След представянето на „Човек за споделяне” в книжен център „Гинуич” на 25 март 2015
Днешният поет би трябвало да бъде емоционален, с познания в живота, с афористично мислене и неподправено чувство за хумор
ЗА ЛЮБОСЛОВИЕ.БГ РАЗГОВАРЯ ИЛЕАНА СТОЯНОВА
Г-н Константинов, вчера беше представена от поета Петър Анастасов за втори път новата ви споменна, както сам я определяте книга „Човек за споделяне”. Вашите книги са многобройни, а стиховете ви не само се знаят, но се и пеят дори. Лесно ли се понася славата?
Да, моите книги станаха доста на брой. Имам над 30 стихосбирки и хумористична проза за деца (като романа “Туфо рижия пират”, преведен на десетина езика). Знае се и това, че част от моите стихотворения (около двеста на брой) се превърнаха в песни. Някои хора познават моите стихове най-напред от песните: “Обичам те дотук”, “Вземи се в ръце”, “Стъпки, стъпки сред безброя”, “Миг като вечност”. Тук му е мястото да кажа, че специални текстове за песни не съм писал, композиторите са намирали тези стихове в книгите ми и така са създавали своите произведения. Немалко са и т.нар. симфонични песни по мои стихотворения – композиторът Александър Йосифов е създал около 70 такива песни, изпълнявани от Павел Герджиков.
За “славата” няма какво да говорим – още повече, че става дума за някаква популярност, която един класик нарича ”слава на дребно”.
Но като че ли и тази “слава на дребно” често ме заобикаля. Моят случай е по-особен, повече са известни някои мои книги, отколкото аз самият. Хиляди хора знаят например стихосбирките ми “Неграмотно сърце” или “Обичам те дотук”, книгите ми за деца “Туфо рижия пират” или “Слончето Румпи-румп”. Някои са включени в програмата на българското училище.
Но едва ли всички помнят, че става дума за творби на Георги Константинов. Не се засягам от това. Приятно ми е да съм в полусянка, да усещам познанството на близки хора и на най-добрите си читатели.
Така че спокойно мога да си пия кафето или да си купувам билет на автогарата – не съм интересен като личност за повечето хора.
Вие сте дългогодишен издател на едно от малкото останали литературни списания в България – „ПЛАМЪК”. Как се развива българската литература във време на криза, ражда ли капитализмът нови таланти?
Каквото и да се случи в страна като нашата, духовността няма как да изчезне. Намалява броят на хората, протягащи ръка към българската книга (особено се чувства това сред младите ), но мисля, че остава едно читателско ядро, което търси и намира новите книги, включително и новоизлезлите литературни издания. Така оцелява и литературното списание “Пламък” , създадено преди 85 години от големия наш поет Гео Милев. Друг е въпросът, че нямаме постоянна държавна подкрепа. Почти изцяло разчитаме на спонсорства от общини и чуждестранни фондации – средства, които сами трябва осигурим с предложения и проекти.
Човек, гледащ отстрани, трудно може да си представи през каква мъчнотия минава всеки наш брой. Малкият ни екип над 20 години полага неимоверни усилия за оцеляване – най-вече защото носим усещането за мисия спрямо младите творци в българската литература. Така сме издали повече от 130 броя в тираж над 120 хиляди. Известно е, че “Пламък” е трибуна преди всичко на младите писатели в литературата ни. Но имаме и много броеве, посветени на нашите класици: Ботев, Вазов, Йовков, Гео Милев, Вапцаров… Поне веднъж в годината публикуваме и специални броеве с чуждестранни автори – преводи от английски, френски, немски, нидерландски, португалски, гръцки, сръбски, руски и други езици. Към списанието съществува и малко издателство, издаващо преди всичко дебютни книги. Досега сме публикували – с неголеми спонсорства отвън – повече от 60 дебютни стихосбирки, сборници с разкази, пътеписи и книги с литературна критика. От тези книги нищо не печелим, обикновено ги подаряваме. И все пак духовна печалба има.
Как, според Георги Константинов, днес поетът се справя с реалността, която го заобикаля? Има ли поезия в днешното време?
Изглежда, че в душата на съвременния човек се преплитат романтизъм и прагматизъм, светли чувства и тъмна ирония. Ще повторя – такова е времето, в което живеем. Има поезия в него, но тази поезия е сложна и противоречива, тя съчетава и космическия поглед към планетата и делничната среща с протегнатата за просия ръка. Съвременният поет би трябвало да има сърце и зрение за всичко това. Мина времето на чисто романтичните поети, на възторжения възпев и бравурните емоции.
Днешният поет, според мен, би трябвало да бъде на нивото на най-добрите си читатели – емоционален, но осмислящ чувствата си, автентичен, но с познания от повече области на живота, с афористично мислене и неподправено чувство за хумор.
Бизнесът двадесет и пет години вече не получава сериозни данъчни облекчения при финансиране на произведения на изкуството. Смятате ли, че това би дало тласък на книгоиздаването?
Въпреки, че не вярвам данъчните облекчения да подобрят осезаемо положението, все пак е добре да се започне отнякъде.
Според мен най-авторитетните 3-4 литературни издания у нас ( те май не са и повече), както и няколко големи издателства, издаващи българска литература, трябва да бъдат подпомагани от държавата. Само постоянната държавна грижа и финансова подкрепа могат да спасят българската книга от упадък, а недай си Боже, от изчезване.
Трябва ли изобщо да се пишат и отпечатват книги след като няма как и къде да се продават?
– Това е продължение на същия проблем. Освен финансовата помощ, е необходима държавна грижа и за по-задълбочено изучаване на българската литература в училище. И нещо много важно – учебниците по литература трябва да се освободят от наукообразния, абракадабърски език, характерен за значителна част от днешните литературоведски съчинения.
Ще ви кажа ясно и открито – съвременният литературоведски език, изпълнен с нарочно заплетена терминология, скрива не само мисълта, но и безсмислието на своите автори. Много от учебникарските “анализи” само отблъскват младия човек от литературата въобще. Не зная докога може това да продължи. Вече няколко тийнейджърски поколения са подложени на такъв духовен тормоз. Няма да давам конкретни примери – всеки, който има ученик вкъщи, може да разгърне един учебник по литература и да разбере за какво говоря.
Същото засяга и разпространението на българската книга. Необходима е държавна помощ и при снабдяване на читалища и библиотеки с нови български книги. По-широко би трябвало да се използва интернет – и при рекламата, и при продажбата на новоизлезли български заглавия.
Нека не се залъгваме, че книгата е стока като всички други. Тук само пазарът не може да реши положително проблема. Необходима е родолюбива воля за съхранение и развитие на българската култура, която представя нашата национална идентичност, нашето истинско лице в европейската общност. Без българска литература и бъдещето на държавата ни няма да е съвсем българско…
Казвал съм и друг път: “По-малко държава в културата означава по-малко култура в държавата!”
