1455 г. в Англия започва Войната на розите. Така се наричат поредица от граждански войни за престола на Англия между представители на родовете Йорк и Ланкастър. Причина за войната става недоволството на част от английското общество срещу неудачите на Англия в Стогодишната война и политиката, провеждана от съпругата на крал Хенри VI кралица Маргарет д’Анжу и неговите фаворити.
През 1399 г. по инициатива на бароните от северните графства е свален от престола Ричард II, последният крал от династията на Плантагенетите. Бароните поставят на престола Хенри Ланкастърски под името Хенри IV.
При новата Ланкастърска династия политическото влияние на реакционната феодална аристокрация значително се засилва. Под неин натиск синът на Хенри IV – Хенри V, възобновява Стогодишната война, която е затихнала в края на 14 в.
След смъртта на Хенри V през 1422 г. във Франция в разгара на неговите военни успехи, короната преминава към сина му Хенри VI, който по това време не е навършил и година. Около престола започва борба на най-едрите феодали в Англия за влияние и власт. В това време успешно възобновената война във Франция взема за англичаните лош обрат. След завършването на Стогодишната война през 1453 г. от всички свои завоевания във Франция Англия запазва само Кале.
Разгромът на въстанието на Джек Кед (1450 г.) и възникналите по време на това въстание класови стълкновения заставят богатите граждани и „новата аристокрация” да се откажат от надеждата за широко народно движение като средство за борба с господството на едрите феодали. Сега те, възлагайки всичките си упования върху смяната на династията, в противовес на Ланкастърите започват да поддържат Йорките – роднини на кралския дом, също много големи земевладелци в Англия. Поради това, че върху герба на Ланкастърите розата е червена, а на Йорките – бяла, войната, която започва, е наречена война между Червената и Бялата роза.
Противопоставянето между Йорк и Ланкастър преминава във военен конфликт през 1455 г., когато йорксистите печелят първата битка при Сейнт-Олбън. Скоро след това парламентът обявява Ричард Йоркски за кралски протектор и наследник на Хенри VI. През 1460 г. обаче в битката при Уейкфилд Йоркският херцог е убит.
Партията на бялата роза е оглавена от сина му Едуард, който през 1461 г. е коронясан за крал под името Едуард IV. В тези години йорксистите печелят победи при Мортимър-Крос и Таутън. При последното сражение основните сили на ланкастърци са разбити, а крал Хенри VI и кралица Маргьорит бягат от страната (кралят скоро е заловен и затворен в Тауър).
С известни прекъсвания войната продължава три десетилетия. Ланкастърите са подкрепяни от най-крупните феодали на Северна Англия, а зад Йорките застават феодали от южните и източни територии, които са били отстранени от власт от Ланкастърите. Едните, феодали от югоизтока се нуждаят от силна кралска власт, която да ги подпомага в придобиването на нови богатства, а другите, аристократи от севера, искат да запазят своята независимост.
Любопитен факт е, че терминът „Война на розите” не e било използвано по време на самата война, а се появява през 19 в., след една публикация на сър Уолтър Скот. Въпреки че розите понякога са използвани като символи по време на войната, в повечето случаи воюващите са носели значки със символи, свързани с техните феодали. Така например, силите на Хенри в Битка при Босуърт са воювали под знаме с червен дракон, а йоркската армия е използвала символа на Ричард III – бял глиган.
1768 г. мореплавателят Луи Антоан де Бугенвил открива остров Пентекост. Откритието френският мореплавател прави по време на първото френско околосветско пътешествие от 1766 до 1769 г.
Роден в Париж в семейство на нотариус и по настояване на баща си започва да учи право, но скоро се отказва и през 1754 г. се записва в армията, в полка на мускетарите. Междувременно преди постъпването си в армията Бугенвил усилено се занимава с математика, като още на 23 години публикувал блестящ „Трактат по интегрални изчисления”. През 1755 г. е изпратен в Лондон като секретар на френското посолство и става член на Британското Кралско дружество.
