Калин Терзийски: Герой е който дава на окаяния, когато той самият няма

admin

С Калин Терзийски специално за Любословие.БГ разговаря Илеана Стоянова:

Трудно е да определим смисъла на човешкия живот. Дали само на мен ми се струва или е така, но човек винаги търси б е з с м ъ р т и е . Един като създава и отглежда четири деца, друг като майстори дърворезби, трети иконописва църкви, четвърти вплътява мисли, чувства, история в литература, пети създава нова природа, нов свят с поезия, музика, живопис, пети строи мостове, небостъргачи от стъкло, храмове, параклиси, къщи, за да го надживяват.

Срещат се хора, които историята помни като велики полководци , политици (и велики диктатори и убийци). Срещат се и хора ( макар не съвсем често!), които непрестанно творят добро в живота си. Има едно тълкувание, че безсмъртието , Възкресението се състои в това ( извън религиозното ) – повече хора по-дълго време да си спомнят за теб когато си отидеш от този свят.

Твърде екзистенциален стана този увод. Особено след като наскоро десетки населени места у нас бяха затрупани с дни, без електричество и откъснати от света, след като снежното бедствие взе осем жертви, премръзнали до смърт, след като в българските потайности убиват деца, хора… заради дребни пари, а понякога дори без причина.

Казвам добър ден на писателя, мой добър приятел Калин Терзийски на страниците на „ЛЮБОСЛОВИЕ”! Каьо, искам първо да говорим за добрия човек. Трима лекари, оказали спешна медицинска помощ на хората в Кърджалийско и Пазарджишко, по време на снежното бедствие преди няколко дни бяхя наградени с правителствени награди по 3000 лева. Такива ли са, според теб, героите на нашето време?
Такива, мисля, са героите на всички времена. Аз слагам при героите тоя, който може да победи страха си и слабостта си. И –задължително – с тая победа да помогне за по-добър живот. Герой е излизащия в студа, в страшната нощ, за да занесе лекарство на болен – там някъде далеч; герой е тоя, който обръща гръб на своето благоденствие и на сития си стомах (метафорично казано, защото сега е по-луксозно, някак си, да се гладува), за да помогне на страдащ и нещастен. Герой е може би и тоя, който просто доказва колко е силен човешкият дух – като се качва на огромен, студен връх в Хималаите. Но за този вид героизъм не съм много сигурен, защото той прилича на самозадоволяване и стремеж към величие.

Герой е и тоя, който дава пари на окаяния, когато и той самият няма. Когато има много – не се брои. Героите на нашето време са тия, които могат да жертват всичко, защото са решили, че това е Добро. За Доброто. Пък кое е добро – ще има да мислим. Хората от край време само за това мислят. А всъщност…Доброто не е описуемо. То е неописуемо; но способността ни да го Усещаме е част от най-дълбоката ни същност.

Уистън Хю Одън , живял до 1973 г. английски поет, драматург, публицист, критик в свое стихотворение споделя, че „Poetry makes nothing happen” – „Поезията нищо не прави!” или нищо не се случва в резултат на поезията, няма последици за света…И наистина, писателите са безсилни, например пред природата. Безсилни са да се справят с тази жестокост, която владее света. Какво можем да направим само с тези думи? Можем ли да спасим едно дете?

О, това той го е казал в края на живота си, доколкото помня; и е резултат на огорчението му – от това, че нито една война не е спряна от поетите и от мислещите хора. И то си е така. Ни природата, ни стихиите, движещи обществото, могат видимо да се управляват от поезията. И от мисълта на отделни хора. Даже указите на диктаторите нямат много голямо значение. Защото и човешките движения в света – на народите, масите, обществата – са стихии! И си имат свои, зловещи и чужди за отделната човешка душа, закони. Но по отношение на това –колко сърца са възпламенени и спасени от едно стихотворение -въобще не може и да се спори! Милиони. Само от един стих. Примерно – милионите възпламенени сърца от стиховете на Марсилезата.

Както съм тръгнала с поетите…Стефан Цанев преди години в едно интервю каза, че „върху голямото дърво на демокрацията прораснаха само думи”….Къде са делата? Не прозвуча ли малко цинично от трибуната на парламента изказването „Справихме се успешно с координацията на снега….”?

