Алберт Бенбасат завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1975 г. Работи като уредник в Националния музей на българската литература (1976-1986). Завежда редакция „филологически науки“ в Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ (1986-1991), отговорен редактор е в същото издателство (1995-1997; 1999-2000). Издател е и редактор на списание и библиотека „Критика“ (от 1999). Директор на Националния център за музеи, галерии и изобразителни изкуства към Министерството на културата (1991-1995), а по-късно началник-управление в същото министерство (1997-1999). Става доктор по филология през 1997 г. Основател е и първи председател на Българския национален комитет на ИКОМ – Международния съвет на музеите^ 999-2005). Доцент по книгоиздаване във факултета по журналистика и масови комуникации в „СУ „Св. Климент Охридски“ (от 2000) и от 2011 г. е професор. Преподава и във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.
Автор е на 13 книги, между които: „Българската еротиада“ (1997), „Литературни приключения“ (2000), „Книгата като тяло и като дух“ (2004), „Европеецът“ Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца“ (2005), „По въпроса за книгата“ (2008), „Печатни пространства и бели полета“ (2010), „Банкноти и мечти между кориците“ (2011), „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през XXI в.“ (2013). Редактор и съставител е на множество книги.
Господин Бенбасат, според вас графоманското цунами във виртуалното пространство е лишило словото от индивидуалност и тежест, от морална и материална стойност. Възможно ли е днес да се открои индивидуалността на талантлив автор или границите са размити?
Графоманията е неизтребима. Тя съществува, откакто се е появила писмеността, т.е. от времето на шумерите, които са пишели върху глинени плочки. При това са съчинявали и поезия. Сещам се за нещо като анекдот, доста стар, в който се разказваше, че намерили една такава глинена плочка и в нея се казвало:
„Всички пишат, никой не чете!“ Да се направи една глинена плочка се изискват доста усилия, за едно литературно съчинителство пък трябват не една, а доста плочки, ала ето на – желанието да се себеизявиш чрез словото се оказва по-силно. За графомана средствата и физическите усилия не представляват пречка, а представете си какво става, когато пречките отпаднат съвсем!
Така е днес във виртуалното пространство, можеш да го атакуваш с терабайти, да си съчинителстваш колкото ти душа иска, без да ставаш от дивана вкъщи. След това с натискането на един бутон цялата тая словесна шлака отива в т.нар. социална мрежа, в блог, форум, въобще някакъв сайт. „Приятелите“ във фейсбук се надпреварват да „лайкват“ и те обявяват едва ли не за класик. Изживяваш се като автор – не, като писател. И никой не може да те убеди, че ти не правиш литература, а графоманстваш.
Не помня кой беше казал, че литературата ще умре не когато хората спрат да пишат, а когато всички започнат да правят литература. В този смисъл – да, границите днес са значително по-размити, защото сега повече от всякога се прави „литература“. Това обаче не означава, че талантливият автор е обречен да се изгуби в многотията на бездарното обкръжение. Слава богу, съществува институцията издателство, което, ако уважава себе си и читателите си (което е едно и също), извършва щателна селекция на предлаганите му текстове.
Гаранцията за качество на литературата, която ни се предлага в книжарниците и в интернет, е марката на издателството.
-Днес се дават различни определения за масова култура. Д. Макдоналд нарича масовата култура „усъвършенстван кич“, а Иван Стефанов обобщава: „Масовата култура свързва в едно пълнотите и празнотите на цивилизацията, която я е създала, и точно с това тя става именно първата универсална култура в историята на човечеството“. Тогава какъв би бил съвременният критерий за стойностна култура?
Има стойностна масова култура, както има и пошлости, които ни се представят като връх на високото изкуство, на авангардизма и пр. Ето тук наистина границите са доста размити. Защото никак не върви съвременно общество, лишено от масов културен продукт – от шоу, сапунени опери, риалити формати, трилъри, криминалета, розови романи и т.н. На човека е изконно присъщо да се развлича и е глупаво да го лишаваме от развлечението в името на някакво елитарно изкуство, което, първо, не всеки разбира, второ, представете си, че всичко е само и единствено подчинено на върховата естетика – ще заживеем в антиутопичен свят.
Помня времето, когато у нас масовата култура от западен тип беше обявена за враг, за агент на империализма, за развратител на младото поколение. Преследваха се нейните носители дори в музиката и модата. Моля се това време никога да не се връща, но и се моля също да не се гледа на културата само и единствено като на бизнес, като на средство за печелене на много пари. Ще дам пример пак от моята сфера – книгите.
Деветдесет и девет процента от издателите се интересуват на първо място от това как се продава един роман, а след туй от художествените му качества. В някакъв идеален момент едното и другото могат да съвпаднат и тогава говорим за нещо наистина стойностно, за литературно (респективно културно) събитие. Има обаче и книги, които няма да бъдат забелязани, няма да се изкупят, въпреки че са носители на високи естетически достойнства. Според мен един културен продукт е стойностен тогава, когато е оценен високо и непредубедено извън неговата пазарна стойност.
Днес по-незадълбочено ли се чете от преди 25 години примерно?
Разбирам, че свързвате въпроса с влиянието на дигиталните технологии и най-вече интернет върху четенето. Тогава ще кажа: зависи какво разбираме под четене. Както и зависи какво всъщност четем. Да, преди 25 години нямаше Гугъл, фейсбук, Уикипедия и пр., нямаше рийдъри и таблети; четенето на книги си съперничеше „само“ с гледането на телевизия, видео и кино, книгите бяха насъщна необходимост за всеки учащ се – от първолака до докторанта. Без тях учен човек не се ставаше. Сега за съжаление мнозина се опитват, а някои и успяват, да се сдобият със звания и титли, без да четат.
