Eл Чапо проговаря

„Законите на съвестта, за които претендираме, че произлизат от природата, всъщност произлизат от обичая.“

Монтен

28 септември 2015 година. Главата ми се върти от инструкциите – по един телефон за контакт, по един за всеки ден, да запомня кои да унищожа, кои да запазя, с нива на криптиране, анонимни имейл адреси, неизпратени съобщения в папката за чернова. Това е шпионски хорър за мен – последния останал на света технологично неграмотен мъж. Аз съм на 55 години и така и не се научих да работя с лаптоп. Още ли произвеждат лаптопи? Нямам никаква представа! Часът е 4 следобед. Още един прекрасен есенен ден в Ню Йорк. Улиците бръмчат от светлини и сирени на дипломатически автомобили, пристигнали са президенти, делегати на ООН, агенти на Сикрет Сървис, полиция – това е седмицата, в която заседава Общото събрание на ООН. Папа Франциск си замина преди два дни, а аз стоя в хотелската стая с моя колега и брат по оръжие Еспиноса.

С Еспиноса много сме пътували заедно, но нито едно от пътуванията ни не е било толкова непредвидимо като това, в чието начало сме сега. Еспиноса е сова, която лети сред соколи. Без значение дали стои по средата на гето, джунгла или бойно поле, характерната му елегантност, дяволитата усмивка и скромният чар винаги обезвреждат заплахите. Плешивата му глава насочва вниманието ви към блещукащите му очи. Той е очарователен и отдаден на работата си човек. Шепнем си закодирани съобщения. Най-накрая отдих от кибертехнологията, която изгаряше мозъка и душата ми. Седим в тишината на крепостни стени, всъщност стар хотел в Ню Йорк, от времето, когато стените бяха стени, а телефоните можеха да се използват, без да си доктор на науките. Тихо кроим планове в тишината, отчитаме парадокса, че в хотела е и президентът на Мексико Енрике Пеня Нието. Напускаме стаята и излизаме от сградата, за да подишаме малко есенен въздух и да се разходим пет пресечки надолу до един японски ресторант, където ще се срещнем с колегата ни Ел Алто Гарсия. Стъпвайки на 55-а улица, виждаме, че тротоарът е осеян с бронирани джипове, които ще превозят президента на Мексико до Общото събрание на ООН. Парадоксално наистина, тъй като един от охранителите му ме пита дали може да си направи селфи с мен. Флаш фрейм – в кадъра съм с двуметров мексикански гард с обеци.

Хоакин Арчивалдо Гусман Лоера, Ел Чапо – от видеоинтервю, изпратено от неизвестно място

Флаш фрейм – защо това е парадоксално? Защото днешно Мексико реално има двама президенти. И от двамата не Пеня Нието е този, с когото аз и Еспиноса планирахме да се видим, докато си шепнехме кодирано горе в стаята. Не срещата с него изискваше седмици тайна подготовка. Този, с когото възнамеряваме да се срещнем, е на моята възраст, но не съществува човешка математика, която би могла да ни подведе под друг общ знаменател. Когато бях на четири години, през 64-та, аз копаех, търсейки въображаеми съкровища, ненужни впрочем, в задния двор на родителите ми от американската средна класа, а той е рисувал песос на хартия, които, ако бяха истински, щяха да са единствената възможност за него и семейството му да помечтаят за нещо различно от селския живот. И докато аз сърфирах по вълните на Малибу, когато бях на девет, той вече е работел по полетата с марихуана и мак в отдалечените планини на Синалоа, Мексико. Днес управлява най-големия международен наркокартел, който светът някога е познавал, побеждавайки дори този на Пабло Ескобар. Доставя според някои изчисления повече от половината кокаин, хероин, метамфетамини и марихуана, които влизат в Съединените щати.

Наричат го Ел Чапо. Или Дребосъка. Хоакин Арчивалдо Гусман Лоера. Същият Ел Чапо Гусман, който само преди два месеца унизи правителството на Пеня Нието и смая света със забележителното си бягство от затвора с максимална сигурност „Алтиплано“ през безупречно направен тунел, дълъг една миля.

Това е второто бягство на най-известния наркобарон в света. Първото е преди 13 години от затвора „Пуенте Гранде“, откъдето се е измъкнал под чаршафите в количка за пране. Чапо влиза в търговията с наркотици още като тийнейджър, бързо се издига в йерархията и си изгражда почти митична репутация. На първо място, като хладнокръвен прагматик, известен с това, че наказва с куршум в главата заради всяка грешка при доставянето на пратките. По-късно, докато създава картела на Синалоа, се прочува като своеобразен Робин Худ, който дава така необходимите в планините на Синалоа пари за храна, пътища и медицинска помощ. По времето на второто си бягство от федерален затвор вече се е превърнал в герой от мексиканския фолклор.

През 1989 година Ел Чапо прокопава първия подземен проход под границата от Тихуана до Сан Диего и става пионер в използването на тунели за транспортиране на продукти и за бягство. Скоро ще открия, че миналата година неговите вече умели инженери са били изпратени на интензивно тримесечно обучение в Германия, за да се справят с подпочвените води под затвора. Тунел, в който чака високопроходим мотоциклет с двигател, създаден да работи в среда с минимално количество кислород, и който позволява на Ел Чапо да скочи през дупка в килията си право върху седалката и да избяга на свобода. Именно този президент на Мексико се е съгласил да се види с нас.

Не се гордея с факта, че пазя тайни на престъпници, нито че позирам за селфи с незнайни охранители. Но и не се притеснявам. Всичко, което казвам на когото и да било, трябва да е истина. Доверието, което Ел Чапо ни гласува, не бива да бъде излъгано. Това ще бъде първото интервю, което той дава извън стаята за разпити, затова не разполагам с прецеденти, чрез които да измеря опасността. Виждал съм достатъчно видеоматериали и снимки на обезглавени и надупчени от куршуми невинни хора, активисти, смели журналисти и членове на вражески картели. Наясно съм колко отдадени момчета от ДЕА и други служители на реда и войници, както мексиканци, така и американци, са изгубили живота си във войната срещу наркотиците. Колко семейства са унищожени и колко институции – корумпирани.

В известна степен ме утешава един уникален аспект на репутацията на Ел Чапо сред ръководителите на наркокартелите в Мексико – че за разлика от много други свои колеги, които отвличат и убиват безпричинно, той е на първо място бизнесмен и стига до насилие само ако то носи полза за него и за бизнеса му. Силата на картела от Синалоа идва от очевидно по-премерените стратегии (картел, чието лице е Ел Чапо, но който си има и втори ръководител – Исмаел „Маят” Самбада) и точно заради това е водещият сред мексиканските криминални синдикати, като разпростира властта си далеч отвъд селските северозападни покрайнини, за да достигне до всички основни гранични райони между Съединените щати и Мексико – Хуарес, Мехикали, Тихуана и Лос Кабос.

Като американски гражданин, ме привлича възможността да открия евентуални противоречия с образа на врага, рисуван от медиите и правителството. Няма преследване на беглец след Осама бин Ладен, което толкова живо да ангажира общественото внимание. Но за разлика от Бин Ладен, за когото битуваше нелепото предубеждение, че определя нагласите на цял един народ, който следователно се превръща в негов съучастник, когато става дума за най-известния световен наркобарон, не сме ли ние, американската общественост, съучастници на този, когото демонизираме? Потребителите сме ние и като такива сме съучастници във всяко убийство и в корумпирането на всяка институция, призвана да опазва качеството на живот на гражданите на Мексико и Съединените щати, които са резултат от ненаситния ни апетит за незаконни наркотици.