За да се засили авторитета на Франция след загубата й в Седемгодишната война кралят и правителството решават да организират първата френска околосветска експедиция. За неин командир е назначен Луи Антуан дьо Бугенвил, който става първият французин и 14 капитан извършил околосветско плаване, продължило от 15 ноември 1766 г. до 16 март 1769 г.
На 15 ноември 1766 г. с два кораба „Будьоз” и „Етуал” напуска пристанището Сен Мало и се отправя на югозапад през Атлантическия океан, преминава през Магелановия проток, който изследва и частично картира и навлиза в Тихия океан.
От 23 до 27 март 1768 г. в архипелага Туамоту открива атолите Вахитахи, Акиаки, Хао, Хикуеру, Равахере, Марокао, Хараики и Тепото Южен. От 2 до 15 април пребивава на остров Таити и обявява острова за френско владение, въпреки че Самюъл Уолис го е обявявил за английско владение девет месеца по-рано.
Междувременно Бугенвил вторично след Уолис открива остров Мехетиа в Дружествените острови. От там французите вземат на борда таитянина Аутору, брат на местния вожд, който след това пребивава във Франция, но на обратния път към родината си умира.
След това експедицията продължава на запад, посещава островите Мануа и Тутуила в архипелага Самоа, открит през 1722 г. от Якоб Рогевен и на 22 и 23 май в северната част на Новохебридските острови (Вануату) открива островите Вануа Лава (вторично), Мере Лава (вторично), Амбае, Пентекост и Еспириту Санто (вторично) и протока Бугенвил между островите Еспириту Санто на север и Малекула на юг.
На 29 май французите напускат Вануату и продължават на запад, като на 6 юни, на откриват рифа Бугенвил, от където се насочват на северозапад към Нова Гвинея. На 10 юни, на югоизток от Нова Гвинея Бугенвил вторично след Луис Ваес де Торес открива архипелага Луизиада. На 28 юни, вторично след Алваро де Менданя де Нейра открива Соломоновите острови – островите Веля Лавеля, Бугенвил и Шуазьол (вторично), протока Бугенвил между тях и остров Бука (вторично).
След това корабите заобикалят остров Нова Британия, откриват островите Каниет и островите Ниниго (вторично) в Западните острови, в средата на август 1768 г. достигат до северния бряг на Нова Гвинея и акостират на Молукските острови, където Бугенвил дава едномесечен отдих на екипажа.
1856 г. в Москва е открита Третяковската галерия. Днес там се съхраняват някои от най-големите и значими колекции на руското изобразително изкуство. Галерията разполага с над 130 000 произведения на живописта, графиката и скулптурата.
Галерията е създадена от руския търговец и меценат Павел Третяков със съдействието на брат му Сергей Третяков. От 1856 г. Павел Третяков започва да събира художествена колекция, която през 1892 г. дарява на Москва. Галерията започва да се нарича „Московска градска галерия на Павел и Сергей Третякови”. Тогава колекцията наброява 1276 картини, 471 рисунки и 10 скулптури на руски творци, а също и 84 картини на чужди майстори.
На 3 юни 1918 г. Третяковската галерия е обявена за държавна с декрет на Ленин и получава названието Държавна Третяковска галерия. За директор на музея е назначен Игор Емануилович Грабар. С неговото активно участие през същата година е създаден и Държавен музеен фонд, който чак до 1927 г. остава сред най-важните източници за попълване на колекцията на галерията.
През 1928 г. е извършен сериозен ремонт на отоплението и вентилацията, а по-късно е прекарано електричество. През 1932 г. са построени три нови зали. От първите дни на Великата Отечествена война, така както и в другите музеи в Москва, в галерията започва демонтаж на експозицията, за да има готовност за евакуация. В средата на 1941 г. ешелон от 17 вагона тръгва от Москва към Новосибирск. Едва на 17 май 1945 г. Третяковската галерия отново е открита в Москва.
