Дисекция на БГ рока и културата от автора на „Ледено момиче“

Вероятността да не сте запознати с „Ледено момиче“, „100 години“, „Не мога да спра да те обичам” и още от – смея да кажа – най-качествените съвременни български рок парчета, а и най-добрите в историята, и твърде вероятно в бъдещето, на D2, клони към нулата.

Възможността да не сте запознати с едно от основните лица, стоящи зад създаването им, обаче, особено ако сте сред по-младата генерация, достига значително по-големи стойности. Затова направо ще започна да ви образовам, след като, трябва да призная, първо го сторих със себе си:

Румен Гайдев-Гаро е поет, музикант, композитор, текстописец, документалист, режисьор и… фитнес инструктор. Зад гърба си има редица БГ рок хитове, както и еквивалента на дълги години в телевизионни предавания и документални филми. През по-голямата част от това време обаче той остава встрани от сцената, зад кадъра.

Наскоро обаче Гаро реши да размърда поизстиналото тяло на родната музикална сцена и да скочи на фронта, като пусна новото си хумористично парче „Билет за Уран“ напомняйки за добрите години на българското изкуство.

Това стана повод да се срещна с него за разговор, който бързо се разпростря от проблемите му с „мазните чичковци по джапанки“ от комунистическата държавна сигурност, през възхода му заедно с D2, та чак до причините за тежкото духовно положение на българския народ и защо музикантите у нас къщи не хранят, разглеждайки възможните решения на казусите, които да отпушат задръстената ни култура и – държава/народ.

Всестранно развита личност сте, откъде водят началото си всичките Ви интереси?

За фитнеса историята е много банална. Като малък бях дебел и алергичен човек. Това ме накара да търся път, за да вляза в нормите. Като си малък, а и след това, и искаш да си по-социален и да контактуваш с другия пол, трябва да си поне нормален. После вече като студент се издържах с трениране на хора. Бях им ментор, диетолог, но това приключи отдавна, въпреки че още от време на време ми звънят, за да тренирам някого, но вече отказвам. Просто идва моментът, в който разбираш, че човек обича да е харесван и да му се обръща внимание. Друг е въпросът, че ако те харесат всички – тогава ти сам ще се намразиш, така че трябва да избереш едно от двете – да те харесват или да се харесваш. Принципна позиция е това.

Колкото до музиката, фамилията ми е Гайдев и сигурно някой мой роднина е бил музикант. Има едни, дето се раждат с бензин кръвта, а при мен нотите са закачени като обеци на ушите. Първият ми досег с музиката бе в детската градина – пеех “…пусти Герчо с тамбурата…“, а като ученик отбих номера в хор „Кавал“, че много ми бяха насъбрали в училище. После дойде моментът, в който баща ми ми донесе една китара, тъй като преди това на моя най-добър приятел му бяха купили, a децата се имитират едно друго. Тогава просто като видях грифа на китарата, и всичко ми стана ясно. Още преди да тръгна на уроци, хванах грифа и започнах да го изследвам.

Писането на текстове ми дойде по-късно, но се сещам за една история… Докато бях в училище, с още няколко момчета имахме група на име „Адските клисари”, където текстовете ги пишеше Боян Начев, който в момента е много добър писател и развива огромна читалищна дейност. След първата ни песен ни извикаха в държавна сигурност, защото в текста се пееше: „Ние сме жертви на комунизма, трябва да се борим да го съборим”. Не, това всъщност беше второто ни парче, първото се казваше „ТВУ“ – за едни пичове, които ги хващат на „Графа” – там, на синьото кафе, се събираха по-различните хора – и как са отишли в 10-о РПУ и после в ТВУ. Беше голям хит, забивахме по събирания и купони. После последваха обиски на част от домовете ни и „забихме“ в истинското 10-о управление. Искаха да ни накарат да се отчитаме и ни казват: „Няма страшно, ще се виждаме често, вие ще ни казвате какво става в квартала”. Бяхме аз, Кирил Вълчев (Скалата), Боян и Яската. И седим си ние в полицейското, а срещу нас едни от щатните биячи: мокра прошарена зализана коса, с никотинови пръсти – все още неизтрезнял пияндур – по потник, джапанки и черен панталон: „Момчета, вие за какво сте тук?” – „Ми ние сме тука, чичо, заради за рока”- отговаряме, а той: „Барок-марок, я елате тука”. След малко влизаме в една стаичка, там няк’ъв гаден комсомолец се прави, че иска да ние бие и кряска, „Дръжте ме, дръжте ме”, и други двама са го хванали уж да не ни налети. Втори после ни накара да разказваме и ние започнахме всякакви глупости да му говорим, да топим ченгетата по стрелбищата, че са ни подучили и т.н.

