Водещите на предаването „Малки истории“ по БНТ Ирен Леви и Иво Христов спечелиха наградата на зрителите на петия конкурс за телевизионна журналистика „Свети Влас“. За тяхната победа са дали вота си и сто български интелектуалци. Миналата година дуетът се е разминал на косъм с приза. Този път Ирен беше на морето сама и затова спечелихме, явно добре е мен да ме няма, шегува се Иво. Той приема като необходимост съществуването на толкова престижен форум, а наградата – с благодарност към колегите си. Преди повече от година, пак в екип, Иво и Ирен получиха и приза на дружеството на испаноговорящите журналисти в България.
Тази събота е финалното предаване на третия сезон на „Малките истории“. Накратко последните две издания преди ваканцията могат да се нарекат „Равносметката“. Те разказват какво се е случило с героите на телевизионните саги. В историята са вече повече от 150 предавания, много километри, срещи, зрители, вълнения и разочарования. Пред тях – същото. С надеждата, че разочарованията ще бъдат вече далеч по– Ирен, какво си спомняте от родния Червен бряг?
– Пребивавала съм там само три месеца. Нищо не помня. Живяла съм на много места. В Куба бяхме четири години. Първата вечер, когато кацнахме в Хавана, си казах, че веднага трябва да науча езика. Татко ми ми каза как е „да“ и „не“ на испански и заспах спокойно. Бях на четири. Живеехме във Варадеро, където имаше само още един българин.
Израснах в раи
Помня морето, прашните улички, игрите на стъклени топчета, безметежността. Учих в местното училище. Живях сред кубинци. През 2006-а отидох пак. Обикалях старите места, търсех хората, които познавах. Чуках на вратите. Някои вече ги нямаше… След като се върнахме от Куба, баща ми беше изпратен на работа в Панагюрище – с цялото семейство, разбира се. За пет години. Имах прекрасно детство. Като в старите български филми.
– А вие, Иво, какво си спомняте за родния Истанбул?
– Баща ми е дипломат. Живяхме там, докато навърших три години.
Имам смътни детски спомени, които нашите потвърждават. Например за цветната дамаска на мебелите или за Хайдар ефенди, който ни носеше хляб в дървен кош. После отидохме в Брюксел. Учих в изключително качествено училище. На преподавателите си по френски и испански дължа избора на журналистиката и интереса ми към литературата. В онези години започнах много методично да чета. За щастие, в началото на прехода имаше много непознати у нас автори, някои от които имах възможност да преведа: Ромен Гари, Маргьорит Дюрас, Филип Джиян, Тонино Бенакиста, … Прекрасна мисия беше преводът ми на „Терзанията на цар Соломон“ и „Обещанието на зората“ на великия Гари.
– Заобичали сте журналистиката, а сте завършили право. Защо?
Иво: Защото е широкоспектърна специалност и позволява след това да работиш всичко. Никога обаче не съм изпитвал грам интерес към правото. В онези години учихме някакъв закон сутринта, а след обед го променяха. Беше в началото на прехода. Вече се усещаше този дух на поквара, изкористяване, който обезсмисляше правото. Днес моите състуденти юристи ми казват: О, ти се спаси… Макар че повечето от тях са много богати.
– Ирен, а вие защо избрахте журналистиката?
– Всъщност отидох да кандидатствам право. Но в момента, в който трябваше да попълня документите, прозрях, че това не е сероизно. Че имам някаква изключително идеалистична представа за това как ще защитавам невинните си клиенти. Тогава си казах: Не, няма да стане, струва ми се, че греша. И попълних формуляра с „журналистика“. Със сигурност знаех едно: че ще се занимавам с думи
– Имате роман „Последно повикване“ и стихосбирка „Голото плашило“. Вече сте писател. Две книги са достатъчни, за да ви приемат в СБП…
Ирен: Паисий Хилендарски има само една. И пак го наричаме писател. Писането е любимото ми занимание, но съм го отложила за по-късно, когато имам време.