Повече от всичко тук става въпрос за избирателния морал. Какво ще кажем за десетките хиляди болни и страдащи пристрастени американци, варварски хвърлени в затвора заради престъплението, че са болни? Заключени при нечовешки условия, подложени на насилие и постоянно заплашени от убийство. Ще кажем ли, че тези мерзости не са морално еквивалентни и не си съперничат с наркоубийствата в Хуарес? Има ли възвисеност в пасивното ни фарисейство?

Няма спор, войната срещу наркотиците се е провалила – в Мексико се извършват повече от 27 хиляди убийства, свързани с наркотици, само за една година, а пристрастяването към дрогата расте в Съединените щати. Докато работех за Хаити след земетресението, хиляди пъти бюрократични агенции, които не познават културата и противоречията там, са ми предлагали теоретични решения за преодоляване на бедствието в тази страна. Може би в ограничената визия на нашата пуританска, прокурорска култура, която е създала войната срещу наркотиците, сме изгубили очи за практиката и сме предали душите си на теорията. Американските данъкоплатци осигуряват 25 милиарда долара годишно, за да може политиката на войната да убива децата ни, да изтощава икономиката, да смазва нашите полицаи и съдилища, да бърка в джобовете ни, да пълни затворите и да ни принуждава да работим като луди. Още един ден борба е загубен. А с него са изгубени всякакви възможни варианти за реформа или признаване на доказаните ползи, които толкова много други държави постигат чрез регламентираното легализиране на някои наркотици.

Вече сме на 55-а улица и с Еспиноса влизаме в японския ресторант. Ел Алто седи самичък в тих ъгъл, под бавно въртящ се вентилатор на тавана, който разнася миризмата на сурова риба из помещението. Той е едър мъж, тих и грациозен, чийто глас рядко надвишава шепот. Беше ми полезен в много предишни пътувания. Светски човек е, с добри връзки и е много харесван. Еспиноса говори испански и го запознава с нашите планове и маршрут. Ел Алто слуша внимателно, изстисквайки олющени соеви зърна едно по едно между зъбите си. Смятаме тази наша среща за точка, от която няма връщане назад. Тук или скачаме с двата крака вътре, или се отказваме от пътуването. Претеглили сме рисковете, но аз се чувствам уверен и го заявявам пред тях. Бил съм в ситуации извън моя контрол в безброй страни на война, терор, корупция и бедствия. Места, където това, което може да се обърка, задължително се обърква, и все пак накрая винаги съм се измъквал невредим, със задълбочени познания от дадената ситуация (макар и не съвсем научно издържани) за достъпните предпазни мерки в света на хаоса.

Уговаряме се на следващия ден да отида до Лос Анджелис, за да координирам действията ни с нашия контакт с Ел Чапо. Поръчваме си саке и се отдаваме на така наречения хумор от операционната зала, който трябва да разсее грижите. През прозореца на ресторанта се вижда маршируваща тълпа от американци от мексикански произход, които скандират срещу нарушенията на правата на човека, които извършва правителството на Нието, превърнало родната им страна в жертва на един наркорежим.

Кейт дел Кастийо, една от най-известните мексикански актриси, уреди срещата

През януари 2012 година мексиканската филмова и телевизионна звезда Кейт дел Кастийо, която е известна с ролята си на наркобаронеса в известната мексиканска сапунка „Кралицата на Юга”, използва Туитър, за да изрази своето недоверие към мексиканското правителство. Тя заяви, че ако трябва да избира на кого да вярва – на правителството или на Ел Чапо, би избрала наркобарона. И в този свой туит сподели мечта, а може би насърчение към самия Ел Чапо: „Господин Чапо, няма ли да е готино да започнете трафик на любов? На лекарства за болестите, храна за бездомните, алкохол за старческите домове, които не позволяват на възрастните да прекарат остатъка от дните си, като правят, каквото си искат, по дяволите. Представете си трафик на корумпирани политици, вместо на жени и деца, които свършват като роби. Защо не изгорите всички бордеи, където жените струват по-малко от кутия цигари? Без предлагане няма и търсене. Хайде, дон! Ще станете героят на героите. Нека правим трафик на любов. Вие знаете как. Животът е бизнес и единственото, което се променя, е стоката. Не сте ли съгласен?”. Макар мнозина да я заклеймиха, мнението на Кейт се споделя навсякъде в Мексико. То може да бъде чуто в балади, които се пеят в цялата страна. Но нейните възгледи, за разлика от тези фолклорни песни, са по-скоро следствие от навика й да се изказва без страх и да мечтае за бъдещето на своята родина. Тя говори искрено за политиката, секса и религията и притежава един от онези смели и независими духове, които демокрацията е създадена да защитава и без които не може да съществува.

Смелостта й се проявява и в желанието й да обявим името й в статията. Враговете й в мексиканското правителство са брутални и корумпирани (и наистина, според Кейт високопоставени служители са отговорили на публичното й изявление с лични заплахи), затова обществото носи отговорността да пази онези, които правят така, че гласът му да бъде чут.

Може би не е изненада, че тази местна икона на забавлението е приковала интереса на един необикновен фен, беглец от Синалоа. След като прочита изявлението на Кейт в Туитър, адвокат, който представлява Ел Чапо Гусман, се е свързал с Кейт. Казал й, че Ел Сеньор желае да й изпрати цветя в знак на благодарност. Тя нервно дала адреса си, но тъй като често пътува, защото е актриса, цветята никога не достигнали до нея.

Две години по-късно, през февруари 2014 година, отряд мексикански морски пехотинци залавят Ел Чапо в хотел в Масатлан след 13-годишно издирване. Снимки от ареста се излъчиха по новинарските емисии в цял свят. Докато той е затворник в „Алтиплано“, адвокатите му са засипани с предложения от холивудските студиа. Заради драматичното му залавяне и може би заради илюзията, че сделката ще е безопасна, щом Ел Чапо се намира зад решетките, гринговците се натискат да разкажат историята на живота му. Семето е посято и надушил добрата перспектива, Ел Чапо започва да крои свои планове. Той е заинтригуван да види историята на живота си във филм, но е съгласен да я разкаже само и единствено на Кейт. Същият адвокат отново я търси, този път чрез мексиканския еквивалент на Гилдията на актьорите, и така затворникът наркобарон и актрисата започват кореспонденция чрез ръкописни писма и съобщения по „Блекбъри Месинджър”.

Срещата на Кейт с Еспиноса е истинско събитие. Тя научава, че той има солидни връзки с финансови източници, включително такива, които спонсорират филмови проекти, и му предлага партньорство, за да направят филм за Ел Чапо. Тогава Еспиноса включва нашия колега и общ приятел Ел Алто. Бях научил за тяхното намерение да създадат филм, но не познавах Кейт, нито имах някакво участие в проекта. Тримата се срещат с адвоката на Ел Чапо, за да сондират мнение, но в крайна сметка е решено, че директният достъп до барона все още е твърде ограничен, за да изпреварят по законен начин конкурентните „Чапо” проекти, които Холивуд ще преследва със или без неговото участие.

Тогава идва юли 2015 година. Бягството на Ел Чапо от затвора. Светът и най-вече Мексико и Съединените щати са бесни. Как е възможно да се случи?! ДЕA и Министерството на правосъдието са обзети от яростен гняв. Това, че мексиканският вътрешен министър Мигел Анхел Осорио Чонг е отказал екстрадирането на Ел Чапо в САЩ, а след това му е позволил да избяга, превръща него и правителството на Пеня Нието в световни парии.

