Поканих колежката Марина Колева да ме придружи в гостуването на „Любословие” на това литературно четене в „The Barfly” със самочувствието на Том Сойер, който води Хък Фин да вземат съкровището. На което сам вече се е натъкнал почти случайно. Но бях и в извсестен смисъл скептична: за Нинко Кирилов знаех, че пише безпощадно категорично, както друг би ударил някого в лицето: с изненадата на неочакваната развръзка. Макар да знаех, че е добър читател, не бях напълно сигурна в склонността на вкуса на Марина да експериментира с литературните образци, да ги взема за себе си от места, където другите си вземат текила, и да пожелае да ги разбере така, че да не згубят своята екзотична индивидуалност. За Васил Георгиев знаех от общи приятели и от критиката, която обещаващо го наричаше „един от най-интересните автори на къси разкази” от Демокрацията насам. Но не бях чела нищо негово и се питах дали препоръката на факта, че споделяме познанство с творец като Нинко ще ми е достатъчна да чуя нещо негово с вълнението на откривател.
Васил Георгиев, фото: Ивайло Петров
Щяхме да се докоснем до непубликувани още творби, както и до такива, на които авторът и Провидението не са отредили шанс да поскитат сред хората между корици някога.
А творбите щяха да са „ужасно добри.” Имах нужда от естетическа глена точка да е така.
Двадесет и шести февруари.
Един бар за млади духом на пъпа на столицата.
Група ентусиасти, събрали се в орбитата на двама автори, които телом по всичко приличат на тридесетгодишни хлапаци с голямо бъдеще.
Нинко Кирилов
Марина и аз.
Не беше време за въпроси в онази вечер. Беше време само за съзерцание и за слушане. Не беше тихо като в храм, а ми се искаше да беше. Не мога да чувствам друго, освен изкуството, когато и където и да ми се случва то, дори и в бар. Но именно в храм бих призовала авторите да ни поканят следващия път. Или в изоставена фабрика. На място, където заради тишината ще сме само ние. Всъщност мястото е важно, но не първостепенно; изкуството трябва да се случва там, където са хората.
Не беше време за въпроси – въпросите узряха малко по-късно. А отговорите имаме привилегията да споделим с вас, приятелите на „Любословие”.
Марина: Съвсем наскоро представихте с Васил Георгиев никога непубликувани досега текстове. Всъщност и преди сте правели това заедно, но споделяте, че за първи път това е така по този начин. Представи за читателите на „Любословие” вашия бохемски съюз.
Нинко: Васото беше така добър да напише няколко думи за книгата ми „Двойници и животни“, които съвсем нормално се появиха на корицата ѝ. Чели сме и преди. Даже, това е важно, с него и друг автор организирахме събитието, където той представи за последен път (по свои думи) свои разкази пред публика. А и ми помага на премиерите на книгата ми в София и Пловдив. Някой път трябва да му върна жеста и да прочета пред публика например „Писмо до Келвин Клайн“, но ще си го запазя като изненада.
Мария: Васил, аз познавам силата на текстовете на Нинко още от далечните студентски години, които споделихме във факултета. Разкажи какъв автор е Нинко днес, десет години по-късно?
Васил: Не го познавам толкова отдавна като теб. Първо прочетох един негов разказ, с който участва в конкурса на „Бушмилс” за кратък разказ, с който спечели наградата на публиката. После се запознах с него и прочетох още по-добри негови работи. Нинко е един от авторите, които работят в смислената литература – тази, която поставя въпросите и предизвиква. Дето май е на път да изчезне, защото в тези тежки времена хората предпочитат полуфабрикати. Но няма лошо, най-важно е да се чете.
Марина: Васил, проф. Милена Кирова топло споделя по повод твоя дебют, че те счита за един от най-интересните автори на къси разкази от последните двайсет години.Как успяваш да се придържаш към пестеливата откъм обем форма, когато толкова истории заслужават да бъдат изследвани многопластво?
Васил: Не знам защо така се получи. Просто не можех да пиша дълго. Сега май по-ми се удава. Но пък вече не искам да пиша кратко. Иначе това за най-интересните автори – може да е вярно, може и да не е вярно. Не мога да преценя, пък и не е моя работа. На себе си съм си интересен, все още, но това едва ли е от значение.
Мария: Нинко, ще ми позволиш ли да те перифразирам? – Скърцахме по релсите заедно, а аз усещах как времето ни изтича. Кои са историите, които си струва да бъдат разказани, преди то да е изтекло?
Нинко: Да, благодаря ти за внимателния прочит. Напоследък аз например пиша рядко, но непрекъснато си нахвърлям идеи в телефона например. Има истории, които трябва да поузреят, не е честно да ги даваш в първичен вид на Негово величество читателя. И преди съм го казвал, но искам някоя история да ме радва на естетическо ниво, независимо чия е. Ако моите не ме радват, няма да позволя на никой друг да ги прочете. Четящите хора винаги си намират качествени текстове. Аз обичам да разказвам, без да бързам, а с идеята историята да има смисъл за някого.
