Книгата „Студената война на горещо място“(ИК „Изток-Запад“) е хумористичен поглед в две части от автори, разказващи за Студената война в Африка. И двамата – проф. Рандал Бейкър и Микола Полонски – са живели години в периода от 60-те до 80-те години на миналия век на Черния континент. По много забавен начин те разказват за случилото се с тях, докато са действали като врагове от двете страни на Желязната завеса.
Още като студент Рандал Бейкър попада в Уганда; по това време повечето африкански народи се борят срещу колониализма и извоюват независимостта си. Бейкър е бил професионално съпричастен на тези процеси, включително е бил съветник към посолството на Великобритания в Замбия. Той е категоричен: книгата засяга личните му преживявания и не е идеология, нито има претенции да е теория.
Микола Полонски служи в съветските военни части в Етиопия в разгара на Студената война. Изпратен е там, за да помогне на тогавашното правителство (което по-късно е свалено). Бил е професионален полеви преводач (не само от английски). Благодарение на разказа му за пръв път виждаме отвътре съветската военна машина в Етиопия и разузнаването й в Източна Африка.
Остроумно споделените спомени, разгледани от дистанция на времето, според авторите ще помогнат на всички (и особено на младите читатели) да опознаят отблизо горещите страни на Студената война, за които малцина са наясно… За по-любопитните изданието се предлата и на английски език.
Откъс:
Основи на стратегическия пазарлък
Кампала, търговската столица на Уганда, където се разполагаше университетът, до голяма степен изглеждаше за външните хора като индийски град. Имаше европейски предградия с полянки и градини, имаше и огромен африкански открит пазар, там беше и Националният парламент. До Кампала, всъщност – част от нея, се намираше Менго – изцяло африканската столица на кралство Буганда, където живееше крал Фреди. Но районът, който забелязвахте, защото ви беше нужен, беше индийският делови квартал с неговите дука, служби и услуги. Влизаш в някой от тези магазини – до един семейни – и там най-вероятно ще завариш към десетинагодишно момче помощник, щастливо да си поговори с теб на английски, гуджарати, суахили или луганда. Тези деца неизменно ме караха да се чувствам неадекватен до мозъка на костите си. Тъй че в потока на ежедневието за европейците покупко-продажбата беше царство на азиатците – а и за африканците, извън основните хранителни стоки. Пазарлъкът беше задължителен и като много британци от моето поколение аз го мразех, защото някога ме бяха научили, че „един джентълмен никога не говори за пари“. Обикновено вземах със себе си Ема, тъй като той беше майстор и можеше да поддържа пазарлъка, както той се изразяваше, „докогато трябва“. Тайничко му се възхищавах заради това, а той от своя страна като че приемаше за нещо естествено аз като „колониалист“[1] да бъда напълно лишен от способността да се вживявам в маневрите, кръстосването на шпаги и безкрайното аматьорско театро на тази игра. Един ден на обяд разговарях с него за това и го попитах каква е тайната на успешния пазарлък.
– Ами, преди много години учих аритметиката на гуджарати – отвърна той, докато пълнеше индийската си питка роти с пилешко къри. Това, съвсем естествено, веднага привлече вниманието на нашата индийска клика от столовата, тъй като такова нещо няма. Един от многото Патели (Ема наричаше всички тях „Пател“, без значение каква им е фамилията) незабавно вдигна очи и каза:
– Каква, за Бога, е тази аритметика на гуджарати?
– Смаян съм, че не знаеш – отвърна Ема. – В повечето части на света ние работим с основна аритметика: 2 плюс 2 е равно на 4. Но в аритметиката на гуджарати ние твърдим, че 2 плюс 2 е равно на 5 минус 20 процента.
Столовата щеше да се срути от смях.
Едно последно наблюдение за храненето в „Ливингстън“: за да стигне до столовата, всеки трябваше да мине през двора – друг път нямаше. Обядът беше точно в един. Още по-точно, в 12:45 тукашният екваториален климат[2] демонстрираше смайващата си редовност с кратък, но резултатен мусон. Това като че беше неизменно и човек винаги пристигаше на обяд мокър до кости. За тези, които обичат реда в живота си, езерна Уганда беше точното място. Валеше всеки ден, слънцето изгряваше и залязваше по едно и също време привидно за миг, а различими годишни времена нямаше. За Ема от мусонна крайбрежна Гана това бе едно от най-труднопоносимите неща.
Заплахата от пазенето на къщи
От време на време ме пускаха на свобода от режима в „Ливингстън“, за да пазя къщите на преподаватели, излезли в сабатичен отпуск. Това означаваше, че наследявам не само къщата, но и прислужниците. Даваше ми се добра възможност да практикувам моя суахили, ала овладяването на ситуацията „висшестоящи-нисшестоящи“ не ми идваше отвътре. Постоянно се чувствах неловко (студент с прислуга?) защото всичко това ми се струваше напълно неестествено, а освен това ме и плашеше, ако се опитвах да работя. Ако се движеха с гръм и трясък наоколо, нямаше да ми пречат. Обаче те си вършеха работата дискретно, като призраци – а това беше далече по-настъпателно и тревожно за моя начин на живот. Освен това надниквах в често странния живот на другите – като професора по литература, който ми съобщи тъкмо на тръгване, докато се настанявах временно у тях:
– А за крайни случаи под леглото има зареден арбалет.