Следях новините за бягството на Ел Чапо и се свързах с Еспиноса. Срещнахме се в двора на бутиков хотел в Париж през късния август. Той ми разказа за Кейт и че тя е получавала периодично съобщения от Ел Чапо дори след неговото бягство. Точно тогава ми дойде идеята да напиша историята му за списание. Дяволитата усмивка на Еспиноса отново се появи, което означаваше, че той ще ми уреди среща с Кейт в Лос Анджелис. В един ресторант в Санта Моника изложих идеята си и Кейт се съгласи да осъществи връзката, изпращайки имената ни за одобрение. Когато седмица по-късно се разбра, че Чапо наистина се е съгласил да се срещне с нас, се обадих на Ян Венер от „Ролинг Стоун“. Аз, Еспиноса и Ел Алто получихме задачата. И с писмо от Ян, което я правеше официална, щяхме да бъдем подкрепени от Кейт, която беше нашият билет към доверието на Ел Чапо, а после щяхме да се оставим в ръцете на представители на картела Синалоа, които да координират нашето пътуване. До момента, в който аз и Еспиноса дишаме нюйоркския въздух в този късносептемврийски ден на 55-а улица, вече е изминал цял месец в планиране.

Четири дни по-късно, на втори октомври, Ел Алто, Еспиноса, Кейт и аз се качваме на самофинансиран чартърен полет от летището в Лос Анджелис до град в Централно Мексико. След кацането шофьор от хотела, в който сме инструктирани да се настаним, ни откарва до него в миниван. Подозрителен към всичко живо и неживо, аз наблюдавам коли, майки с кърмачета, баби, селяни на улицата, покриви на сгради, запердени прозорци. Проверявам небето за хеликоптери. Нямам друга мисъл в главата освен тази, че ДЕА и мексиканското правителство следят всяко наше движение. От момента, в който Кейт е заклеймена заради туита си от януари 2012 година, до началото на нашите тайни преговори да се срещнем с Ел Чапо аз съм объркан от готовността му да рискува с нашето посещение. Ако Кейт е под наблюдение, значи и тези, с които тя лети, са следени. Не виждам очите на шпионите, но предполагам, че са наоколо.

Докато наближаваме хотела, виждам през стъклото небрежно облечен мъж на около 40 години, който се появява на тротоара, като едновременно насочва нашия шофьор към входа и набира номер на мобилния си телефон. Това е Алонсо, който, както ще науча скоро, е сътрудник на Ел Чапо. Ние взимаме чантите си и излизаме от минивана. Почти веднага трафикът около нас намалява. Някъде извън полезрението ми някой блокира съседните улици. След това самотен конвой от бронирани джипове се появява пред нашия хотел. Алонсо ни моли да предадем електрониката, която имаме, и да я оставим тук – телефони, компютри и т.н. Аз бях оставил моите в Лос Анджелис, предвиждайки това изискване. Колегите ми предават своите на рецепцията в хотела. Алонсо и шофьорът си говорят на бърз и тих испански. Моят испански е в най-добрия случай слаб. През деня се ограничава до думите „Здравейте!” и „Довиждане!”. През нощта, с помощта на няколко бири, мога да се оправя, като говоря и слушам бавно. Разговорът, който се води отпред, изглежда не таи заплаха, а е просто обмен на информация, която ще улесни нашето пътуване. Докато се возим в колата в продължение на час и половина – през града и земеделски земи – двамата мъже често получават съобщения на телефоните си – може би актуализации на маршрута, за да остане конвоят в безопасност. След всяко получено съобщение стрелката на скоростомера се покачва – вече превишаваме сто мили в час. Обичам високите скорости. Но не и ако на волана не са собствените ми ръце. За да се успокоя, се преструвам, че има някаква причина да запомня маршрута на нашето пътуване. Концентрирам се върху това, а не върху обмена на информация между двамата непознати, които ни водят.

Пристигаме на прашно летище. Охранители в костюми стоят до два самолета за шест човека. Едва когато се качвам на борда на едната машина, осъзнавам, че шофьорът ни е бил не друг, а двадесет и девет годишният син на Ел Чапо – Алфредо Гусман. Сяда до мен, пътува като наш личен ескорт, за да може и той да се види с баща си. Алфредо е красив, строен и елегантно облечен, с ръчен часовник, който може би струва повече от парите, които се пазят в централните банки на повечето държави. Страаашен часовник.

Самолетите излитат и летим около два часа. Две подскачащи птици рамо до рамо в горещината над планинската джунгла. Изведнъж за пореден път се сещам за риска, който Ел Чапо поема, за да се срещне с нас. Очите ни не са завързани, а всеки опитен пътник може да запомни редица забележителности, които да му помогнат да пресъздаде отново това пътуване. Но благодарение на вярата му в Кейт, която той познава само от писма и съобщения, ние се радваме на необикновено доверие. Питам Алфредо как можем да сме сигурни, че не ни следят или наблюдават. Той се усмихва (отбелязвам, че много рядко мига) и посочва червен прекъсвач точно под пилотския пулт в кабината. „Този прекъсвач блокира сухоземните радари” – казва. И добавя, че имат вътрешен човек, който ги уведомява кога военният самолет за следене излита на мисия. Той е твърдо уверен, че не ни наблюдават нежелани очи. Кейт помага с превода, докато си говорим по време на полета. Аз внимавам да не кажа нещо, което да дистанцира баща му още още да сме пристигнали.

Може би са изминали два часа в полет, когато започваме да се снижаваме. Пилотът, използвайки криптиран мобилен телефон, говори с някого на земята. Досещам се, че военните извършват операция в района. Първоначално определената ни зона за кацане изведнъж е сметната за ненадеждна. След доста разговори земя-въздух и изнервящо кръжене на ниска надморска височина откриваме алтернативна писта, където два бронирани джипа ни чакат в сянката на дърветата, и се приземяваме. Полетът е достатъчно разтърсващ, така че всеки от нас си е пийнал по малко текила „Honor” – нова марка, на която Кейт е рекламно лице. Стъпвам на земята, вече леко изтрезнял, и се запътвам към чакащите шофьори. Хвърлям чантата си на задната седалка в един от джиповете и отивам до близките дървета да се изпикая. С пениса си в ръка, обмислям кои части на тялото ми са най-уязвими за ножовете на ирационални наркотипове и му хвърлям последен прочувствен поглед, преди да го върна обратно в гащите си.

Наскоро Еспиноса е претърпял операция на гърба. Той се протяга, наглася си хирургическия корсет и така го излага на показ. Сещам се, че някой от посрещачите ни може да погрешно да сметне корсета за приспособление, което крие микрофон, чип или проследяващо устройство. С очите на всички върху себе си, Еспиноса методично наглася велкрото на корема си, бавно поглежда нагоре и се усмихва по своя си начин, привличайки подозрителни погледи. После казва: „Cirugia de la espaldа (операция на гърба)”. Ситуацията е овладяна.

Навлизаме в гъстата планинска джунгла с конвой от два камиона, прекосяваме река след река в продължение на седем дълги часа. Еспиноса и Ел Алто заедно с шофьор в предното превозно средство, аз, Кейт, Алонсо и Алфредо – в задното. Понякога джунглата отстъпва на обработваема земя и след това гората отново ни обгръща. Щом започваме да се изкачваме, пътните знаци ми показват, че наближаваме селища. И когато изглежда, че вече сме на прага на страната на Оз, а най-високият планински връх видимо е наблизо, стигаме до военен контролно-пропускателен пункт. Двама униформени правителствени войници ни приближават с извадени оръжия. Алфредо смъква стъклото от своята страна, войниците отстъпват смутени и ни пускат да минем. Охо. Това, значи, била силата на лицето на Гусман. И подкупността на една институция. Означава ли това, че вече сме близо до целта си?