Марина: Ти споделяш, че в раказите си не обичаш да експериментираш с бързане. Твоята градска проза остава вкус като от последната лъжичка кафе за джезвето: неочакваност и носталгия, дълготрайност. Къде и как ти се случват музите?
Нинко: Няма лошо в това да се пие кафе, аз обичам кафето, особено когато е силно. Ето, виж каква елегантна алюзия ще извъртя тука – по-добре консуматорите да изберат не еспресото, което могат да си вземат от буквално всеки ъгъл, а да предпочетат нещо по-различно, по-стилно. Струва повече, приготовлението му отнема време и талант, не всеки ще ти го приготви, а и не всеки иска да пие такова кафе. Но масовият вкус никога не ме е интересувал. Това не беше особено литературно, но се разбрахме.
Марина: Твоите текстове са достъпни от нестандартни платформи, например в нощни клубове. Гладен ли е софийският бохемски характер за тишината на словото, или се опитва да избяга от скуката на естаблишмента и традиционните форми, в които последният разбира изкуството?
Васил: Вече не знам. Много ми е трудно да разбера има ли смисъл или не. Аз съм писател а, не кабаретен артист. Обаче няма начин. Барът си е бар. Институция. Трябва да се отнасяме с уважение към баровете. Голяма част от живота ни е минал в тях. Голяма част от важните неща също са се случили там. Там се намират приятелите ни. Това е продължението на детската площадка. Сигурно не за всички хора, разбира се, не съм някой пияница. Но при всичките хобита и интереси, ми се струва, че с най-голям процент от приятелите си се виждам по баровете. Така че това е естественото място да се чете – не на ски-пистата, не на плажа, не във фитнеса.
Мария: „Уличник. Истории на софийските улици“*. Какво си струва да вземе от тях едно видинско момче за дебюта на своята собствена софийска история,Нинко? Колко от таланта е дисциплина и самоотрицание?
Нинко: Много. Буковски е казал, че добрият писател знае кога да не пише. Аз ще допълня, че знае и кога да не публикува. Интернет-средата е изкушение непрекъснато да пускаш текстове, за да задоволяваш жаждата на почитателите си. Всяко писане е самоотрицание, всяко писане е и самовъзвеличаване, няма какво да се лъжем. А „Уличник“ ми е много любима книга. Един друг български писател, Богдан Русев, беше писал, че опознавайки тези улици, този град става все по-негов. Ще добавя само, че всички истории от този литературен урбанизъм намират къде да си екзистират кротко и някой да ги срещне като нощни котки с бълхи.
Марина: Годината е 2039, а София е скромен квартал в покрайнините на шумен и пъстър провициален мегаполис. Как свършва в главата на Васил тази история за софийския градски характер?
Васил: Надявам се да не свърши. Но всичките усилия, които съм положил да не свърши, са се провалили. Разочарованието ми от случващото се е голямо, обаче не мога да си позволя да живея само с него. Трябва да преработва човек разочарованието си от нещата, иначе то ще го удави. Рано или късно и българския характер, и софийския градски характер като част от първия, ще намерят някакъв начин да се оправят. Сигурно е било наивно да си мисля, че нещата ще станат по моя начин.
Мария: Нека за финал споделите за приятелите на „Любословие” бъдещите си творчески планове? Виждате ли разказите си като сюжет за филм или театрална постановка, или в в симбиоза с друг вид изкуство, чрез която да стигнете до сърцата на нови ценители?
Нинко: Тепърва ще има нови текстове. Правим си нещата достатъчно добре, ще се случват по все по-интересни начини. Мой разказ се превърна в комикс, други могат да се окажат в постановка. Все повече ме интересуват по-обемните форми. Има време, ще видим какво ще се случи. И благодаря на хората по нашите четения, които избират да ни слушат вместо да разговарят за интересни неща помежду си, направо е страхотно това.
Васил: В момента завършвам втория си роман. Действието се развива в бъдещето, но говори за настоящето. За филмирането – не го мисля. Филмират се истории, които са удобни за зрителите. Не бих имал нищо против някой да опита. Нямам претенции как ще стане. Не бива да се спира погледът на читателя върху текста, преформатиран в друг тип произведение.
Визитка: Нинко Кирилов е роден през 1983 г. в гр. Видин. Завършва журналистика в Софийски университет . Автор е на сборник разкази под заглавието “Двойници и животни“ (изд. Black Flamingo; 2013 г.) и си струва да бъде четен на https://ninkokirilov.wordpress.com/. Васил Георгиев е роден на 5 юли 1975 г. в гр. София. Адвокат, доктор по право на Европейския съюз, автор на кратки градски разкази. Сборници от тях са премиерната му книга „Будистки плаж“, последвана от „Уличник. Истории на софийските улици“, „Деград „ и „Апарат“, негов първи роман.
Едно интервю на Марина Колева и Мария Тодорова
