1783 г. вулканът Лаки в Исландия изригва в продължение на осем месеца. Вулканичната експлозия на Лаки е най-тежкото природно бедствие в историята на страната.Опустошенията предизвикват 7-годишен масов глад и смъртта на 9000 души.
По време на това изригване Исландия е населена трайно от по-малко от 1000 години и на острова има около 50 000 души. В резултат на това, което започва в неделната лятна утрин, 10 000 от тях ще загинат. Опустошенията предизвикват 7-годишен масов глад.
Антрополозите твърдят, че шокът за населението в Исландия, Фарьорските острови и части от Норвегия е толкова силен, че то дори спира да се весели и са забравени и изгубени танци, идващи от древността.
Експлозията отваря верига от кратери, които в следващите месеци изливат лава, която покрива 600 кв.км. Но далеч по-ужасяващи последици има изхвърлянето на чудовищно количество отровни газове – никое изригване през последните 150 години не може да се мери по този показател с Лаки.
Вулканолози описват днес, че исландското изригване е предизвикало облак от сярна киселина, който като мъгла се е движел през цяла Северна Европа и е убивал хиляди хора.
Селяните във Великобритания, Норвегия, Германия и Франция умирали и нямали представа, че упоритата жълтеникава мъгла над нивите им е от газ, който при смесване с влагата в дробовете им се превръща в разяждаща ги отвътре киселина. Мъглата се разнесла чак през есента, но пък била последвана от най-жестоката зима от 250 години насам.
1794 г. чрез изключително пищни тържества в цяла Франция Робеспиер институционализира нова държавна религия на Френската революция – Култа към Върховното същество. Култът към Върховното същество е форма на деизъм. Намерението е било това да стане държавна религия в новата Френска република.
През март 1794 г., след осъждането и екзекутирането от радикалните якобинци-монтаняри на Ебер и Шоме, култът на разума е забранен, а Робеспиер започва да налага култа към Върховното същество все по-последователно. На 7 май 1794 г. Националното събрание доминирано от монтанярите приема декларация, която гласи, че „френския народ признава съществуването на Върховното същество и безсмъртието на душата”.
Този култ бил обвързан и с определени религиозни задължения, като борба срещу неверието в него и срещу тиранията, като и съответно били предвидени и въведени и наказания за предателите и тираните, с цел да се помогне на нещастните, слабите и потиснатите френски граждани.
На 8 юни 1794 г. в Париж е организирана изключително пищна публична церемония в чест на Върховното същество, на която пламенна реч за вярата в него произнася Робеспиер. По този начин култът във Върховното същество е ефективно въведен като държавна религия в нарушение на идеалите на революцията и на свободата на съвестта, което имало за последствие засилване на общественото недоверие и недоволство в Робеспиер и в крайна сметка речовития оратор бил запратен на гилотината.
След логичния край на революционните събития разтърсили Франция в края на 18 в., било въведено и ново революционно летоброене, заменило Григорианския календар. Малко по-късно Наполеон Бонапарт се провъзгласил за император и след безславния му край със Стоте дни и загубата в битката при Ватерло, размирният френски император бил запратен на заточение на остров Света Елена, майка на Константин Велики и откривателка на животворния кръст.
Върховното същество било прието и наложило се от новата революционна власт за борба на първо място срещу консервативните „сили на реакцията и мракобесието”, т.е. на християнството и на монархията в лицето на кралската власт на Бурбоните, и на второ място и за противоборство срещу конкурентния „култ към разума”, който се изповядвал от алтернативна партийно-политическа фракция на управляващите по това време Франция революционно-правителствени кръгове.
Терминът „Бог” бил изваден от употреба по това време и заменен от „Върховно същество”. Този термин бил използван от философи и публицисти преди революцията и натоварен с различно религиозно и философско съдържание.
Терминът е прокаран и присъства в „декларацията за правата на човека и гражданина” от 1789 г., която била промулгирана и прогласена от Националното събрание, като естествено всички тези актове били поставени под егидата на Върховното същество.
1869 г. американецът Ив Макгафи патентова прототипа на прахосмукачката.
Всъщност още на 10 юли 1860 г. в САЩ е издаден първият известен в света патент за прахосмукачка. Документът под №29077 получава американецът Дениъл Хес от Айова. Той нарича устройството си „повдигач на килими”. Няма обаче свидетелства машината някога да е произвеждана.
