Изкупиха билетите за „Улицата“ в НДК, каза известният режисьор
„Искам да се извиня на жена ми, Мая Новоселска, и на другите артисти, че изпадам в яростни изблици – много съм изморен. Дори не спестявам обидните думи. Но за мен те са просто цветисти изрази“, каза вчера Теди Москов, докато представяше в зала номер едно на НДК мултимедийния си авторски спектакъл „Улицата“. Топрежисьорът и екипът му излизат пред публиката на 8 и 9 юни. За тези дати билети вече няма, но ще има нови през есента. В поредното зрелище с марката на Теди има носталгия, която се лее от легендарни цитати, останали в историята от едноименното телевизионно предаване. Пред публиката са „старите дяволи“ Мая Новоселска, Валентин Танев, Никола Додов, Борислав Стоилов, Тончо Токмакчиев, Адрияна Найденова, а новите са Герасим Георгиев – Геро и Малин Кръстев. 20 години по-късно героите буквално ще оживеят – от екрана ще слязат в днешна България. Ще има и екшън в обратна посока. Музиката е на живо – Антони Дончев и бенд плюс танцуващи минувачи. Текстът на песните е от Рада Москова, Андрей Слабаков и Сашо Серафимов. Сценографията и костюмите са на Свила Величкова, а картината и монтажът са на Иван Москов – момченцето от „Улицата“ някога акаше в каската на баща си, а на 24 май тази година получи „аскер“ за участието си във визията на „Каквато ти ме искаш“ в Народния.
Историята на „Улицата“ започва, както си е редно, от театър „Ла страда“ на „6 септември“, когато бизнесменът Пламен Тимев е запленен от безкрайните и щури идеи на Теди. Всичко прилича на политическо кабаре, но и тогава, и сега, ситуацията е далеч по-горчива. Първото екранно издание е през 1992-а по Канала, следват Ефир 2 и Нова телевизия.
– Теди, защо решихте да възкресите „Улицата“?
– Мирослав Боршош ме покани, а и знаех, че хората искат да я гледат. Много е трудно да се организира всичко – докато актьорът играе, камерите трябва да го следят. В същото време на екран вървят кадри от старите предавания. Но тъй като наистина смятам да се отказвам от театъра, искам да припомня какво съм бил. И после ще замълча за дълго.
– Има ли конкретни причини за вашето решение?
– Те са интимни и лични. Няма да ги споменавам. Нито пък ще назовавам другите „причини“, които само това чакат, за да се захванат с някой като мен. Просто съм уморен. Моят театър беше силен, когато в свинщината на комунизма – без да обиждам прасетата – показваше къде е свободата. С какво можехме да се помайтапим, как да си поемем дъх… В моя театър се случваха успешни атентати срещу скуката. Лишавах изкуството от следобедната му дрямка. Сега вече това не е нужно. Преди хващах невероятни комици импровизатори и с тях разрушавахме всичко, в което те сега участват, за жалост. И при това – го строят наново.
– Означава ли това, че не разбираме свободата си?
– Аз я използвам – пътувам без работна виза, поставям и казвам, каквото искам. Няма място за сравнения – въобще не е същото. Преди и сега. Един ми рече, че „преди“ бозата струвала 6 стотинки. А аз му отговорих: „Да, но вицът струваше пет години в затвора“. Някои хора мечтаят за предишното, защото си хапваха от общия казан, без да дават нищо за него. Цялата ми съзнателна дейност е била против уродливостта на онази система, която – за моя огромна изненада продължава да има привърженици. Сега, като падна тоя комунизъм, за каква свобода да говоря? Представлението ми „Професия: лъжец“ във Варна също се занимава с кретенията и тъпизма на комунистите. Има успех. Но вече наистина не мога да продължа. „Каквато ти ме искаш“ по Пирандело в Народния е поинтелектуална постановка.
Смятах оттам нататък да превключа, да сменя стила си. Обаче се отказвам от театъра. Е, имам още един ангажимент – за кукления във Варна през септември. Подписах договор за „Пурпурният остров“ на Булгаков – червени туземци взимат властта от бели на остров и унищожават връзките му с цивилизования свят. Не знам обаче дали ще имам сили да завърша проекта. Слава Богу, не съм взел аванс, така че може и да се откажа.
– Кои са промените, които регистрирате тук и сега – в контекста на новото ви творение?
– Улицата се промени драстично от моето детство, когато всички ние играехме до късно на нея, а минеше ли кола, я освиркахме. Преди се присмивахме на простите, а сега знаем, че те имат по-големи заплати от нас. Съотношението в политиката винаги е едно и също – управлява ни група хора, които още през 84-85-та разпределиха през кои години кой ще е на власт. Тоест – ние гласуваме за тези, които знаят, че идват, за да крадат. Тоя ми е по-симпатичен, после – другият…
– Ще има ли нови скечове и типажи?