1947 г. в борбата си срещу разпространението на комунизма президентът на САЩ Хари Труман подписва Доктрината Труман. Външнополитическата инициатива на САЩ цели да възпре разпространението на комунизма в Турция и Гърция.
Печелейки подкрепата на Републиканската партия, която е имала мнозинство в Конгреса на САЩ, президентът Хари Труман обявява доктрината на 12 март 1947 г. В нея се декларира, че САЩ ще оказват икономическа и военна помощ на Гърция и Турция, за да не се превърнат в сателити на СССР. Доктрината променя външната политика на САЩ към СССР от спокойна, към политика за възпиране на експанзията на съветското влияние. Някои историци считат този момент за начало на Студената война.
По това време се води гражданската война в Гърция между леви и десни сили. Труман развива тезата за настъплението на комунизма на Балканите. Според него САЩ трябва да се притекат на помощ на Гърция и Турция, които са застрашени от това настъпление.
През май 1947 г. на Гърция и Турция се предоставят 400 млн. долара в икономическа и военна помощ, както и военни експерти. В САЩ за най-успешна и дългосрочна доктрина се смята Доктрината за сдържане на комунизма. Като неин резултат се смята разпадането на СССР и социалистическия лагер. Преди да се оформи обаче тезата за сдържането на комунизма, за кратко властва идеята за пълно отхвърляне на комунизма. Тази доктрина съдържа идеята, че САЩ могат да отхвърлят комунизма, за да бъдат освободени „поробените” народи. Но бързо става ясно, че е неприложима, защото би довела до Трета световна война.
1960 г. Чили е разтърсено от мощно земетресение с магнитуд 9,5 по Рихтер. Голямото чилийско земетресение е земетресението с най-голям магнитуд, откакто се правят сеизмографски наблюдения. То става в 19.11 ч. като епицентърът му е при град Валдивия в Чили, на 700 км южно от столицата Сантяго де Чили. Предшествано е от поредица земетресения от предходния ден, достигащи магнитуд 8 и с епицентър на около 160 км северно.
Въпреки рекордната сила на земетресението, по-голямата част от жертвите и разрушенията са предизвикани от последвалото го цунами с вълни, достигащи височина 25 м. Повечето щети са в южната част на Чили, като загиват около 3000 души. Последвалото земетресението цунами опустошава и крайбрежието на Япония и Хавайските острови в другия край на Тихия океан.
1965 г. криптата на храм-паметник „Св. Александър Невски” е открита като филиал за средновековно и възрожденско българско изкуство при Националната художествена галерия.
Храм-паметникът е провъзгласен за патриаршеска катедрала през 1953 г., а през 1955 г. е обявен за паметник на културата с национално значение. По архитектурен стил сградата принадлежи към т.нар. „руски северен ампир”.
В подземния етаж на храма се намира криптата. Първоначално тя била предназначена за гробница, но през 1965 г. е превърната в музей за средновековно и антично изкуство – филиал на Националната художествена галерия, където са експонирани едни от най-красивите български икони и стенописи от 12-19 в.
1968 г. американската атомна подводница „Скорпиън” потъва при експлозия. Това е втората задвижвана с ядрена мощност подводница на американския флот в Северния Атлантик и изобщо шестата по ред в американските ВМС. SSN-589 потъва на около 650 км югозападно от Азорските острови с 99 души екипаж на борда и е открита едва пет месеца след катастрофата на 3300 м дълбочина.
Поръчката за подводницата е направена на 31 януари 1957 г., построена е в доковете на Дженерал Дайнамикс в Гротън, Кънектикът. Официалното спускане на вода е на 29 декември 1959 г., встъпва на служба на 29 юли 1960 г.
Скорпиън е с дължина 76,8 м и е сравнително с малки габарити за атомна подводница. Със своята форма, наподобяваща капка, използвана за пръв път при USS Албакор, подводницата може да достигне скорост от 30 възела (55 км/ч). Въоръжена е с шест торпедни апарата, които са снабдени с торпеда тип 37-Torpedo и тип 45-ASTOR с атомни бойни глави.