Затова за рожден ден на прахосмукачката се счита 8 юни 1869 г., когато американският изобретател Айвз Макгафни патентова първата в света прахосмукачка, наречена Whirlwind, която е произвеждана и пусната на пазара.
В нейната горна част е разположена ръчка, съединена с ремъчна предавка с вентилатор. Ръчката е задвижвана с ръка. Прахосмукачката е лека и компактна, но неудобна за експлоатация заради необходимостта едновременно да се върти ръчката и устройството да се тика по пода.
Макгафни основава бостънска компания и започва да продава прахосмукачките по 25 долара – не малка сума за онова време. Тогава 1 американски долар съставлява 23 грама сребро.
Повечето прахосмукачки на Макхафни са продадени в Чикаго и Бостън. Част от тях обаче изгарят във Великия Чикагски пожар. Само два броя Whirlwind оцеляват до наши дни, като единият е експониран в историческия център на компанията Нооver.
След Макгафни и други изобретатели започват да произвеждат и продават механически прахосмукачки. На 3 октомври 1899 г. Джон С. Тормен получава патент в САЩ №634042 за бензинова прахосмукачка. Някои считат неговото изобретение за първа прахосмукачка с мотор.
Патент за електрически „повдигач на килими и събирач на прах” е получен през декември 1900 г. и от жена – Корин Дюфур от Савана, Джорджия. Нейната прахосмукачка има две въртящи се четки и електрически вентилатор, а прахът се отлага върху мокра кърпа. Устройството е непрактично и не се ползва с търсене.
Съвременната електрическа прахосмукачка е изобретена и патентована от 30-годишния английски инженер Хюбърт Сесил Бут на 30 август 1901 г. Той обръща внимание на устройството, с което издухват праха от седалките във влака. Решава обаче да обърне въздушния поток и да го накара да засмуква. Отначало устройството работи с двигател с нефт, но след това е монтиран електродвигател.
Прахосмукачката била толкова голяма, че била прекарвана из Лондон в каруца с коне. Тя била яркочервена и хората я наричали „Пухтящия Били”. Не можела да се внесе в обслужвания дом, паркирала се извън него, а за почистване на килимите се използвал 30-метров шланг, прокарван през прозореца. Любопитен факт е, че сред клиентите на Бут била и кралица Виктория.
Все още обаче продължава усъвършенстването на механичните прахосмукачки. През 1905 г. Уолтър Грифитс от Бирминган създава прахосмукачка с торбичка за събрания прах. Две години след това (през 1907 г.) Джеймс Мюрей Спранглър създава портативна електрическа прахосмукачка от вентилатор, метла от лико и калъф за възглавници. Но поради липса на средства Спранглер продава патента си на У.Х.Хувър.
Така компанията Hoover започва да произвежда електрически прахосмукачки с устройство за събиране на праха. Първият „Модел О” струва цели 60 долара, но въпреки това е търсен от купувачите.
1949 г. публикуван е политическият роман „1984” на Джордж Оруел. Романът излиза в тираж от 25 000 броя.
Книгата е политическа фикция, създадена като реакция на тоталитаризма. Романът описва антиутопия, установена в далечната тогава 1984 г., в която държавата провежда всеобхватно наблюдаване, пропаганда, страх и безжалостни наказания. Истината за настоящето и за миналото е тотално потисната. В „1984” има следната мисъл: „Който владее миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото”.
Измислената провинция Първа писта е свят на неспирна война, жесток правителствен контрол и наблюдение на всички индивиди. Там променят съдържанието на старите вестници, за да съответства на текущата идеология. Описаната концепция за „Големия брат” – всевиждаща организация от анонимни наблюдатели с двупосочни видеоекрани на публични места и в частните домове, е станала нарицателна за пълна и безкомпромисна полицейщина.
Хипотетичният жаргон „новговор” е крайна форма на евфемизъм и изразява идеята, че липсата на подходящи думи за назоваване на дадена концепция е равна на прекратяване на тяхното съществувание, а ако ги има – трябва да се направи използването им невъзможно с цел елиминирането на самата концепция.
Много термини от книгата се използват като нарицателни в европейската култура. Любопитен факт е, че през 2005 г. романът е включен в класацията на сп. „Тайм” като една от най-добрите англоезични книги, публикувани между 1923 и 2005 г.
1968 г. на летище Хийтроу е задържан убиецът на Мартин Лутър Кинг – Джеймс Ърл Рей. Той се опитва да напусне Обединеното кралство с фалшив канадски паспорт.
