Едмънд Бърк: „Епохата на рицарството отмина. На нейно място е дошла епохата на софистите, икономистите и пресметливите; и славата на Европа е угаснала завинаги. Никога, никога повече няма да видим тази благородна лоялност към ранг и пол, това изпълнено с гордост подчинение, това достойно послушание, тази смиреност на сърцето, което пазеше жив дори и в самото робство духа на една извисена свобода“.
Защо журналистиката е толкова податлива за пропагандата? Защо цензурата и извъртането са се превърнали в стандартна практика? Защо „Ню Йорк таймс“ и „Вашингтон пост“ мамят читателите си? Защо младите журналисти не се учат да подлагат на анализ програмата на медиите и да оспорват високите претенции и ниските цели на една фалшива обективност? И защо не знаят, че същността на това, което се нарича водещи медии, не е информацията, а властта. Това са неотложни въпроси.
Пред света се възправя перспективата за една голяма война, възможно е и ядрена, понеже е ясно, че САЩ са твърдо решени да изолират и да провокират Русия и рано или късно, и Китай. Тази истина е обърната с главата надолу от журналисти, включително и онези, които рекламираха лъжите, довели до кървавата баня в Ирак през 2003 година.
Времената, в което живеем, са толкова опасни и толкова нзопачени в очите на публиката, че пропагандата не е вече „невидимо правителство“, както я наричаше Едуард Бернис, тя е самото правителство. Тя управлява директно и без страх от опровержение с цел да ни подчини: да подчини нашето възприятие за света, нашата способност да разграничаваме истина от лъжа.
Векът на информацията в действителност е векът на медиите
Всъщност имаме война на медиите, цензура чрез медиите, изкуство за демонизиране – чрез медиите, възмездие – чрез медиите, отвличане на вниманието – чрез медиите. Тоест ставаме елемент от един сюрреалистичен конвейер от клишета на послушанието и фалшиви предположения.
Тази мощна машина за продуциране на нова „реалност“ се създава отдавна. Преди 45 години една книга -The Greening of America, предизвика сензация. На корицата й можеше да се видят думите: „Задава се революция. Тя няма да прилича на революциите от миналото. Тя ще започне с индивида“.
Тогава бях кореспондент в Съединените щати и си спомням как авторът Чарлз Райх, млад учен от Иейл, беше издигнат до ранга на гуру за една нощ. Неговото послание беше, че казването на истината и политическата акция са се провалили и че „културата“ и самоанализът могат да променят света.
Само за няколко години, движен от стремежа за печалба, култът на „Аз“-изма (me-ism) съкруши чувството ни за съвместно действие, нашето чувство за социална справедливост и интернационализъм. Класа, пол и раса бяха разделени. Персоналното стана политическо, медията посланието.
В килватера на „студената война“ фабрикуването на нови „заплахи“ дооформи политическата дезориентация на тези, които преди двадесет години биха организирали яростна опозиция.
През 2003 г. във Вашингтон филмирах едно интервю с Чарлз Люис, виден разследващ журналист. Дискутирахме инвазията в Ирак, осъществена преди няколко месеца. Попитах го: „Какво би станало, ако най-свободната медия в света се бе противопоставила най-сериозно на
Джордж Буш и Доналд Ръмсфелд и бе разследвала техните твърдения, вместо да пусне по каналния път нещо, което после се оказа най-груба пропаганда?“ Отговорът му беше, че ако ние, журналистите, си бяхме свършили работата, „имаше много добър шанс да не започнем война в Ирак“.
Това е шокиращо заявление, поддържано и от други известни журналисти, на които съм задавал същия въпрос. Дан Рейдър, работещ преди в Си Би Ес (CBS), даде същия отговор. Дейвид Роуз от „Обзървър“, както и старши журналисти и продуценти от Би Би Си, пожелали да останат анонимни, отговориха по съшия начин.