Е всъщност думите са основата на дела. Бродски пък, а той – слава Богу – не се е подмазвал активно на никой режим – казва, че хубавото на демокрацията е, че в нея се събират множество противоположни и враждебни една на друга идеологии и религии. И се неутрализират, укротяват се една друга. Естествено – благодарение на законите на демократичната държава. Която не позволява война между хора с различни убеждения – вътре в себе си.И като се неутрализират всички тия живеещи си мирно, но противоположни идеологии – ислями, християнства, будизми, комунизми, анархизми и фашизми – остава само една такава светличка, сива, но светла – човешка, обичайна добрина. А по въпроса за делата – делата не идват от строевете. И от типовете държавни управления. Егати – господин Цанев говори нещо в стила на: Едно време държавата какви неща правеше! А сега демокрацията един кльон не може да напарви като хората – та да ни огради хубавичко! – нещо такова.

Ха. Нещата Не Се създават от строевете, държавите и типовете управление. А от хората. Бизнесът създава. Селските стопани създават зеленчуците. Скулпторите създават паметниците. Не комунизма. И не демокрацията. Тя е – и трябва да Е – набор от смислени и справедливи думи!

А за руската поетеса Марина Цветаева веруюто е било „животът-писане и писането-живот”. Въпросът към писателите е: за какво да пишеш днес в България? За кого?

Няма България, няма Сърбия, няма Корея! Няма минало, няма настояще, няма бъдеще. Всичко е Човешки Свят. И винаги се пише за едно. Страдание/Щастие. А това е Едно.

Няма и не може да има чисто естетска литература, след като в България така лесно мародери убиват деца за двайсетина лева. Но може би читателите искат да си сложиш „розови очила” и да пишеш за несъществуваща нирвана?
Хм. Камю има едно есе – написано, доколкото помня, след като взима Нобеловата награда – за това, колко гадно и нагло е, когато един писател пише за някакви леки и неясни трепети на собствената си душа. Докато навън умират хора от бомби или от глад. Когато има Чума. Но аз мисля – най-важно е писателят да е честен и да пише с цялото си сърце; при пълно и колосално напрежение на съвестта. И когато е така – нека пише каквото реши. Той!
Ироничен и самоироничен, какво ни казваш в наскоро излезлите си „Събрани разкази“ и „Разпилени разкази“, каква е метафората на тези заглавия, на едни такива, явно неслучайно издадени едновременно книги? С ирония и сатира ли лично ти търсиш отговор на въпросите днес…които са доста тъжни?
Аз смятам хумора за едно велико и пречистващо оръжие. А и винаги съм искал да разклатя нормите. За да ги видим такива – разклатени. И тези, които не стават – които само пречат – нека падат и се сринат в дупката на тоалетната на историята. А нека и другите норми и правила – които остават – да ни бъдат ясни. Да си даваме сметка, че са твърде относителни. И че чисто и просто са създадени от нас – и то – не за лошо, а за добро.

И че творци на всичко сме ние. И че Бог е в нас. И Ужасът е в нас. И също – че имаме усет огромен – за Добро и Зло. И не трябва да затрупваме тоя усет с правила и норми. Ако в някои времена горенето на еретици е било норма, аз силно вярвам, че това положение е било в дълбок разрез с усета за Добро на всички хора. Страданието не е добро. Радостта и Удоволствието са добро. Така че аз написах всички тия разкази, за да мислим за това: Как стоят Нещата – наистина? И има ли такова нещо като Наистина…

[spider_facebook id=“1″]

Илеана Стоянова, автор Литература, Изкуство, Култура в Любословие.БГ е от знатните възрожденски родове на Добри Чинтулов и Сава Доброплодни. Има висше образование по икономика, работила е като научен сътрудник; като директор маркетинг и реклама в частна фирма, а през последните 20 години – като икономически журналист в различни столични вестници. Председател е на дружество в Съюза на българските журналисти. Член на Съюза на българските писатели. Живее и работи в София.

e-mail: [email protected]