На този етап още не пишех текстове, Боян ги пишеше, чийто баща беше великолепният писател Венцислав Начев. От ДС ни спаси бащата на Кирил Вълчев, който се обади на един генерал: „Кажи на онези от ДС да не ми занимават децата с глупости“. Отървахме се, иначе можехме да станем някой ден момченцата с куфарите, на които им раздаваха мангизите. Но не се поддадохме.

Тук идва моментът, в който фитнесът и музиката при мен се преплетоха, което е до някъде лошо, защото винаги музикално ме свързват с трениране, като вегетарианец с кюфтета… Няколко години след случката с куките си тренирам в залата, вече съм бил абитуриент, войник, прескочили сме 10 ноември ’89 г… При мен дойде едно момиче – Ани Лозанова, и се заговорихме. Викам й: „Дай да ти напиша песен, харесва ми гласът ти”, а тя решила, че ще я свалям. А аз наистина исках да й пиша песен. Покани ме да се видим, аз отидох, хванах китарата, а не нея, и започнахме. Скоро след това се яви на „Златния Орфей”, последното издание през 1999 г., преди да го закрият, с моята песен „Танцувам сама“ за дебют за млади изпълнители. Аранжиментът на песента беше съобразен с формата на конкурса – нещо, за което не бях много съгласен…

По това време Ани работеше с Митко Кърнев от D2, имаха група на име „Джеронимо”. Ана вече беше решила, че иска една моя песен  – „Не мога да заспя“. Митака я чу и не скри одобрението си. Последва аранжиментът и звукозаписът при Емил Бояджиев. „Не мога да заспя” стана хит в рамките на секунди, може би. После заснехме клипа с оператора Владимир Михайлов в един павилион на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Не мога да ти кажа конкретен момент, в който съм решил да се занимавам с това, просто музиката ме облада.

После Митко си създаде група, т.е. опитаха нещо с покойния Димитър Екимов (Дими). Направиха Сленг, ама щяха да се изпотрепят. И двамата лидери, и двамата темпераментни… В клипа на песента „Синьо“ са рамо до рамо. Дими беше особняк, спретнат, винаги потготвен за среща с някоя готина мадама. Докато беше студент по медицина, по едно време работеше във фитнес залата на Атанас Джананов на колодрума. Групата му тогава се казваше „Сателит“. В рамките на 2-3 часа във фитнеса влязоха три, ама наистина големи красавици. И трите му бяха гаджета. Беше създал график, че да не се засичат. По това време Дичо също имаше банда – Rag Dolls, но пианистът му замина за Южна Африка. Та с Митака Кърнев сме в „Дружба” 2 или 1, където тогава живееше, и работим по един текст. Беше ми казал, че има страшен певец и че прави нова група. Чудеше се как да я кръсти, даже пишеше и рисуваше в една тетрадка всякаквите там хрумки. Аз предложих да я наречем B2, защото витамините от B групата са жизнено важни – метафората беше, че и тази група ще е жизнено важна за всички. Но Митака Кърнев се сети и за бомбардировачите и се възпротиви: „Лошо е, в момента американците бомбардират Белград, ще тръгнем на зле, няма да ни харесат хората”. Но си мисля, че тази моя хрумка роди идеята за D2 – знам ли? Групата обаче наистина стана жизнено важна за всички в България.