С други думи, ако журналистите си бяха свършили работата, ако бяха поставили под съмнение и разследваха пропагандата, вместо да я усилват, стотици хиляди мъже, жени и деца биха били живи днес; милиони не биха напуснали домовете си; сектантската война между сунити и шиити не би пламнала и фамозната „Ислямска държава“ не би съществувала днес.
Слугинажът
Дори днес въпреки милионите, които излязоха по улиците да протестират, повечето от гражданите на западните държави имат доста ограничена представа за огромните мащаби на престъпленията, извършени от нашите правителства в Ирак. Още по-малка част знаят, че дванайсет години преди инвазията правителствата на САЩ и Великобритания подлагаха на унищожение цивилното население на Ирак, лишавайки го от средства за живот.
Ето какво казва старши британски служител, отговарящ за санкциите срещу Ирак през 90-те години – средновековна обсада, предизвикала смъртта на половин милион деца на възраст под 5 години, както е докладвано и от УНИЦЕф. Името на този служител е Карн Рос. В Министерството на външните работи в Лондон беше известен като „мистър Ирак“. Днес той е говорител на истината за това как правителствата мамят и как журналистите охотно разпространяват измамата. „Ние или ще подхранваме журналистите със санитарно обработени разузнавателни факти, ми каза той, или ще ги оставим да мръзнат навън“.
Главният сигнализатор, който алармираше обществеността през този период на мълчание, беше Денис Халидей, помощник генерален секретар в ООН и старши представител на ООН в Ирак. Халидей напусна поста си, вместо да следва линията на поведение, характеризирана от него като геноцид. Той смята, че санкциите са причинили смъртта на милион иракчани.
Това, което се случи с Халидей, е поучително, защото или направо го игнорираха, или го обявяваха за клеветник. В програмата на Би Би Си „Нощни новини“ водещият Джеръми Паксман му изкрещя: „Ти не си ли апологет на Саддам Хюсеин?“. Вестник „Гардиън“ наскоро описа случката като един от „незабравимите моменти“ на Паксман. Миналата седмица Паксман подписа договор за издаване на книга на стойност 1 000 000 лири…
Под либералния ореол
Слугинажът, отговорен за възпирането на информацията, си беше свършил работата добре. Нека да видим ефекта.
През 2013 г. обществено допитване на агенция ComR.es установява, че мнозинството британци вярват, че пострадалите в Ирак са помалко от 10 000 души – една миниатюрна част от истината… Кървавата пътека от Ирак до Лондон беше избърсана до чисто.
Рупърт Мърдок се смята за кръстник на медийната сган – никой не би трябвало да се съмнява в нарасналата мощ на неговите 127 вестника с общ тираж 40 милиона броя, плюс неговата Fox телевизия. Но директното влияние на империята на Мърдок не е по-голямо от индиректното влияние върху медиите като цяло. Най-ефективната пропаганда може да се намери не на страниците на „Сън“ или на екраните на „фокс нюс“, а под либералния ореол.
Когато вестник „Ню Йорк таймс“ публикува твърдението, че Саддам Хюсеин имал оръжие за масово унищожение, фалшивите доказателства бяха приети за правдоподобни, защото това не беше „фокс нюс“; това беше „Ню Йорк таймс“!
Същото е валидно за „Вашингтон пост“ и „Гардиън“, два вестника, които изиграха решаваща роля при манипулирането на своите читатели с оглед да приемат новата и опасна студена война. И трите либерални вестника представяха невярно събитията в Украйна като резултат от злостните действия на Русия,- когато в действителност превратът, воден от фашисти, беше работа на Съединените щати, подпомагани от Германия и НАТО.
Тази обърната реалност е толкова всепроникваща, че вашингтонското военно обкръжение и сплашване на Русия дори не бе оспорвано. И това не са новини, а клеветническа кампания за сплашване от вида, с който аз израснах по време на първата „студена война“.