Мартин Лутър Кинг – известен проповедник, лидер на движението за права на чернокожите в САЩ и лауреат на Нобелова награда за мир, е убит 4 април 1968 г. на терасата на мемфиския мотел „Лорейн”.
Година по-късно полицията арестува Джеймс Ърл Рей, който по това време е бил регистриран като затворник-беглец. Смята се, че под натиска на съдиите, които обещали на Рей сделка със следствието в случай на чистосърдечно признание, той се е подписал под собствената си присъда.
Съдът осъжда Рей на 99 години затвор. Веднага след произнасянето на присъдата той заявява, че не е убивал защитника на човешките права.
Джеймс Рей умира на 23 април 1998 г. в Мемориалната болница в град Нешвил. А своите съболезнования по повод кончината на осъдения изразява дори семейството на Кинг, което го смята за невинен.
Любопитен факт е, че през 2011 г. в интернет се появи музей, посветен на Джеймс Ърл Рей. Онлайн изложбата бе открита на сайта на окръг Шелби, в който е разположен град Мемфис, където е застрелян Кинг. Сред експонатите в „музея” са материали от наказателното дело срещу Рей, аудиозаписи на показанията му, записки на секретаря на съда, лични писма на осъдения, както и някои редки снимки на престъпника.
1973 г. генерал Франко предава премиерския пост на Испания на Луис Бланко, след като е управлявал 34 години. През 1910 г. Франко завършва Пехотната военна академия в Толедо с чин младши лейтенант. Той не е от най-ученолюбивите, но въпреки това в следващите 16 години прави най-бързата кариера в испанската армия през 20 в. на 3 февруари 1926 г. той е произведен в чин бригаден генерал.
През 1921 г. 24 000 испанска армия тръгва срещу разбунтувалите се мароканци в Африка. Загубата на битката при Ануал предизвиква падането на правителството в Мадрид. В хода на изясняването на причините, обществено достояние става конфликтът между политиците и армията. Франко е назначен за заместник-командир на новосъздадения, след загубата при Ануал, Чуждестранен легион. Той започва да отвоюва загубените територии и до 1923 г. вече е герой за испанската националистическа преса.
Същата година е назначен за командир на легиона и произведен в чин подполковник. За първи път през 1922 г. Франко публикува някои свои възгледи в книгата „Дневник на едно знаме”, посветена на бойните операции на Чуждестранния легион. В нея той коментира проблемите армия – политика, армия – национални интереси и други. Ясно личи неговото презрение към политиците. През 1926 г. Франко се завръща в Европа.
От 1928 до 1931 г. е началник на Военната академия в Сарагоса. През 1932 г. става военен комендант на Ла Коруня, а в периода 1933-1934 г. е главнокомандващ на Балеарските острови. След това става командир на войските в Испанско Мароко, а от май 1935 г. до февруари 1936 г. е началник на Генералния щаб на испанската армия.
Завръщането на генерал Франко в континентална Испания съвпада с десетте най-динамични години в политическия живот преди Гражданската война. През цялото това време Франко демонстративно подчертава дистанцирането си от политиката. Въпреки това, ясно личи позицията му в подкрепа на диктатурата на Мигел Примо де Ривера и отричане на републиката установена през 1931 г.
В края на монархията през 1931 г., запазвайки своята предишна аполитична репутация, той не заема ясна позиция. При затварянето на академията през юли военният министър Мануел Асаня решава, че прощалната реч на Франко към кадетите е обидна, в резултат на което Франсиско е лишен от поста си за 6 месеца, освен това е поставен под надзор.
На 5 февруари 1932 г. той поема командването в А Коруня. Франко не участва в опита за преврат на генерал Хосе Санхурхо през същата година. Като страничен резултат от военната реформа на Асаня през януари 1933 г. Франко е преместен от първо на 24-то място в листата на командирите; въпреки това на 17 февруари с.г. му е дадено командването на Балеарските острови – пост, който е над неговия ранг.
С края на Втората световна война Франко и Испания са принудени да изстрадат икономическите поледици от изолацията, която им е наложена от други държави като Великобритания и САЩ. Тази ситуация частично приключва, когато САЩ започва търговия и сключва военен съюз с Испания заради стратегическото положение на страната по време на Студената война.
Това историческо обвързване започва с посещението на американския президент Дуайт Айзенхауер през 1953 г. С това се започва така нареченото „Испанско чудо”, което помага на Испания да тръгне по пътя на капитализма.
