Имаме удоволствието да представим на нашите читатели един ерудит, който признава, че обича България, верен почитател на Алеко Константинов и който напуска Америка и се настанява в милата ни страна. Това е проф. Рандал Бейкър. Пред Андрей Велчев и специално за Любословие той разказа за наблюденията си върху България и любовта към словото и науката. Сред любимите му мисли е тази, че „Четенето е споделяне“.
Една случайна среща на мост във Великобритания става в крайна сметка причина професор Рандал Бейкър да реши да емигрира у нас.
От тази среща до окончателното му заселване в България минават цели 18 години. Проф. Бейкър е един от създателите на Нов български университет, почетен доктор и преподавател по публична и бизнес администрация. Гост-лектор в над 60 университета в целия свят в областите екология, международни отношения, външна политика и мениджмънт.
Рандал Бейкър е член на Международния институт по административни науки. От 1985 г. е директор на Международните програми и преподавател в Училището по обществени науки и опазване на околната среда в Университета на щата Индиана, САЩ. Някои негови книги, които са издадени на български език, са „Защо Америка не е Европа”, „Бъдещето не е това, което беше”, „Странни места… Интересни хора”, „До София и назад”, „Българиана”. През 2015 г. предстои публикуването на още негови произведения, например „Студена война на горещо място”, Книгата е изключително интересно документално, но и хумористично, свидетелство за маскираното като консултантска работа противодействие между силите от двете страни на „Махагановата завеса” (както е позната Желязната завеса в Африка). Съавтор е украинец, бивш офицер от военното разузнаване на Съветската армия.
[spider_facebook id=“1″]Ета каква спедели, специално за нашите читатели:
Как решихте да дойдете в България?
Дойдох по покана в България, за да се включа в създаването на нов университет. Така през лятото на 1991 г. се озовах тук и започнахме да проектираме специалностите и програмите за тях в популярния днес Нов Български Университет. Като представител на университета „Индиана” имах сериозен принос в учредяването на Бизнес училището на НБУ, на департамента по Право и най-вече – департамента по Публична администрация. След това по покана бях гост-преподавател всяка година в университета. Впоследствие намерих много приятели и след пенсионирането си в Университетът „Индиана” се установих в България.
Какви бяха наблюденията Ви за българската реалност, когато пристигнахте у нас?
Това бяха годините, когато инфлацията се развихри, работните места започнаха да намаляват, пенсиите се девалвираха, а накрая и някои банки започнаха да фалират. Забелязах, че несигурността се превръща в безпокойство. Помня дългите опашки пред гишетата с хора, които се опитват да спасят спестяванията си. Тогава страшно много хора ми казваха, че искат да емигрират, защото не виждат бъдеще в България. В такива обстоятелства емиграцията винаги нараства. Тогава недвижимата собственост започна да се продава на безценица, а спекулативното строителство покри природните чудеса по черноморското крайбрежие с отблъскващ бетонен обков. Ако сравнявам пропорциите на населението, в годините на демокрацията загубихте повече хора, отколкото СССР по време на Втората световна война. Тове е едно цяло загубено поколение.
Купихте ли си къща тук?
Не. Преди години реших, че не искам да притежавам имоти. Не съм собственик нито на къща, нито на автомобил. Така ми харесва повече, имам повече възможност за движение.
Това не е типично за нас, българите. Тук е важно да притежаваш имот…
Да, наясно съм. Преди кризата, и ние имахме къща в САЩ, но след като взехме мъдрото решение да я продадем точно преди рухването на имотния пазар, на изключително добра цена, със съпругата ми решихме да не си купуваме друга. Така че, живеем като наематели. В София живея в квартал Борово заради удобния транспорт. От горчивия си опит разбрах истината в поговорката „Човек започва с притежанието на вещи. Накрая вещите притежават него“. Тъкмо онова, което е заместило вещите, все още прави живота в София така добър. Освен това българите съумяват да живеят редом с малцинствата без хаос и кръвопролитие, каквито има в други балкански страни; изборите тук се провеждат по мирен начин; мирът господства от първото ми идване досега. Надявам се така и да бъде и занапред.
Какво мислите за българската реалност и харесва ли Ви работата с българските студенти?
Когато дойдох в България видях много хора, които емигрират и това не бяха възрастни хора, а млади българи, които биха могли да променят страната си. Да вземем за пример София, хората напускат града, защото нямат финансова стабилност и в същото време има хора, които си строят палати в Бояна. И според мен проблемът е в това ориенталско разпределяне на силите, в наследената корупция и в нездравата връзка между бизнеса, съдебната система и политиците. Необходими са радикални действия и смятам, че сега България е в период на такава реформа.
Българските студенти са много мили, интелигентни и съвсем различни от американските си колеги, които не признават друга, освен американската култура. Идвайки в България от Америка, след като сте опознали други култури, ще установите, че американската култура не превъзхожда останалите с нищо. В САЩ по кината и телевизиите вървят само американски филми и предавания и така американската култура се превръща в норматив, защото нямаш друг поглед върху света – не четеш чужди книги, не гледаш чужди филми. Ако сега отидете във Франция, например, ще установите, че 75% от филмите по кината са американски.
Какво Ви накара да напишете книгата си „Защо Америка не е Европа”?
Ако отидете в Америка, всичко е 100 % американско. Европейците си имат своите култури, но приемaт и американската. Американците не са се срещали с други култури, освен, донякъде с латиноамериакнските и затова няма въз основа на какво да правят сравнение. Смятам, че това е много затворено общество. И тук е въпросът не дали е по-добра или по-лоша, а различието и изолираността й. Книгата представя точно тези различия.
Кой е любимият Ви град в България?