Друг професор, развил параноя на тема крадци, ми каза:
– Толкова пъти са ми влизали с взлом в къщата, че реших да си взема пушка и да я държа до леглото.
– И полза имаше ли? – попитах.
– Не, тия гадове нахлуха и ми я взеха, докато спях.
В един от случаите и аз самият станах обект на грабеж, докато пазех къщата на един чуден ексцентрик, Джон Уедърби, чийто брат беше голяма клечка в Жокейския клуб в Англия. Всъщност чух, че крадците имат намерение да вземат гумите на колата ми, защото не полагаха ни най-малко усилие да прикрият какво вършат. И затова, когато отидох до прозореца, за да видя какво става, единият погледна нагоре, докато отвинтваше джантата, и ми каза да си лягам. Бяха четирима и въоръжени с панги (ножове с широки остриета, по принцип използвани за сечене на захарна тръстика) и затова се подчиних. Но тъй като колата ми беше в един много гаден, пък и рядък оттенък на зеленото, успях да открия и откупя обратно гумите на „пазара за коли“ на следващата сутрин. В общи линии това е система за преразпределение на богатствата чрез пряко облагане, която не причинява кой знае какви неудобства на никого.
Патологични веселби
Единственото, което дългосрочно уравновесяваше живота ми в „Ливингстън“, беше срещата ми с моя сънародник от Уелс доктор Мартин Луис и съпругата му Маргарет. Мартин беше патолог в престижната болница „Мулаго“ в Кампала. Тази институция бе провела пионерска работа върху сърповидните клетки и саркомата на Капоши дълго преди те да се прочуят покрай СПИН. Той работеше с много силен екип от изследователи, един от които носеше неправдоподобното име Гейбриъл Хорн.[3] Семейство Луис ме канеше редовно на обяд и това ми осигуряваше нещо като втори дом, а на тях – нова публика за историите на Мартин за отрязани крайници и източник на нови истории за Маргарет. Нямаше двама толкова различни брачни партньори: той беше буен, тъмнокос, вечно неспокоен прототип на жител на Уелс, тя – висока стройна шотландка, която посрещаше хладнокръвно всичко.
Обедите винаги бяха интересни, защото доктор Луис живееше и дишаше със съдебната патология и ми вдъхна доживотна страст към тази тема – и тя все още диктува всичко, което чета за развлечение. От време на време той си носеше работа за вкъщи – в един паметен случай това беше стъпало, което плуваше като златна рибка в прозрачен найлонов плик. Това, разбира се, осигуряваше часове наред забавления за Фиона и Ричард – техните дечица, а в този случай предизвика една от най-смешните реплики на Маргарет:
– Хайде де, Март, ще ядем – махни си крака от масата! – Биваше си го това като реплика към човек, който се намира в друга стая.
С това не намеквам, че Мартин влачеше всичко това вкъщи за развлечение. Той беше буквално венчан за работата си и дори и месото с картофи не можеше да откъсне мислите му от нея.
Или се случваше нещо такова, или по време на обяд той разсъждаваше за „сутрешната работа“ („Добре ли мина днес в моргата, скъпи?“). Научихме се да приемаме тези разкази в духа на академичните размисли, както ни се поднасяха. От друга страна, често си представях как някой непознат, загубил се и дошъл да попита за пътя, влиза и чува някоя от тези автентични подбрани фрази:
– Не беше кой знае какъв проблем да се определи причината за смъртта на първия за тази сутрин. Брадвата още стърчеше от кратуната му.
– Та значи, докарват я тая жена и на етикета пише „бронхопневмония“. Само дето по нея има към 150 тежки фрактури и счупвания. Никъде, докато съм учил, не се е споменавало за кашлица, която да те превърне в торба натрошени кокали. Цяла сутрин мина, докато намеря човек, който да ми съобщи, че се е хвърлила от покрива.
– Пак си навлякох беля. Пратих ваканционните филми от пътуването ни в Момбаса и забравих, че на края на последната ролка снимах нашия случай с обезглавяването. От лабораторията се обадиха да кажат, че техникът им припаднал на място и са информирали полицията. Приятно е да знаем, че някой бди за нас.
[1] Той винаги ме наричаше така – всеки в света на Ема си имаше прякор. – Б.а.
[2] Уганда е разположена точно от двете страни на екватора. – Б.а.
[3] Гейбриъл е английската форма на Гавраил – архангелът, известил на дева Мария за предстоящото рождение на Христос. „Хорн“ пък на английски означава „рог“ – основен атрибут на дявола – Б.пр.