Пътуваме още няколко часа през джунглата без никакъв знак, че приближаваме. Изведнъж от нищото на черния път се появяват непознати, проверяват шофьорите ни и си разменят радиостанциите. Продължаваме. Малки селца изникват от джунглата: притеснените очи на селяните се успокояват при вида на познатия шофьор. Мобилните телефони не са от полза тук, затова смятам, че на топографски високи точки са разположени радиоретранслатори, които улесняват вътрешните им комуникации.

Напуснали сме Лос Анджелис в седем часа сутринта. В девет вечерта стигаме до една поляна, където са паркирани няколко бронирани джипа. Чака ни малък отряд. На хълмче по-нагоре виждам няколко стари бунгала. Излизам от колата и поглеждам придружителите ни за разрешение да отида да взема багажа си. Следват утвърдителни кимвания. Тръгвам. И в този момент… ето го и него. Ел Чапо. Точно до камиона. Най-известният беглец в света. Умът ми в миг превърта отново стотиците снимки и новинарски репортажи, които съм гледал. Няма съмнение, той е. Носи шарена копринена риза, черни джинси и изглежда изключително добре поддържан и здрав за човек, когото постоянно преследват. Отваря вратата на Кейт и я поздравява като дъщеря, която се връща от колежа. Изглежда важно за него лично да изрази топлата си привързаност към човек, с когото досега е комуникирал отдалеч. След като я поздравява, се обръща към мен с гостоприемна усмивка и протяга ръка. Аз я поемам. Той ме придърпва в дружеска прегръдка, поглежда ме в очите и ме поздравява на своя език твърде бързо, за да успея да го разбера. Събирам ума си, за да му обясня на развален испански, че ще разчитам на Кейт да превежда тази вечер. Чак сега той осъзнава, че поздравите му не са били разбрани. Шегува се с хората си, смее се на предположението си, че говоря испански, и на моментното ми объркване, че съм го оставил да ме приветства толкова дълго.

Изкачваме се до празно пространство на хълмчето с бунгалата. Местно семейство обслужва бюфет с тако, енчилади, пиле, ориз, боб, прясна салца и… карне асада (нарязано на лентички мариновано печено месо за пълнеж на тортиля – б. пр.). На жаргон карне асада в картелите наричат обезобразените след масови наркоекзекуции тела в градове като Хуарес. Следователно си взимам тако. Ел Чапо отива до една маса за пикник – предлагат ни питиета. Седим под оскъдното осветление на няколко лампи, но всичко наоколо е потънало в мрак. Не виждам повече от 30–35 човека. (По-късно Ел Чапо споделя с Ел Алто, че в непосредствена близост е имало още сто негови войници.) Все още не се виждат тежки оръжия. Сцената не прилича на филм с Дани Трехо. Хората на Ел Чапо изглеждат като студенти в университет в Мексико Сити. Гладко избръснати, добре облечени, с изискани обноски. Няма нито един пушач. Само двама-трима от тях носят малки раници, които висят доста над кръста, където смятам, че има пистолети. Нашият домакин, струва ми се, не желае Кейт, като единствената жена сред нас, да става свидетел на застрашителни демонстрации на оръжейна мощ. Това предположение ще бъде потвърдено няколко часа по-късно.

Докато седим на масата за пикник, започваме да се представяме. Вляво от мен е Алонсо. Той се оказва един от адвокатите на Ел Чапо. Работата с адвокатите на Ел Чапо е малко мътна. По време на престоите му в затвора единствените му позволени срещи са били с „адвокатите му”. Очевидно е, че някои от тях, които по-скоро бихме описали като негови лейтенанти, са били сметнати или може би оправомощени от властта като част от неговия правен отдел. Алонсо посещава Ел Чапо в „Алтиплано” само два часа преди дръзкото му бягство. Твърди, че не е знаел за плана. Но отбелязва, че това не го е спасило от бруталния побой, нанесен му от разпитвалите го след това.

Вдясно от мен е Родриго. Той е кръстник на двете четиригодишни близначки на Чапо, с които го е дарила двадесет и шест годишната му красива кралица-съпруга Ема Коронел. Родриго ме притеснява. Погледът в очите му е отнесен, но е прикован в мен. Тревогите ми изведнъж се озвучават. Чувам моторни резачки. Усещам пръски. Аз съм Шон Параноята. Очите ми са принудени да се отместят вдясно от Родриго. Виждам Иван, най-стария син на Ел Чапо. На тридесет и две години, той е смятан за наследника на картела Синалоа. Внимателен е и притежава някаква спокойна зрялост. Носи невероятен ръчен часовник като брат си. Точно срещу мен седи нашият домакин, а Кейт е настанена вдясно от него. До Алонсо седи Алфредо. Ел Алто е на края на масата. Еспиноса, все още изправен, се извинява на Ел Чапо и го пита дали може да полегне за около час, че да си почине гърбът му. Много е забавен. Все едно безброй изтощителни часове да сме се катерили по вулкан и на три стъпки от кратера той да каже: „Аз ще подремна. Ще погледам в дупката по-късно”.

Започвам да обяснявам какво смятам да правим, а Кейт превежда. Усещам, че постепенно разбуждам любопитството на Ел Чапо. Самотният гринго, който се възползва от доверието му в Кейт. Усещам, че той се забавлява, задето си свалям картите на масата. Пита за връзката ми с покойния президент на Венесуела Уго Чавес, като, изглежда, сондира дали бих допуснал да бъде охулен.

Говоря за нашето приятелство и май ще издържа интуитивния тест, на който е подложена независимостта на гледната ми точка. Казвам му направо, че член на семейството ми работи в ДЕА и че заради дейността ми в Хаити имам много връзки в американското правителство. Уверявам го, че тези мои отношения по никакъв начин не са свързани с интереса ми към него. Единствената ми цел е да задавам въпроси и да получавам отговори, които ще бъдат оценени от читателите, било то балансирано или с презрение.

Казвам му, че разбирам, че в обичайното говорене за наркотрафикантите се крие лицемерие, свързано със съучастничеството на купувачите. Не мога да увъртам пред него и знам, че каквото и да напиша, единствените ми козове са да се представя като човек, който не раздава присъди. Наясно съм, че каквото и друго да кажем за него, той далеч не е турист в нашия голям свят.

По време на моето въведение Чапо ме дарява с топла усмивка. Всъщност през седемте часа, които прекарваме заедно, тази усмивка напуска лицето му само в няколко кратки мига. Както се говори за много известни мъже, и той притежава неоспорима харизма. Когато го питам за неговото отношение към мексиканското правителство, отговаря след кратка пауза: „Пазя мнението си за политиците само за себе си. Те вършат своята работа, а аз моята”.

Изражението под усмивката му говори за абсолютна увереност. Един въпрос изниква в ума ми, докато го наблюдавам. И когато говори, и когато слуша. Кое е това, което премахва всякакво съмнение от очите на даден човек? Дали е властта? Възхитителната яснота? Или бездушието? Бездушие… не трябваше ли моята ценностна система да разпознае точно това в него? Дали трябваше да видя бездушието в него, за да мога да гледам на себе си като на добър човек? Много се опитвах, приятели. Наистина. Напомнях си пак и пак за огромната загуба на живот, за ужаса, който дебне от всеки ъгъл в света на наркотиците. „Не искам да ме описват като монахиня”, казва Ел Чапо. Това определение не ми беше хрумвало. Този прост човек от просто място, заобиколен от простата любов на синове към баща и обратното, първоначално не ми заприлича на ерудирания голям лош вълк. Неговото присъствие повдига сложни въпроси в културен контекст, за оцеляващи и капиталисти, за фермери и технократи – умни предприемачи от всякакъв вид, някои от сребро, а други от олово.