Отново „Империята на злото“ идвала да ни покори, водена от един друг Сталин или найперверзно – от един нов Хитлер. Така че (както в Библията) повикай дявола, и нещата ще се подредят…
Заглушаването на истината за Украйна е едно от най-пълните информационни затъмнения. Затъмнение за най-голямата военна концентрация в Кавказ и Източна Европа от Втората световна война насам. Тайната помощ на Вашингтон за Киев и неговите неонацистки бригади, отговорни за престъпления срещу население то на Източна Украйна – отново затъмнение. Затъмнение и за фактите, които противоречат на пропагандата, че Русия била отговорна за свалянето на самолета на Малайзия.
И отново цензори са медиите, които се смятат за либерални. Без да представи нито факти, нито доказателства, един журналист идентифицира проруски лидер в Украйна като „човека, който свали самолета“. Този човек, пише журналистът, е известен като Демона. Той бил страховит, уплашил дори журналиста и това се оказа най-силното доказателство!
Много западни медии работиха усърдно, за да представят етническото руско население на Украйна като аутсайдери в собствената си страна и почти никога като украинци, искащи федерация в рамките на Украйна, или като украински граждани, съпротивляващи се на оркестриран от чужбина преврат срещу собственото им правителство, избрано от тях.
Без последствия остава и онова, което има да каже президентът на Русия; понеже е обявен за злодея в пантомимата и значи може безнаказано да бъде руган. Американски генерал, оглавяващ НАТО, който сякаш директно е излязъл от филма на Стенли Кубрик „Д-р Стрейнджлъв, или как се научих да не се тревожа и да обичам бомбата“, генерал Бридлоув, рутинно твърди, че има руска инвазия, без да има и следа от някакво очевидно доказателство. Така че превъплъщението му в образа на генерал Джак Д. Рипер от същия филм е перфектно… Според Бридлоув четиридесет хиляди руснаци се били струпали на границата. И това беше повече от достатъчно за „Ню Йорк таймс“, за „Вашингтон пост“ и „Обзървър“, отличил се с лъжи и фалшификации, които аргументираха инвазията на Блеър в Ирак (според разкритията на бившия му кореспондент Дейвид Роуз, за когото стана дума).
Всичко прилича на радостна среща на съученици след много години… Барабанчиците на „Вашингтон пост“ са същите колумнисти, които декларираха, че Саддам Хюсеин безспорно притежава оръжия за масово унищожение.
„Ако се чудиш, писа Роберт Пери, как светът може да се забърка в една трета световна война много подобна на онази отпреди един век, достатъчно е да погледнеш умопомрачението, обхванало практически цялата политико-медийна машина на САЩ по въпроса за Украйна, където фалшиви разкази за бели шапки срещу черни шапки се внедриха доста по-рано и са „непромокаеми“ за фактите или за здравия разум“.
Робърт Пери е журналистът, който разкри аферата „Иран-контрас“ и един от малкото, които разследват централната роля на медиите в „играта на пиле“ (Game of chicken, популярен модел на конфликт в теорията на игрите, когато никой не иска да отстъпи, като пиле е синоним и на страхливец – бел. ред.), или „кой пръв ще се уплаши“, както я нарече руският министър на външните работи. Дали това е игра обаче?
В момента, когато пиша тази статия, Конгресът на САЩ гласува Резолюция 758, която по същество заявява „Да се готвим за война с Русия“.
Илюзията за свобода
През 19. век писателят Александър Херцен описа секуларния либерализъм като „окончателната религия, въпреки че нейната църква не е от някакъв друг свят, а от този“. Днес този божествен свят на дясното е много по-брутален и опасен от всичко, което нахлува от мюсюлманския свят, и по ирония може би най-големият му триумф е илюзията за свободна и открита информация.