Написах им парчето „Не мога да спра да те обичам”. Текстът не беше реплика на мое състояние или емоция, но взе, че влезе супер на публиката. Едно сълзливо, мазно, едва ли не сърдечно-съдово парче. Доста хора се преоткриха в него. Та получи се формулата и започнахме да работим заедно – аз да пиша текстовете, а Митака композира.

Винаги съм смятал, че групите сами си пишат текстовете и музиката, че не са като естрадните поп певци – зад които стоят авторите.

Текстовете, които пишех за D2, разказваха неща, които напълно се припокриваха с момчетата от групата. Имаше баланс между музика и текст – правилен превод. Има два начина на работа – текстът превежда музиката или музиката превежда текста – това е формулата.

Няма ли все пак авторска ревност, не Ви ли се ще да Ви запомнят като човека, който стои зад едни от най-красивите и добри съвременни български рок песни. Аз съм млад, D2 отдавна се бяха разделили с Дичо, преди да започна да се интересувам сериозно от такава музика – и сега слушам старите им парчета и знам, че са техни, не Ваши.

Това е свързано с факта, че изведнъж професионално много ме затиснаха ангажиментите. Имах телевизионно предаване 7 години и в един момент трябваше всеки ден да произвеждам, монтирам, снимам – и вечерта да пускам произведеното в тоалетната чиния. Защото това е телевизията – правиш нещо и то заминава. На следващия ден започваш отначало. А като направиш песен или филм, или друга форма на творчество – тя остава, с по-голяма трайност е. Другото е като кренвирши. Така че просто бях отзад, а не отпред на целия процес на музиката, което е нормално.

Много зависят нещата и от това, когато групата излезе на сцената да си получи наградата и тръгва да благодари на този и онзи спонсор: “Благодаря на режисьора на нашето видео“ и т.н., и в един момент всякаш си невидим. Кърнев не беше особено щедър откъм тези коментари спрямо мен, явно не е искал да разфокусира публиката, така е преценил тогава. Моите права като автор са защитени, така че не се оплаквам. По принцип авторското начало – това се отнася за всички автори – е доста неглижирано. Това е така, защото самите тъпаци, които пишеха и ни преподаваха законите за авторските права едно време, на следващата седмица ги нарушаваха. Липсата на морал и бизнес хигиена по отношение на интелектуалния труд е перманентен факт.

Интелектуалният труд представлява това: Имаш 5 лв. в джоба, похарчваш ги в някакво студио и ги превръщаш в абстракция. Тези 5 лв. стават въздух, който ти трябва да превърнеш отново в 5 лв. и 1 стотинка, за да си на плюс. Тук идва моментът, в който тези пари не можеш да ги трансформираш от абстракция отново в реалност. Когато отидеш за хляб, го виждаш, пипаш го, продавачът ти го дава само в замяна на реални пари, иначе не може.

Но когато отидеш в заведението, същият човек, който продава хляб, сандвичи, кафе, каквото и да било, той, за да те привлече като клиент, е пуснал музика за фон на услугата, която предлага. Ние седим там, добре ни е, наслаждаваме се на музиката. Собственикът на това място обаче тези абстрактни 5 лв. не ги вижда. Той вижда само сандвича, който ще ти продаде и забравя, че има едни духчета, които му помагат да си продава неговия продукт, посредством техния.

Всичко е въпрос на манталитет.

Всичко е въпрос на това има ли измама и тя разкрита ли е. Трябва да има правила. Когато отидеш в някое заведение, учреждение, зала, метро, влак, трамвай и там да има лепенка, която да удостоверява, че тези хора си плащат за услугата да пускат твоята или нечия друга музика. В цял свят това нещо работи и няма да видиш музиканти, които се опитват да се изхранват, като пеят по площади за партии или за диабета. Напоследък стана модерно да се пишат песни за диабета, глаукомата, ушната кал и т.н., за да може дадено парче да е свързано с дадена кампания и някоя медия да те извика да го изпълниш. В един момент авторското начало тотално се губи.

