Пет секунди!… Четири, три, две, една…
Честита Нова година!…
Ечи химнът. Президентът пожелава на нацията здраве и вяра, че ще се оправим. Може би! Някога, но не сега…
Фойерверки. Целувки…
„Сигурно в тази минута оня те целува с мазна уста. Сигурен съм – мазна от свинското със зеле. Зелето, което той знае, че си купила от Петърч, а ние с теб го взехме от Сандански… Помниш ли?… Любихме се в хотела цели шест часа…”
Отговаряш му с целувка от немай къде, защото е последна. Защото след два месеца, в края на февруари, си свободна, разведена с този шопар, който те залъга с милионите си, обещавайки ти море от шампанско и чер хайвер, а всъщност търси единствено тялото ти. Тялото, не душата! Даже не подозира, не му минава и през ума, че си океан от сила и слабост, от нежност и страст… Първосигнален тип! Питекантропус!… Компенсира половата си немощ с нафрашкан с долари портфейл, благодарение на който много дамски крачета стават негови…
Говоря така грозно, не защото ти намери в мен изключителна физика. Не! По-скоро – химия. Онази реакция, която при допиране на телата нажежаваше чувствата до червено. До разтопяване. До нов елемент в Менделеевата таблица – „Любов”.
В небето – фонтани от разноцветни светлини, приятелите целуват своите момичета, а моите сълзи текат ли, текат… Всички мислят, че са новогодишно вълнение, а аз плача за теб… Плача и стискам зъби: „Още два месеца!…” Сълзи за хилядите пропуснати мигове, за Вселената от обич, към която сме тръгнали…
Оказва се, че животът е като глава лук. Колкото по-дълбоко режеш, толкова повече плачеш…
„Сто на сто оня ще ти върти гадни номера. Няма да ти даде развод лесно. Ще те плаши с най-добрите адвокати, с разоряващи условия, но няма да те задържи… Няма! Заклели сме се…
Аз също не стоя със скръстени ръце! Всеки си има ахилесова пета! Даже и той! Помислил съм за всичко. Имам уговорка с две мутри. За три бона могат да го смажат, за двойно повече – да го самоубият…”
„На първо време говорим за услугата „Три бона” – им казах. Да помисли! Да забрави, че е женен за теб… А вдигне ли ти ръка, ще го убия аз. Лично аз!… Притежавам девет милиметров и лопата. Кълна се! Да умра, ако не го гръмна…”
Ще запитате откъде имам тоя, деветмилиметровия?… Като имаш пари, и изтребител F-16 може да притежаваш…”
Вдигаме чашите с шампанско.
„Бъдете здрави, щастливи и влюбени!…” пожелава домакинът.
До мен е Веселина, единственото свободно момиче тази вечер. Правя й компания без ангажимент, за да не развалям празника на приятелите. Целувам я протоколно. Тя – не! Пъха си езичето…
„Сигурно е от водката…” – мисля си.
Пожелах й щастлива Нова година, а тя налита ли, налита…
Няма как, целувам я без сърце, механично, въпреки, че не е толкова неприятно. Какво от това? Да не съм калугер? Красиво момиче, свободно, разкрепостено, търси романче. И езика да си изприщи от целувки обаче, не е Силвия! Моята Силвия!!!… Тя е романс! Шопен, Вивалди…
„За съжаление сега я целува оня…” – скърцам със зъби.
Реших да си тръгна и да прекарам остатъка от нощта с мислите си, устремени към нея… Господи, кога ще минат тези два идиотски месеца?… Кога ще заспиваме на една възглавница?… Кога нашите нощи ще са думи, смях, мечти, музика, танци, вино, любов, страст, вик, сълзи, мираж, опиум, полет?… Кога Господи?… Кога!
Веселина замоли да я изпратя. Живеела на съседна улица.
„Готово!”– казвам, хващам я под ръка, имитирам кавалер.
Пред моето ателие освобождавам таксито. До тях било не повече от 100 метра. Искала да ходи по снега.
– Никога не съм виждала картините ти. Не ми отказвай това удовол-ствие в първите часове на годината. Ателие, картини, икони, коняк… – дър-жи ръката ми.
– Икони и картини има, коняк – не. Може би половинка узо…
– Ако ме поканиш, може и узо…
– Каня те с удоволствие! – съгласявам и ми става весело. Обземат ме мисли, шарени като италианска вратовръзка.
– Добре дошла, Веселина!… Първата ми гостенка тази година…
Нужно ли е да уточнявам, че след разглеждане на картините и изпиване на узото тя се зае да ми разкопчава ризата и панталона?… Свали си сутиена. Иска момичето… Иска!!!.. Усещах как лигавите й целувки са прелюдия към порнографски изпълнения…
„Какво пък! Няма светец на този свят!…” – и я метнах на дивана за еднократно ползване…
Оказа се, че умът й се намира точно между краката. Извъртя ми първичен инстинкт от най-висока класа…
– Е – казах си, – сама си го търсеше…
„Били сме без да знаем много близки… – има такава песен – говори ми със светнали очи. – Сякаш е писана за нас двамата, мили…”
Замълчах.
„Тази песен я пей на ухото на друг, моето момиче!…”
…
В полунощ чувам звънец. Някой звъни на пожар! Поглеждам часовника – четири и половина. Веселина спи усмихната. Сигурно насън пее колко близки, без да знаем сме били…
– Кой може да е? – питам се с мътна глава.
Сетих се, че на тръгване забравих фотоапарата си при приятелите. Скъп, цифров „Канон”. След ден, два, щях да го взема, не ми е притрябвал по нощите…
„Сега ли се сетиха да ми го носят тези веселяци?… Нямат ли си момичета за здрав сън?…”
Скочих, надянах слиповете и отворих вратата, готов да ги наругая: „Къде сте тръгнали в четири и половина на първи януари?…”
Отварям.
О, не!… Господи, кажи, че е сън!…
Пред мен с куфарче в ръка стои… Силвия.
– Честита Нова година, скъпи! – целува ме жадно. Целува ме пет пъти. Десет… Сто. – Не издържам повече!… Щом оня заспа, реших! Няма защо да удължаваме агонията. Идвам при теб завинаги. Завинаги!!!… Щом сме заедно, всичко останало е без значение! Мога ли да вляза?…
31.12. 2014
Автор:Рачо Буров
Специално за Любословие