– Как оцениха книгите ви?
Ирен: Не знам какво да кажа…
Иво: Аз съм ги чел. Бих казал, че ако човек има само две книги, значи е истински писател. Защото ако е графоман, щеше да има 20. Толстой е казал: „Ако една книга може да не бъде написана, не бива да се пише“. Романът на Ирен е чудесен. И е идеален сценарий за филм. В стихосбирката й пък има истински поетични находки.
– Иво, написали сте биография на Франсоа Митеран. Не е ли твърде голяма лъжица за човек, който не е французин?
– Израснах с така нареченото „поколение Митеран“, тийнейджърите на 80-те във франция. Беше последната славна епоха преди декаданса от 90-те до днес. Бях зареден с настроението и информацията за тази книга. Съпругата на президента, Даниел Митеран, дойде на премиерата. Французите дадоха много добра оценка на усилието ми. Всяка тяхна биография се мъчи да разнищи паралелния „брак“ на Митеран, а аз се интересувах от политическия персонаж и романната страна на епохата, погледната чрез героя.
– Кой ви събра и направи водещи на „Малки истории“?
Ирен: Ива Димитрова е продуцент на предаването. Спомням си как Иво дойде и му подадох сценария. Не се познавахме, но се получи от първия път. Когато Ива Димитрова ме покани, не бях сигурна, че в „Малки истории“ ще съм на мястото си. Дотогава се бях занимавала само със забавни предавания. Вярвах, че социалните формати не са за мен. Поисках време да помисля. По-късно Ива ми каза, че и двамата сме приели срещата с нея, за да й откажем. Но не успяхме. Приехме и останахме.
Иво: С Ирен сме могли да се срещнем много пъти. Например, ако беше дошла да учи право. Тя напусна Нова телевизия, ден преди аз да постъпя през 1996 г. там. Продуцентката на „Малки истории“ Ива Димитрова ме покани в един от най-тежките моменти в живота ми. Същия ден погребахме тъста ми.
Шофирах от Враца за София.
Едва не катастрофирах
Беше адска жега, преобличах се по паркингите. Влязох запъхтян в студиото и ми казаха: Сядай да водиш.
Ирен: Когато ми казаха с кого ще работя, отворих интернет и видях страшно мрачна физиономия. В мига, в който Иво влезе в залата обаче, притесненията ми се изпариха.
Иво: И аз никога не бях работил в предаване със социална насоченост. Чувствах се в небрано лозе, но сега след три години и 150 издания съзнавам, че никога не съм бил по-полезен в телевизионната си работа. Защото едно е да разсъждаваш в абстрактни категории или да нищиш политическото дребнотемие, каквото прави 80 на сто от ефира, а друго е да влезеш в личната драма на разни тихи герои, които сами по себе си фокусират и обществената драма.
– Как решавате кои истории са „малки“?
Ирен: Това е уловка. Няма малки истории. Наричаме ги така, защото касаят обикновения човек, но всъщност са големи. Защото имат силен драматургичен заряд. Свързани са най-често с някаква несправедливост.
Иво: Шокира ме фактът, че предаването се харесва, без никой от нас да е правил компромиса да флиртува с публиката. Защото материалът, с който се занимаваме, позволява да продаваме трагедии, кръв, отчаяние. Не го правим, фактът, че имаме толкова висок рейтинг, е показател, че обществото ни не е безнадеждно сеирджийско, а все още има здрав разум.
– Какво стана със Светлозар Собаджиев? Той бе арестуван в Перу, след като в кораба, който командва, бяха намерени наркотици.
Иво: Капитанът беше герой на първото ни предаване. Изводът бе, че зад този частен случай се крият още много други истории на българи, зарязани от държавата. Когато осъдят американец по света, в САЩ веднага някой учредява комитет за неговото освобождаване. В същото време много българи са изоставени и напълно забравени. За капитан Собаджиев към днешна дата се водят доста напреднали преговори – за да излежи присъдата си у нас. Убедени сме, че той е невинен. Защото човек с тридесетгодишен стаж и много високи доходи едва ли ще заложи съдбата си на рулетка. Очевидно Собаджиев е жертва на обстоятелсвата.