– Ще има коментари от нови и стари персонажи. Друга гледна точка. Някои неща ще се заснемат отново, други ще се прожектират по различен начин – свързани помежду си. Без послания. Като видиш, че един водопад пада, какво трябва да си помислиш? Никога не съм поддържал нито една политическа сила. В изкуството няма послания. Те са от социализма. Тъпо е да обяснявам на актьорите какво трябва да кажат с определена реплика. Все едно да обясняваш на цигуларя какво означава всяка фраза на Паганини. Това са глупости.
Посланието е свобода. Непукизъм. Дори наглост. Като мен – някога създавах сценария по време на монтажа. Пишех го върху салфетките и сметките във „Вкусното кебапче“. А като дадеш тема на Лафазанов и Гърбов, после не можеш да ги спреш. От едночасовите им импровизации по цяла нощ вадех полезните 10 минути. Не искам обаче сега да залъгвам зрителите – Камен Донев, Христо Гърбов и Кръстю Лафазанов ще участват само от екрана. Те няма да са на сцената.
– Вие поканихте ли ги?
– Да. Камен току-що е обяснил по БНТ колко ме уважава, но не иска да се включи. Гърбов дойде на първите пет репетиции, но после хвана някаква по-скъпо платена работа. Не мога да го виня. Лафазанов е уморен и пълен с ангажименти. И не мога да виня. Може би ще дойдат на премиерата. Ако не са заети. Но все пак започнахме заедно кариерата си. Няма как да пропуснеш сбирка на класа.
– Кое е повече в новия проект – отчаянието или сатирата?
– Никога не съм бил отчаян. Ако човек носи отчаяние, гледа да си го крие. А сатира има в един театър, който е до МВР. И това е сатиричното в неговото присъствие въобще. Винаги съм се занимавал с хумора на абсурда и радостта от него. Моят хумор не е като този, който злобничко се подиграва с някого. Освен на тези, на които всички пропускат да се подиграват. Имам епизод с Маркс, Енгелс и Ленин. Пътуват из Венеция. Маркс казва на Ленин: Атмосферата те предразполага към фиркане. Това ми е единствената гавра с тези тъпаци, които унищожиха света. Иначе се въздържам. Просто съчувствам. Най-голямото удоволствие е да слушам радостния смях на публиката на мое представление.
– Назовавате ли проблеми в „Улицата“?
– Не. Дори Чарли Чаплин не се е занимавал с безпаричието, когато е бил най-бедният скитник на света. То не е проблем на изкуството, а на някакви там сатирични коментари. В моите „Улици“ главен герой е малкият човек, който не може да се нагоди в която и да е система. Има малки хора с пари. Един от тях е Чарли Чаплин. Бил съм в къщата му във Вевей – той беше умрял, а току-що му бяха върнали кокалите в гроба, откъдето българи ги бяха откраднали. Банята му беше малко по-голяма от фоайето в НДК. Но Чарли си остана цял живот с философията на малкия човек. Безпаричието винаги е било двигател. А паричието – успиване. Грехота е да искаш повече от това, от което имаш нужда. За да бъдеш щастлив, трябва да имаш варосана стаичка с хубава гледка, няколко приятели и качествено вино.
– Какво ще остане у вас от някогашните
„улици“?
– Младостта. Ентусиазмът. Това, че всички захвърляхме всичко, за да направим нещо ново и за нас, и за публиката. Магията и тръпката на незнанието. Беше като първа любовна среща не знаеш какво е, но се стремиш с цялото си същество. Днес рутината с скука – при някои.
– Има ли приятелство в изкуството?
– Тъкмо там то е много опасно – води до компромиси. До обиди и травми. Професионално трябва да се подхожда. Поне моите приятелства рухнаха до едно. Приятели се римуват фонетично с предатели, сблъскват се. Толкова съм уморен, че не мога дори да говоря.
– На какво ще се посветите оттук нататък?
– Ще си пиша сценариите. Но театър – не. В него всеки ден се започва отначало. Защото, както казва Кирил Христов, при нас войници няма – само генерали. Никой не смята за нужно да изпълни каквото и да било. Всеки от братята българи знае повече от този, който му казва какво трябва да се направи. И това вече ми идва в повече. Цялата ми борба винаги е била с характери да се съобразя с тоя, да се съобразя с другия… Да не ги обидиш, че няма да участват. А и те, за да живеят, ходят по реклами и дублажи. Няма как да ги събера, за да репетираме заедно. Но компромиси винаги е имало, а комерсът никога не е изчезвал от културата. Но преди хората се срамуваха от него и казваха: „Ако можеш да ме пуснеш – отивам на халтура“. Как да ги спра – с реклама от 10 минути взимат повече от едномесечна заплата. Но в интернет глупаци питат: Докога артистите ще са на държавна издръжка? Храненици и други подобни. Това са хора, които явно не знаят какво е театър – мислят, че е нещо древногръцко, умряло с античността.
– Пак се извинявате на Мая и другите…
– Както казва Ярослав Хашек, няма лоши думи – има лоши хора. Вежливостта понякога може да бъде много по-обидна от някой и друг цветист израз.
сн. Булфото,