Има хора, които изтъкват, че съвременната българска музика не е достатъчно добра, „За какво да му плащам на тоя, като не ми харесва творчеството му“?

А как ще прави добра музика, като е гол и бос, защото ти не си му платил? Вината е във всички. В хората, в дистрибуторите, в авторите. Като си малък, и викаш: „Моля ви се, без пари ще ви я дам, само ми я пуснете да ме чуят, да се докажа сам на себе си, на публиката”. Да, но ние цял живот оставаме на ниво да се доказваме. Аз вече не съм ученик да се доказвам колко съм добър. Тук обаче ти казват: „Абе направи ми го сега евтинко, аз после ще те викна за големите неща”. И това е навсякъде, няма човек, който да не е използван от работодател. Още първия път, когато се продадеш евтино на някой, той вече не те уважа. Дори да е на подсъзнателно ниво това неуважение.

Все едно да идеш на зъболекар и да ти удари 1000 лв. сметка, а после ще разказваш, че си бил при най-добрия, защото е взел скъпо. Ако отидеш при някой евтин зъболекар, после няма да се хвалиш с това, няма да го смяташ за добър и да го уважаваш, защото ти е взел малко пари. Свикнеш ли да даваш без пари, това е. Край! Ама ти си някакъв поет, музикант, скрибуцаш там на някаква китара и те те лъжат, крадат.

Как може да се появи у нас културата да си плащаме за интелектуалния труд, която в момента я няма?

Защо да я няма? Как може в „Макдоналдс” да си плащат за музиката, която пускат в заведенията си? И не са само те – всички големи вериги у нас си плащат за музиката, която пускат, друг е въпросът с какво ни тъпчат. Все повече заведения, супермаркети, магазини, молове стават коректни към музикантите. А градският транспорт в България плаща ли си за музиката в него? Подписал ли е договор с някое от маркет радиата?

Как така да си плаща, тоест да плаща за това, че шофьорът си е пуснал някоя радиостанция и слуша, докато кара?

Точно така. Това е част от услугата и няма право да слуша, без да плаща, защото извършва регламентиран превоз. Радиото в таксито, в автобуса, влака, метрото, във всяка обществена сграда трябва да се заплаща. В административните сгради в САЩ, в асансьорите им, задължително има музика, за да не те записват. Тази музика, за да не плащат пари, е пресвирена: те вземат някакъв музикант, плащат му някаква сума да пресвири популярни парчета, които после пускат и не се бъркат в джоба за всяко пускане на дадено парче. В повечето ресторанти в Европа, като отидеш, чуваш скърцането на вилиците и ножовете, защото на заведенията им е скъпо да плащат за музика. Има ред и дисциплина, когато някой създаде нещо качествено, не го ограбват.

Това за радиото в градския ме сащиса, на кого трябва да плащат?

Трябва да платят на „Профон” и на „Музикаутор”, и на всички останали на пазара, занимаващи се с тази услуги.

Ако си пуснем в редакцията да слушаме, трябва ли да плащаме?

Не, нямате проблеми, защото не я ползвате за комерсиална цел. В таксито не можеш дори CD да си пуснеш, защото на него пише, че не е разрешено да се ползва на обществени места. Решението е глоби, затваряне на заведения и клубове.

Като се замислиш има логика, защото даден човек е отишъл в студиото с последните си 5 лв., платил си е като поп на тонрежисьора, на аранжора, текстописеца, композитора. Дал е хляб на тези хора, а те в замяна са му дали въздух, който да си носи вкъщи и да се опита да изкара и той някаква прехрана, но вместо това бива ограбен. Ако всичко си дойде на мястото и всеки започне да си плаща, авторите ще получават достатъчно пари да живеят нормално и ще правят все по-добри и по-добри парчета, защото ще имат повече време, което да вложат в тях. Иначе сигурно музикантите на улицата, които свирят, получават повече пари от тези, които слушаме по радиата.