В новините липсват цели държави
Саудитска Арабия, изворът на екстремизъм и на терор, подкрепян от Запада, не представлява журналистически интерес освен когато цените на нефта падат. Йемен беше подложен 12 години на американски атаки с безпилотни самолети дронове. Някой да е чувал за това? Някой да го е грижа?
През 2009 г. Бристолският университет публикува резултати от десетгодишно изследване за това как се отразяват от Би Би Си събитията във Венецуела. От 304 излъчени предавания само 3 споменават нещо за положителните резултати от политиката на правителството на
Уго Чавес. Най-мащабната програма в историята на човечеството за ликвидиране на неграмотността едва си заслужи някакво споменаване мимоходом и между другото!
В Европа и в Съединените щати милиони читатели и зрители не знаят почти нищо за животворните промени в Латинска Америка, много от които са вдъхновени от Чавес. Както Би Би Си, така и репортажите на „Ню Йорк таймс“, „Вашингтон пост“, „Гардиън“ и всички останали западни топмедии станаха известни със своята нечестност. Чавес беше осмиван даже и на смъртното легло. Чудно ми е как се обяснява това в колежите и университетите по журналистика?
Зашо милиони хора във Великобритания са убеждавани, че колективното наказание, наречено „режим на строги икономически ограничения“ (austerity), е толкова необходимо?
Една толкова безочлива ловкост
След икономическия крах през 2008 г. една прогнила система беше разобличена. За нула време банките се оказаха в редичката на мошениците, пренебрегнали напълно задълженията си към хората. Но само след няколко месеца без да се броят няколкото хвърлени камъка заради прекалено големите корпоративни „бонуси“, посланието се промени. Затворническите снимки на виновните банкери изчезнаха от таблоидите и нещото, наричано austerity.
Медийният магнат Рупьрт Мърдок преобрази в бреме за милионите обикновени хора.
Съществувала ли е някога ловкост на ръката, която да е толкова безочлива?
Днес много от структурите за цивилизован живот във Великобритания се демонтират, за да се изплати дългът на мошениците. Орязването, свързано с „остеритетното“ затягане на колана, се оценява на 83 млрд. лири. Този сума е почти равна на избегнатите данъци, които същите тези банки и корпорации трябваше да платят на държавата, например като Amazon и Murdoch’s News UK. Нещо повече, на банките престъпници бяха дадени годишни субсидии на сума 100 млрд. лири, безплатни застраховка и гаранции, пари, с които може да се финансира изцяло националната здравна мрежа.
Икономическата криза е чиста пропаганда. И една и съща екстремна политика управлява Великобритания, Съединените щати, Канада, Австралия и голяма част от Европа.
Кой защитава мнозинството? Кой ще разкаже неговата история? Кой записва всичко това правдиво? Не е ли това работата, която се предполага да вършат от журналистите?
През 1977 г. Карл Бърнстейн, прославил се с разкриването на аферата „Уотъргейт“, разкри, че повече от 400 журналисти и новинарски шефове са работели за ЦРУ Включително журналисти от „Ню Йорк таймс“, сп. „Таим“ и от телевизионните компании. През 1991 г. Ричард Нортън Тейлър от „Гардиън“ разкри нещо подобно и в своята страна.
Оказа се, че нищо от това не е необходимо днес. Аз се съмнявам, че някой е плашал на „Вашингтон пост“ или на други медии да обвиняват Едуард Сноудън, че подпомага тероризма. Аз се съмнявам, че някой плаща на тези, които рутинно клеветят Джулиън Асанж, но все пак друг тип награди може би има в изобилие. За мен е ясно, че главната причина да се напада Асанж с такава злъч, злоба и завист е, че „Уикилийкс“ направи видим корумпирания политически елит и разби фасадата, издигната от журналистите. Възвестявайки една нова и екстраординарна ера на разкрития, Асанж си създаде врагове, осветявайки и опозорявайки пазвантите на медиите, не по-малко и тези на вестника, който публикува и присвои неговото огромно новинарско съкровище.