Донасят ни бутилка текила. Ел Чапо налива на всички по три пръста. Вдига чаша за тост и поглежда към Кейт. „Обикновено не пия – казва, – но искам да го направя с вас.” И аз вдигам чаша и учтиво отпивам. Той ме пита дали много хора в Съединените щати знаят за него. „О, да – отговарям аз и добавям, че в нощта преди да заминем за Мексико, съм гледал по телевизията повторението на специалното издание на един канал „В преследване на Ел Чапо”. Чапо, изглежда, се наслаждава на абсурдността на ситуацията и докато той и неговите хора се кикотят, аз поглеждам небето и си мисля колко смешно би било, ако сега над нас прелети военен дрон. Ние сме на поляна, седим на открито. Изпивам текилата и дронът изчезва.

Поддавам се на чувството за сигурност, което излъчват Ел Чапо и хората му. Сякаш ако съществува заплаха, те ще разберат. Ядем, пием и си говорим с часове. Той се интересува от филмовата индустрия и как вървят нещата там. Не е впечатлен от финансовите й постъпления. Данните за приходите и разходите не го изкушават да рискува в този бранш. Предлага да се преориентираме към петролния бизнес. Казва, че го интересува енергийният сектор, но тъй като парите му са незаконни, инвестиционните му възможности са ограничени. Изброява (но ме моли да не ги назовавам публично) голям брой корумпирани корпорации както в Мексико, така и в чужбина. Споменава с презрение няколко от тях, през които пере парите си и които цинично вземат своето парче от наркобаницата.

„Колко пари ще изкараш от тази статия?”, пита той. Отговарям, че когато правя журналистика, не вземам пари. Виждам, че идеята да се върши каквото и да било безплатно, е вятър работа за него. За разлика от гангстерите, с които сме свикнали ние, онези от типа на Джон Готи, представящи се за обикновени бизнесмени и криещи се зад многобройни международни фирми, Ел Чапо държи на незаконната игра, с която се нагърбва доброволно. „Доставям повече хероин, метамфетамини, кокаин и марихуана от всеки друг на този свят. Имам цяла флота от подводници, самолети, камиони и лодки.”

Изобщо не се оправдава. Построил е цяла империя срещу предизвикателствата пред правенето на бизнес в тази незаконна индустрия. Сещам се за информациите в пресата за обявената от човека, който седи срещу мен, награда от 100 милиона долара за главата на Доналд Тръмп. Споменавам името на Тръмп. Ел Чапо се усмихва и казва иронично: „О, моят приятел!”. Непредпазливото му желание да говори свободно, задоволството му от мястото му в живота и удивителните му извинения ми напомнят на Тони Монтана от филма на Оливър Стоун „Белязания”. Имам предвид вечерята, на която Елвира, изиграна от Мишел Пфайфър, зарязва героя на Ал Пачино Тони Монтана, като му прави шумна сцена на обществено място. Посетителите в ресторанта го зяпат, но вместо да се покрие някъде заради унижението, той се изправя и им изнася цяла лекция: „Всички вие сте куп шибани задници. И знаете ли защо? Защото нямате топки да бъдете такива, каквито искате да бъдете. Трябват ви хора като мен. Нужни са ви хора като мен. Можете да ме сочите с пръст и да казвате: „Тоя е лош”. И какви ставате, като правите това? Добри? Не, вие не сте добри. Просто знаете как да се прикривате… как да лъжете. Аз? Аз нямам такъв проблем. Аз? Аз винаги говоря истината, даже когато лъжа. Така че кажете лека нощ на лошия. Хайде. Виждате го за последен път, как ли пък не!”.

 

През последните две десетилетия Ел Чапо е ръководил най-влиятелния и доходоносен наркосиндикат в света

Любопитен съм какво влияние оказват безумните опиумни икономики на потъналия в хаос Близък изток на бизнеса му. Питам го: „Коя от всички страни и култури, с които правиш бизнес, е най-трудна?”. Той се усмихва, поклаща глава и казва просто: „Никоя”. Няма политик, който може да отговори на този въпрос толкова ясно и убедително, обаче и предизвикателствата са различни пред един мощен глобален брокер, който просто премахва всяко препятствие, всяка „трудност”.

Решил да споделя намеренията си с него, го питам дали ще отдели два дни за официално интервю. Колегите ми трябва да тръгнат на сутринта, но аз предлагам да остана и да запиша разговорите ни. Той замълчава, преди да отговори: „Току-що те срещнах. Мога да го направя след осем дни. Ти можеш ли да се върнеш след осем дни?”. Отвръщам, че мога. И го моля да си направя снимка с него, за да докажа на редакторите ми в „Ролинг Стоун”, че срещата ни се е състояла. „Adelante”, казва той. Всички заедно ставаме от масата и следваме Чапо в едно от бунгалата. Вътре виждаме за първи път тежко оръжие. Един M16 лежи на дивана срещу неутрална бяла стена, където ще направим снимката. Обяснявам, че би било най-добре да се ръкуваме, гледайки в камерата, но не и да се усмихваме. Той се съгласява. Снимката е направена с мобилния телефон на Алфредо. Ще ми бъде изпратена на по-късна дата.

Когато се връщаме на масата за пикник, ми се струва, че сме получили това, за което сме дошли. Бяхме постигнали съгласие да ми даде двудневно интервю след завръщането ми. Тъй като в главата ми отново се завъртат мисли за безпилотни дронове и военни атаки, аз пак се залавям с текилата и се оглеждам на 360 градуса за място, където с моите колеги може да се проснем и да намерим прикритие, ако сме били проследени и ни нападнат. Трудно е да си представиш сигурно място в онази тъмнина, пък и светът на Ел Чапо е всичко друго, но не и сигурен.

Еспиноза се връща от дрямката си, но сега Кейт, която се е предала на изтощението от пътуването през деня и утехата на няколкото текили вечерта, приема Ел Чапо да я придружи до спалното й помещение. Докато той я води към слабо осветеното бунгало, за миг изпитвам първично безпокойство. Понечвам да предложа да отида с тях, макар да знам, че всеки опит за защита при тези обстоятелства би бил безполезен. Преди този ми прилив на параноя да предизвика обида или друга вреда обаче, Ел Чапо вече се е върнал.

Но забелязвам промяна. След като Кейт е уютно завита в леглото, и той, и хората му вече са бързи и яростни, в бронежилетки, с оръжия на рамо и гранати на кръста. Командата „свободно” в нейно име по-рано вечерта, е заменена от бойната готовност, която, предполагам, е по-типична за армията на джунглата. Ел Чапо също е въоръжен и е готов да командва.

След фарсовото си преобразяване от Кларк Кент в Супермен Чапо се връща на масата. Държанието му е непринудено. Еспиноза и Ел Алто си поделят преводаческата работа. Задаваме безгрижни въпроси, макар обстоятелствата да са станали по-малко безгрижни. Въпреки това се чувствам разочарован, че се налага да чакам осем дни, за да го притисна в ъгъла – да го питам за всичко, което смятам, че светът иска да узнае. Чувствам се гол без писалка и хартия. Така че задавам само въпроси, отговорите на които не мога да забравя. Познаваше ли Пабло Ескобар? Чапо отговаря: „Да, бях веднъж в къщата му. Голяма къща”. Усмихва се. Виждаш ли често майка си? „През цялото време. Надявах се да разговаряме в ранчото ми и да се срещнете с майка ми. Тя ме познава по-добре от мен. Но нещо изскочи и трябваше да променим плана.” Предполагам, че намеква за получена вътрешна информация, че ранчото отново е под наблюдение от страна на органите.