Харесвам София, защото живея тук, познавам града и имам приятели. Мисля че новодошлите или завърналите се от чужбина оценяват страната и социалната й енергия. За онези, които са израснали тук, това едва ли е така, защото, улисани във всекидневния живот, те приемат добрите неща за „вързани в кърпа“. Разбира се, София може би ще започне да прилича повече на Запада с неговата изолираност, страх, отчуждение и други западни черти. Надявам се софиянци да осъзнаят стойността на онова, което имат и вместо да го загърбят като част от миналото, да положат повече усилия да го съхранят.
Смятате ли българите за щастливи хора?
Знаете ли наскоро прочетох една книга, в която един англичанин, който посещава Балканите през 1906 г. разказва за Сърбия и Румъния. Един извод, който той прави е, че българите се различават от останалите народи на Балканите, защото са песимисти и смятат, че нищо никога няма да се оправи. Но аз открих, че не е точно така, както изглежда. В книгата си „Българиана” отговарям на този въпрос. Тук често се излага тезата, че причина за това са 500-те години османско владичество, но всъщност тогава България е продължила да съществува като култура, религия и икономика, някои българи дори са били доста богати и са живеели добре. Вие твърдите, че всичко е заради присъствието на турците тук и това не е лъжа – не можеш да се чувстваш щастлив, когато си под чужда власт. Достигнах до извода, че ако българите са перманентни песимисти, то е, защото това е просто вид самозащита, за да оцелеят. Щом започнеш да разговаряш с хората тук, те казват: „Ох, всичко е безнадеждно!”, „Ох, ще емигрирам!”, „Ох, на политиците не може да се вярва!”, „Ох, мафията управлява държавата!”. В момента, в който хората тук наистина повярват в тази гледна точка, тя ще се превърне във философия.
Вие самият не сте песимист, но българите сякаш сме?
Значителната несигурност от 90-те години на миналия век е вече минало, но безпокойствата за цената на живота и твърде ниското заплащане на труда все още ги има. Истина е, че България навярно е най-бедната страна в Европейския съюз. Кризата, обхванала целия ЕС, с растяща стремглаво безработица и несигурно бъдеще, в никакъв случай не поощрява емиграцията, докато в София перспективите за малкия бизнес също не са особено розови. В сравнение със съседна Гърция обаче България е нещо като рекламно лице за финансова стабилност (но доскоро) и добър мениджмънт. Тук почти няма дългове към чуждестранни банки, бюджетът е по-балансиран, отколкото в която и да е друга страна от ЕС (освен може би Естония). Затова в България не е нужно да се прилага режимът на строги икономии, до който се стигна в Испания и Гърция и безработицата също не е толкова тревожно висока.
Направих проучване и се оказа, че в историята си България е била атакувана от 53 различни националности. Това се дължи на стратегическото й положение. Смятам, че истинският път на България е по средата между тези богати на природни ресурси азиатски области, където са Азербайджан, Казахстан и т. н., и Европейския съюз. Това може да се превърне в стратегия за бъдещето. И ще бъде напредък, ако бизнесмените в тази страна разберат какво е маркетинг. Имате прекрасни продукти, за които липсва маркетинг, което смятам, че се дължи на 45-те години комунистически режим. Можете да развиете маркетинга и да продавате добре тази страна, вместо да сте в бедния ъгъл на Европа.
Смятате ли, че българите, напуснали страната са щастливи и как се чувствате Вие тук?
По ресторантите и баровете, каквито тук изглежда има хиляди, ще чуете много оплаквания – и това би изглеждало странно за „американския“ наблюдател: според него е необичайно да се храниш в заведение, когато нещата не вървят добре. Имам много приятели софиянци, имигрирали в САЩ. Те са добре образовани, амбициозни и трудолюбиви, затова голяма част от тях са преуспели. Повечето от тях обаче се чувстват нещастни, тъй като са изолирани и нямат приятели… освен ако не живеят сред много други българи като в Чикаго. От живота в София им липсва онова, което са приемали за гарантирано, жадуват за спонтанността, която им е позволявала да решат да направят нещо в последния момент, а не да го уговарят една седмица предварително.
Като се замислих, и моите приятели в Съединените щати бяха много на брой. А тук, в България, само в мобилния ми телефон имам над 300 номера на хора, на които винаги мога да се обадя и да се срещна с тях. Тук ми се налага да правя график за срещите си с приятели, тъй като в противен случай не бих могъл да осъществя всичките си уговорки. А само за един час можеш да се откъснеш от центъра на града и да се озовеш на Витоша или пък в Стара планина – уединен сред красота и тишина. А в САЩ освен няколко номера на близки приятели имаш телефоните на пицарията, от която поръчваш храна, на химическото чистене, на автомонтьора. Но не и на приятелите.
Към днешния ден просто знам, че не мисля да напусна България, а мисълта да отида в чужбина подменям с пътуване до Черно море – то е, струва ми се, толкова чуждестранно спрямо София, колкото която и да е от останалите части на Европа
Накрая, вярвам, че времето на прословутия български песимизъм трябва да свърши и да станете позитивни. Напълно осъществимо е, ако бихте могли да се обедините около една ясна визия накъде искате да се вървите, къде искате да бъдете и съберете заедно усилията си, за да стигнете там.
Интервю на Андрей Велчев, Любословие БГ
По интервюто работи: Мария Николчева, Любословие БГ, София, 02.12.2014 г.
[spider_facebook id=“1″]Рандал Бейкър
Рандал Бейкър, роден в Уелс през 1944 г., е учил и работил в около 90 страни, сред които няколко африкански, Фиджи и Азербайджан. От 1990 г., когато участва в създаването на НБУ, досега посещава многократно…
