосфера и реалистична обстановка, която те вкарва в същината на журналистическата професия. В него го няма вградено онова ескалиращо напрежение в „Цялото президентско войнство“, но има една много поетапно и реалистично разказана история, която има явна цел в своето развитие и която не е излишно разклонявана в опит да се постигне по-помпозно звучене.
Не може да се каже, че в този филм има злодеи. Спестени са ни сцени на жестокост над деца. Знаем, че някъде там са се случили, но не ги виждаме. И това е реалистично. Когато прочетем нещо във вестника, ние реално не го виждаме. Ние знаем, че то се е случило, но докато не ни засегне лично, то е една далечна история. Точно на това разчита и филмът. Показан ни е само един от свещениците насилници, но той е по-скоро един изнемощял и мил възрастен човек, който е бил изнасилван като дете. Интересното е, че самият той говори без проблем за направеното , показвайки готовност да понесе последствията, само за да обясни какво е причинило действията му. Цялостната среда обаче го изолира и не позволява думите му да станат публично достояние. Пасторът, който потулва всичко, пък е мил и интелигентен човек, който всячески се опитва да опази важността на религията в своя град
Големият плюс на филма е актьорската игра. За втора поредна година Майкъл Кийтън блести в стандартна роля, която обогатява по страхотен начин. Той оглавява екипа от журналисти, като през цялото време излъчва увереност в това, което прави, но и умора от заобикалящото го. Кийтън дава всички основания да бъде номиниран за Оскар, защото образът му е изключително достоверен и каращ те да вярваш в това, което прави. За съжаление номинацията му се размина, за сметка на едно не чак толкова изкусно изпълнение като това на Мат Дейман. Все пак Кийтън отново доказва, че изживява късна златна ера в свята кариера.
Стрхотна роля прави и Майк Ръфало, който прави изключително достоверен образ на разследващ журналист. Неговият герой е прегърбен от дългото стоене на бюро, прекалено отдаден на работата си и в дадени ситуации приемащ твърде лично определени истории. Ръфало придава едни изключително естествени реакции на героя си, което го прави напълно достоен кандидат за „Оскар“ за поддържаща роля. Всъщност той напълно спокойно можеше да бъде номиниран и за главна.
Във филма Рейчъл Макадмс показва, че може да е нещо повече от актриса в романтични комедии и мелодрами. Голямо впечатление прави и Лийв Шрайбър, който излиза от класически си мъжкарски образ, като представя един много умерен и сериозен образ на главен редактор, който напълно хладнокръвно и спокойно направлява развитието на една мащабна история.
„Спотлайт“ не е филм, който ще ви вземе акъла с визуално богатство или операторски трикове. Това не е и лента, която търси начин да направи моментално впечатление или да привлече максимално широка публика. Това обаче е филм, безпристрастно показващ един журналистически случай, който, разследвайки обществените недостатъци, ни показва идейната страна на религията и нещата, които могат да бъдат прикрити, за да бъде запазена тя.
Каква е вашата реакция?