Защо тогава почти нямаме добра – или поне известна добра – съвременна литература, след като там в повечето случаи щеш-нещеш си купуваш творбата на даден автор и я четеш. Значи би трябвало да са финансово обезпечени, стига да пишат добри неща?

Техният проблем е, че не знаят как да се показват, да се презентират. Има много посредствени автори, чиито имена няма да цитирам, но са супер продаваеми. Тези хора се занимават предимно с това да се заседяват из телевизионните студиа. Докато пишещите добре не се бутат да се показват насам-натам. Ти сега се учудваш: „А, ти ли си написал това?” Да, аз съм го писал и много други неща, както и много човечета са станали известни покрай нас, авторите. Но не съм ходил по разни места да се показвам за щяло и нещяло.

Ние си говорим за музика и писане, но в киното е същата работа. Сетих се за една показателна история. Навремето бачках в една продуцентска къща, имахме много предавания: „Репортер“ на Елена Йончева, „Улицата“, „Ориент експрес“, „Вашата Ани“, „Хора, пътища, автомобили“, „Конфликти“ на Михнева… не сещам за всичко вече. Снимахме много филми с доста известни хора и режисьори. Веднъж в офиса за секретарка дойде някакво момиче на име Майя Виткова. Да, същата госпожица, която сега направи филма „Виктория“. Прекрасен, много награждаван филм, даже щяха да го дадат като българско предложение за „Оскар”, но отиде някакъв филм за еврейските еднотемни халтури. Но по онова време, когато се развива историята, тя беше студентка и ние снимахме „Черната лястовица“ на Георги Дюлгеров. Копродукция с „Евроимаж”, заради което в офиса пристигнаха някакви тъпаци от Франция. Имаше един с намачкан костюм – граф ли беше, барон ли беше, не знам какъв, но винаги като отиваше в тоалетната да пикае, си свиркаше, за да не влезе някой погрешка. С това съм го запомнил.

Един ден, докато тия са в офиса и за пореден път преработваха сценария, Майя идва с гола глава, ама почти до кожа, все едно гледаш моята прическа. Не знам защо – и моят шеф я уволни. Била дошла в неприличен вид и сме се изложили пред чужденците. И така – една от най-добрите български режисьорки беше уволнена заради прическата си. Той, шефът ми, беше готин и специален човек, ама така стана, че стряскала продуцентите и я уволниха. Не знам дали го е разказвала този случай. Но тази случка ми идва по повод на скромните и можещи хора.

Културна работа по европейски.

Културата като цяло и конкретно музиката, от която тръгна разговорът ни – бива хубава и лоша. Въпросът вече е до това кой колко хора ще завладее, чия социална група ще е по-голяма. Само като видиш по музикалните формати какви гениални гласове има. Участниците от малки слушат най-добрите вокалисти в света, от които се учат и на сценично, и на вокално майсторство. За тях няма тайни в звукоизвличането, интонирането и фразирането, все едно майките им са ги родили на сцената. Когато в един момент обаче ги накараш да пеят на български, нивото спада малко и затова много рядко след края на форматите от тях става нещо. Другата причина е, че са подписали договор за следващите 2-3 години, с който ги контролира някаква коза. Тя избира кой да им напише песента, кой да им снима клипа, кое студио да ги запише и т.н., като по този начин някой друг притежава всички авторски права и теб те използват. И въпросните момчета и момичета стават еднакво различни или различно еднакви – влизат в клишето. Но важното е, че те не са автори, а интерпретатори и изпълнители! Да, има много красиви жени, едните си правят селфи, другите ги снимат като модели, а една малка част стават актриси. Така е и с пълчищата от прекрасни певци, с които сме залети.

На колко такива случаи сме се нагледали.

И в България вече е както на запад – месомелачка. Музикалният бизнес е като здравната система – източват те до последната капка кръв и стотинка от касата – и те оставят да умреш. Не може да си само гениален, без да си нахакан. В България музикантът може да успее, ако сам си е продуцент и сам си движи нещата. Ако имаш импресарио, който да ти е като брат, баща и майка. Само така нещата вървят, защото зависите един от друг.