Това продължи няколко часа и накрая Ел Алто и аз си кимваме, защото сме забелязали, че войниците около Ел Чапо са притеснени. Някакъв часовник явно тиктака в тях. Трябва да е около четири часа сутринта. Ел Чапо става, като слага край на разговорите и ни благодари за посещението ни. Следваме го до мястото, където семейството, което е приготвило вечерята ни, стои чинно зад една маса за сервиране. Той стиска любезно ръка на всеки от тях, като им благодари, и с поглед ни приканва да направим същото. После ни води обратно към бунгалото, до което по-рано бе съпроводил Кейт. В тесния тъмен проход между нашето и съседното бунгало Чапо поставя ръката си на рамото ми и отново обещава, че ще се видим след осем дни. „А сега ще си вземем довиждане”, казва. В този момент в пристъп на пътешественически метеоризъм изпускам газ (с извинение) и ставам свидетел на същото рицарство, което Ел Чапо прояви, като сложи Кейт да си легне, защото той се преструва, че не е забелязал. Излизаме от едва доловимата мъглица и аз се присъединявам към моите колеги в бунгалото. Вътре има две легла и една кушетка близо до мястото, където зад параван Кейт спи на трето легло. Еспиноза се връща в кревата, който си е избрал при пристигането ни.

С Ел Алто се гледаме един друг. Двуметровото му тяло се извисява над мен, осъзнал е, че е по-близо до кушетката, а аз, който съм висок метър и седемдесет и пет, съм само на сантиметри от голямото легло. Намираме се в патова ситуация. И двамата сме изминали тежък път днес, и двамата сме леко упоени от текилата. Знам, че ще легна на късата кушетка само ако загубя в битка. Започвам да преговарям: „Слушай, човече. Не е нужно да спиш на кушетката. Леглото е голямо. Можем да си говорим и да се гушкаме”. С тази покана печеля преговорите. С присъщата си елегантност и благоразумие Ел Алто прави своя избор – „Ще си легна на кушетката”. Когато се строполявам върху леглото, чувам как конвоят на Ел Чапо изчезва в нощната джунгла.

Два часа по-късно сме събудени от Алонсо. „Идва буря! – казва той. – Трябва да тръгваме!” Трудно можеш да се оправяш по калните пътища на джунглата, когато върху тях се изливат мусонни дъждове. Трябваше да изпреварим дъжда, докато стигнем до черния път. С пукването на зората може би ще стигнем до павиран път, докато океанът се излива от небето, а грамадни светкавици осветяват вътрешността на превозното ни средство като заслепяващи гранати. Алонсо моли Кейт да шофира. Тя приема възможността да избяга от монотонността и поема волана като участник в театрална трупа. Междувременно Ел Алто си показва главата навън, тъй като зажаднелият му за сън мозък е толкова гладен за кислород, че изобщо не обръща внимание на проливния дъжд. На задната седалка Алонсо ми шепне, че има няколко военни контролно-пропускателни пункта по тези пътища и че обикновено пропускат превозни средства, управлявани от жени. В нашия случай дъждът е достатъчно силен, че да принуди войниците да напуснат поста си, за да се скрият от него. За щастие не ни спира никой. Вместо да рискуваме светкавиците да ни превърнат в пара в малките самолети, с които дойдохме, ние предпочитаме да караме осем часа обратно до града, откъдето сме тръгнали. Еспиноса се е опънал на пътническата седалка, за да може гърбът му да си почине.

Когато стигаме града, небето вече се е прояснило. Взимаме си по един душ в стаите, които сме резервирали. Двадесет минути по-късно Кейт, Еспиноса и аз заедно с Алонсо влизаме в две таксита и потегляме към летището. Ел Алто, който предната вечер е спал 2 часа на кушетка, цели 30 сантиметра по-къса от него, а след това е подгизнал под дъжда в камиона, избира да остане на удобното си хотелско легло тази нощ и да потегли на следващия ден. Алонсо тръгва за Мексико Сити. Еспиноса за Европа. Така че аз и Кейт се качваме на чартърен полет обратно за Лос Анджелис. Главите ни са замаяни. Наистина ли отидохме при Ел Чапо? С кого бяхме? Всичко приличаше на странен сън. Въпреки цялото планиране и пътуването аз някак все още не бях повярвал, че всъщност успяхме да се доберем до Ел Чапо. Бях си представял как ни се извиняват, че от съображения за сигурност посещението ни не може да се състои и как се прибираме в Лос Анджелис с празни ръце. Но това не се случи.

Когато кацаме, Кейт и аз се разделяме. Взима ме кола от летището. На задната седалка моят агент в Лос Анджелис е оставил плик с мобилния ми телефон вътре. Включвам телефона и ме заливат имейли и съобщения. Пренебрегвам ги и си пускам интернет браузъра, за да проверя новините. Това, което не знам и което още не е обявено, е, че от момента, в който времето се оправи, военната атака срещу Синалоа е неизбежна. Очевидно Ел Чапо и хората му, след като ни оставиха предната нощ, са се върнали през джунглата обратно в някакво ранчо. Според съобщения в медиите, които се появиха дни по-късно, е бил проследен мобилен телефон на човек от неговия екип. Откакто военните и ДЕА са по следите им, репортажите за случващото се са противоречиви. Източник, близък до картела, ме информира, че на трети октомври е започнала първата атака. Този източник и още един от Синалоа съобщават, че през следващите няколко дена два военни хеликоптера нападат няколко ферми. Има допълнителна информация, че тринадесет общини в Синалоа са били опустошени по време на едновременни въоръжени акции. Националната комисия по правата на човека се опитва да влезе в района, но й забраняват. Селяните протестират срещу действията на военните. По времето, когато новинарските агенции излъчват историята в Съединените щати, клането в Синалоа е редуцирано до почти успешен набег, насочен единствено срещу Чапо и неговите хора, по време на който той е ранен в лицето и краката.

Версията на Чапо ще ми бъде предадена по-късно, тъй като той е комуникирал чрез съобщения с Кейт. „На шести октомври имаше операция… Два хеликоптера и още шест машини „Блекхоук” ни нападнаха веднага щом пристигнахме. Морските пехотинци се разпръснаха по фермите. Семействата трябваше да избягат и да изоставят домовете си от страх да не бъдат убити. Все още не знаем броя на жертвите с точност.” Запитан за собствените му рани, Чапо отговаря: „Не е така, както казват. Само малко си нараних крака”.

Четири дни по-късно летя от Лос Анджелис до Лима, Перу, за да участвам в дискусионен панел на Световната банка. След няколко дни в Лима и една нощ в Манагуа, Никарагуа, за да посетя стар приятел, вече е 11 октомври – денят, в който се разбрахме да се видим с Ел Чапо. Разбираемо той и неговите хора бяха изчезнали по време на набезите. Въпреки това се качвам на първия възможен полет за близък мексикански град и оставям съобщение за Алонсо, че ще почакам на летището няколко часа, за да уверят, че съм спазил уговорката да се върна на осмия ден. Кацам в късния следобед и оставам на летището до вечерта, надявайки се, че някой непознат ще ме хване за рамото и ще ми съобщи, че е приятел на Алонсо и трябва да тръгваме. Напомням си за пореден път, че може би съм наблюдаван от мексиканското разузнаване или от ДЕА. Във всеки случай, никой не се появява. Качвам се на полет по-късно вечерта и се връщам в Лос Анджелис.

През следващите седмици продължавам да правя опити да се свържа с Ел Чапо. През това време масови изненадващи проверки от страна на военни и полиция водят до стотици арести, конфискувани стоки и няколко екстрадиции на хора от картела в Съединените щати. Съобщения, че една набираща сила наркобанда CJNG (картелът на Халиско) вероятно е замесена в бягството на Ел Чапо от затвора и че може би се е превърнала в паравоенно формирование на картела от Синалоа, допълнително притесняват правителството. С две думи, нашите посредници от картела бяха изчезнали, най-вероятно арестувани или убити.