Асанж се превърна не само в мишена, но и в кокошка, която снася златни яйца. Тлъсти договори за книги и холивудски филми бяха сключени, медийни кариери стартираха на гърба на „Уикилийкс“ и неговия основоположник.
Хората направиха големи пари, докато „Уикилийкс“ се бореше за своето съществуване.
Когато мълчанието е лъжа
Нищо от това не беше споменато на 1 декември в Стокхолм, когато редакторът на „Гардиън“ Алън Ръсбриджър (Alan Rusbridger) раздели с Едуард Сноудън наградата The Flight Livelihood Award („За изграждане на глобална медийна организация, посветена на отговорната журналистика в обществен интерес, безстрашна в изобличаването на корпоративни и правителствени злоупотреби“ – бел. ред.), известна и като алтернатива на Нобеловата награда за мир.
Шокиращото в това събитие беше, че Асанж и „Уикилийкс“ бяха игнорирани. Те не съществуваха. Те просто изчезнаха. Никой не се застъпи за човека, за пионера на дигиталния тревожен сигнал (digital whistleblowing), който предостави на „Гардиън“ една от най-големите журналистически новини в историята.
Нещо повече, Асанж и неговият „Уикилийкс“тим, ефективно – и брилянтно – спасиха Едуард Сноудън в Хонконг и го прехвърлиха на сигурно място. За всичко това – нито дума.
Цензурирането чрез премълчаване бе смешно, мъчително и безчестно, още повече че церемонията се проведе в Парламента на Швеция, чието страхливо мълчание по делото на Асанж беше в унисон с гротескната съдебна грешка в Стокхолм.
„Когато истината се замести от мълчание, казва съветският дисидент Евтушенко, мълчанието е лъжа.“
Това е точно този тип мълчание, което ние, журналистите, трябва да съкрушим.
Трябва да се погледнем в огледалото
Трябва да поискаме отчет от безотговорните медии, които обслужват властта и психозата, заплашваща със световна война.
През 18. век Едмънд Бърк описва значението на пресата като четвърти ранг, контролиращ властващите (буржоазията се смятала от подолен, трети ранг – ранг, в смисъла на почетно звание, както е в изследването на Бърк „Размисли за революцията във франция“, публикувано през 1790 г. – бел. ред.). Било ли е това изобщо вярно някога? Съвсем сигурно е, че то вече не работи. Това, от което имаме нужда, е един Пети ранг: журналистика, която наблюдава, противодейства и прави деконструкция на пропагандата, учи младите да бъдат представители на хората, не на властта.
Имаме нужда от това, което руснаците наричат перестройка – въстание на подчиненото знание. Аз бих нарекъл това истинска журналистика.
Изминаха 100 години от Първата световна война. Репортерите тогава са били награждавани и посвещавани в рицарство за тяхното мълчание и за ролята им на привидни противници. В апогея на клането британският министър-председател Дейвид Лойд Джордж доверително споделя с Чарлз Престуич Скот, редактор на „Манчестър Гардиън“: „Ако хората знаеха (истината), войната ще бъде още утре прекратена, но разбира се, те не знаят и не могат да знаят“.
Джон ПИЛДЖЪР
*’Авторът е австралийски журналист и репортер, носител на множество международни награди за журналистика, работил като военен кореспондент във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Виафра и Бангладеш. Отразява зверствата и кръвопролитията в Афганистан, Палестина и Източен Тимор.
Почетен доктор на осем университета, професор е в Cornell University, САЩ, и е носител на повече от 20 международни награди, между които два пъти Журналист на годината, няколко пъти Репортер и Международен репортер на годината, наградата „Emmy“ на американската телевизия, и на Международната телевизия (Женева)
* Превод Александър Гочев, текстът е публикуван в сайта Поглед.инфо и във в. „Нова зора“ / Дата: 10.02.2015 00:01