Скорпион изпълнява тайни операции, за които пътува на огромни разстояния и големи дълбочини, при това обикновено действа във вражески териториални води. Тя помага за събирането на данни от неприятелски кораби с помощта на перископи или с електронно и акустично прослушване. В задачите на Скорпиън влизат наблюдаване на неприятелски ракетни подводници и патрулирането по стратегически важни маршрути в областта между Гренландия, Исландия и Великобритания.
Първото й плаване започва на 24 август 1960 г. През май 1961 г. се отправя към Европа. През 1962 г. печели престижна награда, присъждана за особени заслуги по време на война или за перфектно изпълнени операции в мирно време. От август 1964 г. патрулира в Атлантическия океан, а от пролетта на 1965 г. и в европейски води.
На 1 февруари 1967 г. Скорпиън е откарана в пристанището на Норфолк и ремонтирана. Подменени са някои неизбежно нуждаещи се агрегати. В края на октомври 1967 г. Скорпиън продължава с тренировките и тестовете на оръжейната система. До своя крах подводницата провежда пътуване в Средиземно море. Там Скорпиън претърпява при изплаване инцидент със съветски ескадрен миноносец. След този инцидент, на 15 април акостира в пристанището на Неапол.
През май Скорпиън следи група съветски кораби на 500 км от северозападния бряг на Африка. Веднага след това подводницата взема курс обратно към Норфолк, където е очаквана на 27 май. Тя обаче никога не пристига там. Последното съобщение е вечерта на 21 май.
В него командирът съобщава, че се намират на 50 км южно от Азорските острови на път към дома. Скорпиън потъва на 22 май на около 650 км югозападно от Азорските острови с 99 душиекипаж. Пада на дъното на дълбочина 3300 м (10 000 фута). На 5 юни подводницата е обявена за изчезнала, а на 30 юни е заличена от корабния регистър на Военноморскя флот.
Седмица след като Скорпиън не пристига в разчетното време и не излиза в ефир, на 27 май започва нейното издирване. Надеждите да намерят екипажа обаче не са големи. Съпоставени са информациите от океанографските лаборатории на Бермудите и на остров Нюфаундленд, от които се установяват сътресения в световния океан. Изпратен е корабът USNS Мизар за проучване на морските дълбини.
Претърсени са големи райони. И най-после на 29 октомври – пет месеца след изчезването на подводната лодка, тя е намерена на 3300 м дълбочина. Установено е, че след експлозия Скорпиън се е разцепила на две части. Мостикът е откъснат и лежи сред множество парчета и отломки.
През 1969 г. към подводницата е спуснат батискафът Триест II. Второто основно проучване започва едва през 1985 г. при строга секретност. За дезинформация е оповестена операция за намиране на „Титаник”. Дълбоководна лодка прави първите цветни снимки на подводницата.
През 1993 г. правителството на Клинтън предоставя свободно цялата информация. Става ясно, че според комисията по разследването най-вероятната причина е инцидент с торпедо. Хипотезите за експлозия във вътрешността на подводницата са изключени. Като най-възможна причина в днешни дни се посочва появил се огън в торпедна батерия, който запалва бойна глава и тя експлодира.
Като относително неправдоподобна причина за потъването се посочва грешка на борда на подводницата. Към другите възможности се добавят изтичане на газ, нахлуване на вода или пожар. Слуховете за механична повреда са подхранвани от тежкото състояние на Скорпиън по време на последното плаване.
Любопитен факт е, че останките на Скорпиън са потенциално много опасни, защото по време на инцидента на борда се е намирал ядрен реактор заедно с два типа торпеда, като едните са с ядрени глави. Военноморският флот на САЩ проверява както водата, така и рибите в района, за следи от плутоний. Според оповестени резултати досега не съществуват признаци за облъчване или замърсяване. Това показва, че по време на експлозията реакторът не се е повредил.