Най-накрая Кейт успява да възстанови контакта чрез „Блекбъри Месинджър”. Но наблюдението и полицейският натиск са вече крайно засилени. Дори получавам достоверна информация, че ДЕА вече знае за нашето пътуване в Мексико. Резервация за полет до там в момента със сигурност ще включи алармата. Правя план да се скрия в багажника на колата на един приятел, който да ме закара до чакащ ме автомобил под наем. После да карам от Лос Анджелис до Юма, Аризона, и да прекося границата през Алгодонес. Този граничен пункт ми е познат – никой не проверява документите, а колите се пускат без проблем. След това да измина близо 80-те мили от границата до Гранде Десиерто и селцето Ел Голфо де Санта Клара, където да ме чака самолет на картела, който да ме отведе до Ел Чапо. Но Кейт настоява, че ако предприема такова пътуване, тя трябва да дойде с мен. Маршрутът е сравнително безопасен, но има няколко района, контролирани от наркотрафиканти, някои от които не са приятелски настроени към картела на Синалоа. Освен това има и два контролно-пропускателни пункта – поне така помнех от последния път, когато минавах оттам. Гледката как един гринго вози в колата си мексиканска филмова звезда най-вероятно ще привлече твърде много внимание, но Кейт е непреклонна. В крайна сметка обаче рисковете се оказват много повече от ползите и затова решаваме да изпратя въпросите си до Ел Чапо по „Блекбъри Месинджър“. Той се съгласява да запише отговорите си на видео. Ако не присъствам, нито ще имам контрол над разговора, нито мога да искам разяснения по неговите отговори. Освен това всеки въпрос трябва да бъде преведен на испански. Забележително е, че Чапо има стотици войници и служители, а очевидно нито един от тях не говори английски.

В края на всеки ден, в който не получавам видеото с отговорите, Кейт ме успокоява, че още на другия ден ще пристигне. Но всяка вечер Ел Чапо се свързва с нея с новини за още забавяне и все повече съмнения. Не породени от моите въпроси, а по-скоро от това как да направи видеото. „Кейт, нека изясним нещо. Този човек управлява бизнес за милиарди с мрежа в поне петдесет държави и няма нито един нещастник в джунглата с него, който да говори и думичка шибан английски? А тази вечер ми сервираш, че блекбърито му не работи и той няма достъп до никакъв компютър?! Искаш да кажеш, че този човек не притежава техническите възможности да заснеме видео и да го прати в Съединените щати?”

Питам се как, по дяволите, някой управлява бизнеса си по такъв начин? Държа се с Кейт точно като един Тръмп, тормозя я всекидневно по телефона и постоянно й пиша кодирани съобщения. В крайна сметка се оказва, че забавянето няма нищо общо с техническите проблеми или липсата на компетентност. Голяма изненада. Каквото и зло да се приписва на този човек и на неговия неоспорим уличен гений, той все пак е един скромен, провинциален мексиканец, чието възприятие за мястото му на този свят ни позволява да надникнем в невероятната загадка на културните различия. Вече е очевидно, че селянинът земеделец, превърнал се в наркобарон милиардер, се чувства притеснен и объркан, че може да представлява интерес за света отвъд планините, в които живее. И това забавяне ден след ден може би разкрива известна негова несигурност, точно като срамежлив тийнейджър, който се притеснява да застане пред камерата. Или пък всичко това е оркестрирано изпълнение?

Когато всички тези препятствия са преодолени, най-вече от Кейт, но под моя безмилостен натиск, единственият ответен удар, от който ми остава да се страхувам по време на общуването ми с Ел Чапо Гусман и картела от Синалоа, е потенциалният гняв на една мексиканска актриса към един американски актьор, който целенасочено злоупотребява с приятелството й, за да се сдобие с нужното видео. И тогава идва криптираното съобщение от Кейт – „Получих го!”. Почти ударих тавана от вълнение, докато пристигна още едно съобщение – „Упорито копеле такова!”. Заслужил съм си го. Очевидно куриер на Ел Чапо й е доставил видеото. Кейт и аз се срещаме, аз се извинявам и тя изпраща видеото от нейното устройство на моето. Връщам се у дома, изключвам светлините, сядам с английската версия, предоставена ми от Кейт, която започва с нейна бележка – „Видеото е дълго 17 минути. Натисни „старт”.

Той седи на обикновен стол и е облечен в закопчана тюркоазеносиня риза и чисти черни панталони. Характерните мустаци, които носеше на последната ни среща, ги няма. Традиционната му тираджийска шапка с козирка също липсва. Косата му е сресана или може би сплъстена от носенето на шапката, което му придава вид на ококорен ученик, несигурен защо учителят му го е извикал на дъската. Ръцете му са една върху друга, единият палец е върху кокалчето на другия. До него се вижда ниска тухлена ограда с телена мрежа. Зад нея – бял камион 4×4. Мястото прилича на голямо ранчо, ниски планини се мержелеят в далечината, а кукуригащите селски петли играят ролята на гръцки хор по време на интервюто. Докато Ел Чапо говори, зад него се разхождат земеделски работници и бойци от паравоенни части. Една немска овчарка души в мръсотията и изчезва от кадър.

Той започва: „Искам да уточня, че това интервю е за изключително ползване от госпожица Кейт дел Кастийо и господин Шон Пен”. Картината изчезва.

Когато се появява отново, виждам, че се е върнал към комфорта на своята шапка.

Някой зад кадър му задава директно само част от многото въпроси, които му бях изпратил, перифразира други, омекотява останалите или просто ги пропуска.

– Опиши детството си.

– Спомням си, когато бях на шест години, родителите ми бяха много скромно семейство, много бедни. Помня как майка ми правеше хляб, за да подпомага семейството. Аз го продавах, продавах и портокали, безалкохолни напитки и бонбони. Майка ми беше трудолюбив човек, работеше много. Отглеждахме царевица, боб. Грижех се за добитъка на баба и цепех дърва.

– Как успя да се внедриш в бизнеса с наркотици?

– Ами бях отгледан в ранчо на име Ла Туна, община Бадирагуато, там и до ден днешен няма никаква възможност за работа. Тогава бях на 15 години. Единственият начин да си набавиш пари, за да си купиш храна, да оцелееш, беше да отглеждаш мак, марихуана и на тази възраст аз започнах да ги отглеждам, култивирам и продавам. Това е, което мога да ти кажа.

– Как успя да се махнеш оттам? Как разшири бизнеса си?

– Напуснах ранчото, когато станах на осемнадесет години, и отидох в Кулиакан, след това в Гуадалахара, но винаги посещавам ранчото си – и до ден днешен, защото майка ми, благодаря на Бога, е все още жива и живее там, и общо взето така стоят нещата.

– Как се промени семейният ти живот от тогава до сега?

– Всичко върви много добре – моите деца, моите братя, моите племенници. Всички се разбираме чудесно, много нормално. Много добре.

– Как ти се отразява животът на свободен човек?

– Много съм щастлив, свободата е хубаво нещо, напрежението за мен е нещо нормално, защото е трябвало да бъда внимателен в продължение на няколко години в определени градове, и не, няма нищо, което да вреди на здравето или на ума ми. Чувствам се добре.

– Вярно ли е това, което казват – че наркотиците унищожават човешката природа и нанасят вреди?

– Реалността е, че наркотиците унищожават. За съжаление, както вече казах, там, където съм отраснал, нямаше никакъв друг начин, а и все още няма, да оцеляваш, няма как да работиш в нашата икономика и да преживяваш.

– Смяташ ли за вярно твърдението, че ти си отговорен за високата степен на наркозависимост по света?