По-точно те вземат наготово информация от глобалната мрежа, плагиатствайки и компилирайки – и така се пишат учени. Да търсиш в Гугъл, да „сърфираш“, както днес е модерно да се казва, не е задълбочено четене. То е прекъснато, скокообразно, не носи знания, нито пък наслада, с други думи това е заместител, заблуда и самозаблуда. Моите студенти, макар да се учат на книгоправене, все порядко посягат към текстове по-обемни от 4000-5000 знака. Дълги са, казват. И сложни. Затрудняват ни и като език, стил. А само преди 5-6 години същите текстове, че и книги по неколкостотин страници без съществени усилия се възприемаха и осмисляха от тогавашните випускници.
Най-новите сравнителни изследвания на психолозите сред учениците показват, че при четене на роман от рийдър и от книга подрастващите дават несравнимо по-добри резултати, когато са чели от хартиен том. Четящите „дигитално“, оказва се, не могат да възстановят последователността на действието, не помнят имената на героите, не разбират основни послания на текста. Подобни неща се случват и при по-зрели хора. Немският учен проф. Манфред Спитцер нарича това ,дигитална деменция“. За мен лично, понеже дълго съм практикувал четенето от хартиени носители и редувам .дигиталното“ и „аналоговото“ четене, интернет ми е много полезен, спестява ми време за търсене на информация. Но когато тази информация трябва да бъде осмислена, започва Голямото четене така бих нарекъл вглъбяването в текста, което е възможно най-вече през традиционния хартиен носител.
Съвременните учители по литература четат по-малко, не познават творчеството на доста от съвременните ни българските писатели, както и на чуждите; общуват с учениците си посредством социалните мрежи, но за сметка на това преподаването по литература не става ли все по-клишира-но и по-чиновническо?
Не съм съгласен да хвърляме цялата вина върху учителите, въпреки че те определено са отговорни. Отговорни са да направят часовете си по литература по-привлекателни, да съумеят да заинтригуват децата, които са преситени от „хляб и зрелища“, и скучаят, да не кажа по-силна дума, когато им пълниш главите с куха фразеология, задължаваш ги да я наизустяват и преповтарят. Литературата трябва да се обича, защото тя е другото битие на човека, по-красивото му битие. Но как да се обича нещо, което поне малко не се познава? Ако у дома няма книги, ако там никой нищо не чете – за каква литература говорим?! Ако децата не са виждали книги, ако не са влизали в книжарница, в библиотека?! Тогава учителите, колкото и да им се иска нещо да направят, ще бъдат безпомощни. Литературното възпитание от най-ранна възраст е от изключително значение. Израстването в безкнижна среда създава безкнижници. Те мразят литературата, нещо повече, страхуват се от нея – количествата букви и думи им причиняват стрес.
Има ли надежда книгата да запази статута си на необикновена, благородна стока, изискваща интелектуално и емоционално отношение към себе си?
Изкушавам се да отговоря с една дума – ДА. Но за да се обоснова, ще цитирам мъдреца Умберто Еко. Той казва, че книгата е като колелото; подобно на него тя е може би най-съвършеното изобретение на човечеството и в този смисъл не може да бъде нито отхвърлена, нито надхвърлена. В едно мое писание я наричам „осмото чудо на света“, триединство между духовното, телесното и стоковото начало. Няма в световната история пример за изчезването на нито една медия, дори манускриптът все още съществува – нали пишем на ръка. Книгата е най-старата медия, винаги е била и най-авторитетната. Тъй че…
На каква журналистика се опитвате да учите своите студенти?
Журналистиката не е сред първите дисциплини, които преподавам в София, тук наблягам на книгоиздаването, една от трите основни специалности във факултета по журналистика и масова комуникация. Винаги се стремя да обвързвам книгоиздаването с масмедиите. Вълнува ме именно полето на пресичане между масмедията и книгата, как те си взаимодействат, как една на друга си преливат енергии, как в поведението си наподобяват скачените съдове. Във Великотърновския университет водя повече часове на журналисти, което – признавам – ми доставя удоволствие. И ако уча студентите на нещо практическо, то е, че за да станат добри професионалисти, е нужно и много четене, и много писане. Независимо дали си пресжурналист, или си „господар на ефира“, писаният текст е основата на добрата журналистика. Уча ги също така да бягат от клишетата, които са най-големият враг на творчеството.
Знайно е, че Иван Вазов първо е застраховал романа си „Под игото“, преди да го даде за печат. Днешната книга нуждае ли се от застраховка?
Чудесен въпрос – предразполага към отговор и в прекия, и в преносния смисъл на думата „застраховка“. Ценните неща трябва да се застраховат – а какво по-ценно нещо от книгата, от библиотеката?! Но си струва да се замислим и върху застраховането на собствените ни писания. При днешното „гугълство“, както аз наричам кражбата на интелектуална собственост чрез интернет, ни е необходима защита, включително и чрез застраховане.
Дата: 15.01.2015 17:08 Източник: Застраховател – стр. 14; 15
Едно прекрасно интервю с един от най-скъпите ми преподаватели проф. Алберт Бенбасат