Без да има строга идеология, Франко започва да търси помощ от националсиндикалистите и римската католическа църква. Неговата коалиционно управляваща партия, „Мовимиенто Насионал”, е толкова разнородна, че дори трудно може да се категоризира като партия и със сигурност не е идеологическа като „Фасио ди Комбатименто” (фашистката партия) или управляващия блок на Антонио Салазар. Главното предимство на неговата испанска държава е кооперативизма – режим, в който се набляга повече на ред и стабилност, отколкото на точна политическа визия.
През 1947 г. Франко провъзгласява Испания за монархия, но не определя водач. Този жест е направен най-вече за да успокои монархическите фракции в партията. Въпреки че се е провъзгласил за монархист, Франко не иска да стане крал, затова оставя трона празен, като той всъщност става регент.
По време на неговото властване са забранени неправителствените търговски организации с всички политически опоненти срещу политическия спектър, от комунистки и анархистки организации до либерални демократи и каталонски или баски националисти. Единственият легален профсъюз е правителственият Синдикато Вертикал.
За да построи единна испанска нация, публичната употреба на всеки език, различен от испанския кастилски (и по-специално каталонски, галисийски и баски) са строго забранени. Езиковата политика във франкистка Испания обхваща правителствените, нотариалните, юридическите и търговските документи, които са преведени на испански; всеки документ, написан на друг език, не е бил зачитан. Употребата само на испански език е наложена и в надписите на улиците и табелите на магазините, рекламите и изобщо всички надписи в страната.
През 1973 г. Франко се отказва от поста министър-председател, като остава само начело на държавата като главнокомандващ на армията. През последните години от живота му продължава напрежението около различните фракции на Мовимиенто, освен това различни политически групи се борят за по-голям контрол в бъдещето на държавата.
1975 г. от СССР е изстрелян автоматичния космически апарат „Венера 9” с цел изследване на Венера. „Венера 9” е изстрелян в 2.38 ч. (по Гринуич) с цел изследване на Венера. Спускаемият модул е отделен от космическата сонда два дни преди достигането на Венера и навлиза в атмосферата на планетата на 20 октомври 1975 г.
Осъществено е меко кацане в осветената част на планетата, като Слънцето се намира близо до зенит. Апаратът каца на повърхността в 5.13 ч. След първоначалното аеродинамично забавяне в атмосферата следва 20-минутно спускане с парашути, за да бъде изследван облачният слой. Данните показват облачно покритие с дебелина от 30 до 40 км, долната граница на което се намира на 30-35 км над повърхността. Регистрирани са съединения като сярна киселина, флуороводород, бром и йод.
„Венера 9” е първият апарат предал черно-бели телевизионни изображения от повърхността на Венера, разкривайки скали с размери от 30-40 см, наличие на сенки, както и липса на прах в атомосферата. Вместо планираната 360-градусова панорамна снимка обаче е заснета само 180-градусова, понеже защитният капак на една от камерите не се отваря.
1995 г. програмистът Размус Лердорф публикува първата публична версия на езика PHP. Първото му приложение е било скрипт, който следял посетителите на личната страница на Лердорф.
Скриптовият език за програмиране е широко използван главно за сървърни приложения и разработване на динамично уеб-съдържание. Езикът е със синтаксис, базиран на C и Perl.
Първата версия на езика била наречена Personal Home Page Tools 1. Към средата на 1995 г. функционалността на езика е подобрена и той започва да се нарича PHP/FI (съкращение от Personal Home Page/Forms Interpreter), което всъщност е втората версия на езика (PHP 2).
С течение на времето все повече ентусиасти започват да се включват в проекта на Лердорф и езика набира все по-голяма популярност. Около средата на 1997 г. PHP е бил ползван в около 50 000 уеб сайта.
По същото време езика е пренаписан от Зеев Сураски и Анди Гутманс. Пренаписаната версия получава названието PHP 3. От този момент нататък PHP започва да се превръща в най-популярния език за динамични уеб разработки.
Любопитно е, че датата е избрана за отбелзване на Световен ден на океаните.
Датата е определена на срещата на високо равнище по проблемите на Земята през 1992 г. в Рио де Жанейро, Бразилия.
От 2009 г. започва официалното отбелязване на деня. Вниманието на хората се насочва към състоянието и проблемите на Световния океан – общото название на непрекъснатата водна обвивка на Земята, включваща всички океани и морета.