Ирен: Интересен феномен, който приемаме за наше откритие е скайп родителството.
– Това пък какво е? Иво: Поколение от българчета, деца на гастарбайтери живеят при бабите си. Много от тях не познават родителите си
Нямат пример, модел за поведение. Българки гледат деца и възрастни в чужбина, а не могат да се погрижат за своите у нас.
Ирен: В наше предаване разказахме за момиченце на 5 и момче на 11 години. Оставени са тук при бабата и дядото. Децата общуваха с мама и татко само по скайп и страдаха, че ги няма на рождените им дни. Радостното е, че децата са вече във франция при родителите си, които на практика доскоро не познаваха. За съжаление, много български деца още получават само скайп целувки от мама и татко.
Иво: Истински вълнуваща е историята на Ирина Младенова. Тя и съпругът й осиновяват Максимилиян. Оказва се обаче, че той е болен от детска целебрална парализа, фактът е потресаващ, но семейството не само, че не разтрогва осиновяването, което се е случвало в подобни ситуации, но се посвещава изцяло на детето. Въпреки че пари за процедури и рехабилитация няма. Впечатли ме и съдбата на една жена от Павликени. По време на бременността си тя претърпява катастрофа. Прикована е на инвалидна количка. Рискът плодът да е увреден е огромен и въпреки това тя решава да роди. Добре, че всичко завършва успешно.
Ирен: Разказваме историите заедно с режисьорите на филмите Таня Чешмеджиева, Ралица Димитрова и Николай Василев. И не всички от тях са тъжни. Ето една по-различна: Семейство българи, емигрирало В Канада, решава да продаде цялото си имане, купува яхта и тръгва да обикаля Карибите. Родителите смятат, че дъщеря им трябва да учи географията не от атласа, а на място. Да види света, да се срещне с различни хора.
Иво: Разказахме и историята на архитект, който си направи биокъща в Северозападна България. Видяхме го да живее щастлив и в хармония с природата и себе си.
– Не поискахте ли да сте на неговото място?
Иво: Разбира се. Но всеки има своята мисия. Още е рано да отиваме на село, въпреки че вкъщи такива разговори не липсват. Този архитект е като фар на цивилизацията в умиращия Северозапад. Забележителна история.
– С кого от вашите герои се сприятелихте?
Ирен: Сещам се за Наталия, която чака трансплантация на бял дроб. Тази операция в България не може да се извърши. Успяхме да поканим заместник-министъра на здравеопазването Ваньо Шарков. Той стана свидетел на някои от абсурдите, с които илюстрирахме здравната система. По-важното обаче е, че след това предаване Наталия влезе в списъка на чакащите за операция.
Иво: Случи се и да извадим дете от психиатрията. То бе вкарано там заради несъвършенствата на законите. Измъкнахме го и дойдоха с баща си в студиото. Надяваме се да сме помогнали да има по-щастлива съдба.
– Колко големи истории са намерили решение, благодарение на „Малките…“?
Ирен: Не са малко. Не водим счетоводство.
Помагали сме за лечение
За намирането на пари за тежко болни. Повдигнахме въпроса за пеперудените деца, жертва на малко известно в България генетично заболяване.
– А какво не можахте да направите?
Иво: България е авгиев обор от несправедливости. Динамиката на злото е толкова силна, че хората на добрата воля употребяват енергията си, не за да го премахнат, а да го забавят. А злото се движи като валяк.
– Героят, с който се гордеете?
Иво: Момче от Берковица, което расте в Дом за сираци. Марио. Той спаси друго дете, паднало от скала. Чухме се скоро. Този път пък е извадил удавник от водата. Върнал го към живота. Явил се на изпит за футболист. Харесали го и искали да го вземат в отбора, но той не могъл да остави братчетата си сами в пансиона. Затова отказал.