1969 г. лунният модул на „Аполо 10” се доближава максимално до повърхността на Луната. Корабът е изведен в орбита от ракета-носител „Сатурн V”. Това е вторият екипаж достигнал и влязъл в орбита около Луната.
„Аполо 10” е четвъртата пилотирана мисия на НАСА по програма „Аполо”. Основната цел на експедицията е изпробване на Лунния модул на лунна орбита, самостоятелен полет и преминаване на режим за кацане и излитане от орбита, завръщане и скачване с Командно-сервизният модул.
На 18 май 1969 г. НАСА извежда на орбита „Аполо-10” с трима астронавти – командирът Томас Стафорд, Джон Йънг и Юджийн Сернан. Стартът е в 16.49:00 ч. (по Гринуич).
В нощта на 22 срещу 23 май 1969 г. е извършен най-сложният експеримент на този полет. Астронавтите Стафорд и Сърнън преминават в лунния модул и го отделят от командния в 19.00:57 ч. Включват двигателя и започват самостоятелни обиколки около Луната, като се приближават на 14,3 км от повърхността й. По време на тези маневри лунния модул започва силно да се върти около оста си. Пулсовете на двамата астронавти достигат 145 удара в минута, но те успяват да коригират траекторията му.
В 23.34:16 ч. отделят степента за приземяване от лунния модул. След редица маневри се скачват отново с „Аполо 10” и преминават в него. В 5.13:36 ч. отделят лунния модул. В 10.25:28 ч. на 24 май пускат основния двигател, който работи 2.45 минути.
Корабът излиза от окололунна орбита (където е престоял общо 61 часа и 35 минути) и полита към Земята. В 16.22:26 ч. на 26 май командният модул се отделя от сервизния, в 16.37:54 ч. навлиза в земната атмосфера. В 16.52:23 ч. на 26 май „Аполо 10” се приводнява успешно в Тихия океан в района на остров Самоа, само на 2,4 км от разчетната точка.
1972 г. Цейлон приема нова конституция, с която става република и променя името си на Шри Ланка. Днес официално наименование на страната е Демократическа социалистическа република Шри Ланка. Шри Ланка има морски граници на север с Индия, а на юг с Малдивите.
В своята история Шри Ланка, страда много от често възникващи граждански войни между Синхали и Тамили, които избухват периодично през годините. Населението на Шри Ланка е съставено основно от синхали (74%), основно будисти, и тамили (18%), предимно индуиси.
Синхалите са потомци на индуси, които към 5 в. пр.Хр. се преселили на острова и постепенно се смесили с местното население. Тамилите нахлували на остров Цейлон преди около 1500 години. Напрежението между двата етноса трае вече няколко века, като през 1983 г. то прераства в поредната ожесточена гражданска война.
Много тамили, особено в северните и източните части на страната, искат да отделят в независима държава. Във въоръжения конфликт между правителствените сили и тамилската бунтовническа групировка (наречена „Тигри за освобождението на Тамил Елам” или „тамилските тигри”), загиват над 60 000 души. Поддържането на мощните правителствени военни сили обаче довежда до икономическа криза.
1990 г. излиза операционната система на Microsoft Windows 3.0. „Майкрософт” отбелязал значителен успех с Windows 3.0. В сравнение с Windows/386, освен че са били подобрени приложенията, Windows 3.0 позволявал на потребителите да извършват по няколко задачи едновременно (мултитаскинг) на по-стар софтуер, базиран на MS-DOS.
Потребителският интерфейс на Windows 3.0 вече станал сериозен конкурент на този на Macintosh. По това време графиката на компютрите била подобрена, благодарение на това, че VGA видео картите и режимът Protected/Enhanced позволявали на Windows приложенията да използват повече памет по по-добър начин, за разлика от техните DOS дубликати.
Windows 3.0 можел да бъде пуснат в режимите Real, Standard или 386 Enhanced и е бил съвместим с всеки Intel процесор от 8086/8088 до 80286 и 80386. Това била първата версия на Windows, която можела да изпълнява програми в защитен режим.