– Не, това не е вярно, защото в деня, когато мен ме няма, тя няма да се понижи по никакъв начин. Трафик на наркотици? Това е лъжа.

– Разшири ли се бизнесът ти с наркотици, докато беше в затвора?

– От това, което мога да кажа и знам – всичко си е постарому. Нищо не е намаляло. Нищо не се е увеличило.

– Какво ще кажеш за насилието, което съпътства тази дейност?

– Отчасти то се дължи на това, че някои хора имат сериозни проблеми, а съществува и завист и винаги някой има информация срещу някого другиго. Това поражда насилието.

– Смяташ ли се за човек на насилието?

– Не, сър.

– Склонен ли си към насилие, или го използваш само като крайна мярка?

– Виж, единственото, което правя, е да защитавам себе си, нищо повече. Но започвам ли първи конфликт? Никога.

– Какво е мнението ти за ситуацията в Мексико, как виждаш неговото бъдеще?

– Наркотрафикът вече е част от културата, която идва от нашите предци. И не само в Мексико. В световен мащаб.

– Смяташ ли твоята дейност, твоята организация, за картел?

– Не, сър, ни най-малко. Защото хората, които посвещават живота си на тази дейност, не зависят от мен.

– Как е еволюирал този бизнес от времето, когато си започнал, до сега?

– Има голяма разлика. В днешно време има много наркотици, а преди единствените бяха марихуаната и макът.

– Каква е разликата между хората преди и сега?

– Огромна, защото сега, ден след ден, селищата стават по-големи, а хората повече, което означава много различни начини на мислене.

– Каква е прогнозата ти за този бизнес? Мислиш ли, че той ще изчезне? Или пък обратното – ще се разраства?

– Не, той няма да изчезне, защото с течение на времето популацията расте и това никога няма да свърши.

– Мислиш ли, че тероризмът в Близкия изток по някакъв начин ще повлияе на трафика с наркотици?

– Не, сър. Няма абсолютно никакво значение.

 

– Бил си свидетел на последните дни на Ескобар. Как виждаш последните си дни в светлината на този бизнес?

– Знам, че един ден ще умра. Надявам се да е от естествена смърт.

– Американското правителство твърди, че мексиканските власти не желаят да те арестуват. Това, което искат да направят, е да те убият. Какво мислиш?

– Не, аз мисля, че ако ме открият, ще ме арестуват, разбира се.

– Мислиш ли, че твоята дейност влияе на Мексико? Смяташ ли, че е налице съществено въздействие?

– Въобще не. Въобще не.

– Защо?

– Защото наркотрафикът не зависи само от един човек, а от много.

– Кой според теб трябва да бъде обвинен в случая – тези, които продават наркотици, или хората, които ги употребяват и създават търсене? Каква е връзката между потребителя и дистрибутора?

– Ако нямаше консумация, нямаше да има продажби. Истина е, че консумацията ден след ден става все по-голяма и по-голяма. Така че ние продаваме и продаваме.

– Слушаме, че авокадото е полезно, лаймът е полезен, гуанабаната е добра за организма. Но никога не сме чували някой публично да подкрепя наркотиците. Ти правил ли си нещо, за да окуражиш обществото да използва повече наркотици?

– Ни най-малко. Това привлича вниманието. Хората искат да знаят какви са усещането и вкусът. И тогава пристрастяването става още по-голямо.

– Имаш ли някакви мечти? Мечтаеш ли?

– В рамките на нормалното. Но да мечтая всеки ден? Не.

– Но ти трябва да имаш някакви мечти, някакви надежди за живота?

– Искам да живея със семейството си през дните, които Бог ми е отредил.

– Ако можеше да промениш света, щеше ли да го направиш?

– За мен всичко е както трябва. Щастлив съм.

– Какво е отношението ти към майка ти?

 

– Отношението ми? Прекрасно. Много добро.

– Уважение?

– Да, сър, уважение, привързаност и любов.

– Как виждаш бъдещето на твоите синове и дъщери?

– Много добро. Те се разбират добре. Семейството е сплотено.

– А как виждаш своя живот? Как се е променил той, как живееш, откакто избяга?

– Много щастливо, защото съм свободен.

– Някога употребявал ли си наркотици?

– Не, сър. Преди много години, да, опитвал съм. Но никога не съм бил пристрастен.

– Преди колко време?

– Не съм употребявал никакви наркотици през последните двадесет години.

– Не се ли притесняваш, че си поставил семейството си в опасност, след като избяга?

– Да, сър.

– Стана въпрос за скорошното ти бягство. Преследваше ли свободата на всяка цена, с цената на човешки живот?

– Никога не съм искал да нараня някого. Всичко, което направих, беше да се помоля на Господ и нещата се случиха. Всичко беше идеално. Аз съм тук и благодаря на Бог за това.

– Редно е да споменем, че и при двете ти бягства не е било използвано насилие.

– Да, не се стигна до това. В други ситуации, както е видно, нещата са се стекли по различен начин, но в тези случаи не сме използвали насилие.

– Като знаеш какво се пише, какво може да се види по телевизията и какво се говори за теб в Мексико, какво послание искаш да предадеш на хората в страната си?

– Мога да кажа, че е нормално хората да имат смесени чувства, защото едни ме познават, а други не. Това е причината, поради която твърдя, че е нормално. Защото тези, които не ме познават, може да имат съмнения дали съм добър човек или не.

– Ако те помоля да опишеш сам себе си като човек, ако те помоля да се престориш, че не си Хоакин, а човекът, който го познава по-добре от всеки друг на този свят, как би определил себе си?

– Ами ако го познавах – с уважение, от моята гледна точка той е човек, който не търси проблеми по никакъв начин. По никакъв.

След среднощното ни посещение в мексиканските планини нападенията срещу фермите там са били безмилостни. Военна зона. Бойни хеликоптери осъществяват въздушни атаки и превозват войници. Хеликоптери, свалени от бойци на картела Синалоа. Убити морски пехотинци. Мъртви войници на картела. Убити или изселени земеделци. Плъзват слухове, че Ел Чапо е избягал в Гватемала или дори по-далеч – в Южна Америка. Но не е така. Той е точно там, където е роден и отгледан. В петък, осми януари 2016 година, се случи. Ел Чапо беше заловен и арестуван – жив.

Мисля си за онази нощ, затишието преди бурята, неописуемото преживяване да седиш с един толкова спокоен човек, макар да живее в сюрреалистичен свят. Не получих задълбоченото интервю, на което се надявах. Не поставих в шах никого, нито пък бях матиран. Но може би поне успях да хвърля поглед какво стои от другата страна и да получа потвърждение, че демонизирането на един индивид и прекомерното концентриране върху залавянето или убиването му, е глупаво.

Защото до ден днешен в Синалоа има малки момчета, които си рисуват песос и чиито бащи и дядовци произвеждат единствения продукт, който може да им помогне да превърнат нарисуваните пари в истински долари. И се чудят на възмущението ни, защото ние, нашите деца, приятели, съседи, шефове, банки, братя и сестри финансираме цялото проклето нещо. Ако не променим парадигмата, ако не проумеем икономическата същност и не погледнем на пристрастяването като на болест, родителите в Мексико и Щатите все по-често ще питат децата си не „Къде ще ходиш довечера?”, а „Къде ще умреш довечера?“.

Ел Чапо? Сигурен съм, че съвсем скоро следващата пратка за Щатите на картела от Синалоа ще бъде самият той.

*Актьор, сценарист и режисьор, Шон Пен е писал от предната линия в Хаити, Ирак, Иран, Венецуела и Куба. Той посвещава тази статия на родителите на убитите младежи в Чикаго и на Родриго Лара Бония, държавен служител, баща и герой.

Източник: Glasove.com, превод от английски: Филип Каменов