Днес е черен петък. Но не онзи черен петък – треска за евтини стоки караща стотици да полудеят от ранни зори и да се насочат към най-близкия магазин за техника. А Ден на национален траур. Често вериги магазини за техника обявяват „Черен петък” – ден в който множество продукти от всички категории са намалени с до 50%. И ден в който голяма част от клиентите купуват евтина техниката на изплащане.
Но днес е ден на на траур за жертвите от взрива в предприятието за производство на боеприпаси край село Горни Лом. В траур сме, защото размитата отговорност ни води до доказана невинност. Защото заводът е проверяван многократно, но голяма част от наказателните постановления са отменяни от съда. Нелепо е. Но тази драма е всъшност реалната България.
Преди години от трибуната на Народното събрание Иван Костов каза : „Някой трябва да понесе политическата отговорност“.
А кой ще понесе пилитическата БЕЗотговорност? Някой трябва да понесе отговорност с цялата сила на законите и порицанието.
Най-лесно и логично е, това да е собственикът на завода Валери Митков. От два дни медиите съобщават, че всички издирват собственика, а него го няма, няма връзка. Внушението беше, че се е скрил.
За секунди Митков е изгубил цялото предприятие. Но това е нищо. Оказва се, че взривът е изпепелил сина му, шефовете на предприятието и 10 работници. Нима в деня на национален траур някой от всичките над 7 милиона българи ще скърби повече от него и от близките на загиналите? Няма, разбира се. Нашата съпричастност няма да е и една милионна част от болката на тези хора. В неделя всички ще говорим за изборите, в понеделник почти ще сме забравили за Горни Лом. Но роднините на жертвите никога няма да се излекуват от тази драма.
Затова, нека по-малко да размахваме пръст, защото, честно казано, нашите емоции за този случай са толкова повърхностни и обществени, че могат само да увеличат болката на близките от трагедията. Да се надяваме, че ще има поне един държавник, който ще надскочи политическото говорене и ще промени контрола и прилагането му на опасните работни места.
Сега е по-добре да помълчим и да се помолим за живите, чакащи черен петък… понеделник и така 365 дни в годината.
По-добре е да оставим институциите да си свършат работата, да разчитаме на административният елит на държавата, ако въобще е останал такъв, защото често всички свидетели са мъртви и всички улики са изгорени и защото непрестанно сме в избори.
Трябва и да бъдем съпричастни. А добре помня текст писан от мен през ноември 2007 г. … озаглавен Аз (не) гласувам… нека сме съпричастни и да гласуваме, да помислим за това в Денят на размисъл след „Черен петък“ преди вотът…
А според кампания за повишаване на избирателната активност – „Прецакай #кой“ най-сигурният начин за противодействие на контролирания вот е чрез гласуване. В кампанията e показан общият механизъм за контролиране на вота и най-сигурното противодействие на всевъзможните варианти – бюлетина в урната.
Аз (не) гласувам –
ноември 2007 г
www.vesti.bg
Студент съм в Нов български университет. Департамент „Масови комуникации“. Това е избор. Това е доверие. Когато съм кандидатствал, не съм бил сигурен това ли е мястото, което ще бележи бъдещето ми до голяма степен, това ли е мястото, което ще ми даде знание.
Но сега, 4 години по-късно, съм сигурен, че съм получил най-доброто и съм щастлив, че съм направил избор. Че съм гласувал доверие на нещо, което не ме е подвело.
Чудя се защо и в политиката не е така? Защо мнозина избират да кажат НЕ , аз не гласувам и нямам намерение да го направя.Чудя се, какво може до те накара да бъдеш безмълвен, какво може да те накара да бъдеш човек без глас. Човек, оставил бедещето си в ръцете на другиго.
Може и да си дам логичен отговор, защото на всеки му се е случвало да бъде подведен, излъган, предаден … особено в динамичното ежедневие на 21-ви век .В ерата на дигиталните технологии. В ерата на машините, които решават вместо теб, но не и без теб.
Вярно е, че години наред българите са вярвали. Борили са се за промяна. Вярно е, че сега години по-късно си мислят и съжаляват за деня, в който са дали своя глас, защо са избрали да извършат действието „АЗ ГЛАСУВАМ „, давам част от себе си, давам „гласът“ ? вътрешен, външен и дори онзи неспиращият да общува с различни хора в различни ситуации.
Борил съм се. Спорил съм. Убеждавал съм всички около мен, колко е важно да не дам на друг да бъде мен. И как в деня на избор, аз ще направя своя.
Присъщо на всяко живо същество е да се бори. И да вярва. В себе си, и във всичко останало, което има смисъл. А кога разбираме „имало ли е смъсъл?“, само тогава, когато сме предприели някакви дейстивия. Не можеш да чакаш нещо да се случи само.
Промяната не идва сама, а дойде ли сама, никога не е такава, каквато искаме, защото е създадена от друг, а не наш глас. Глас, който ни води. Води „Да“ или „да не“ сторим нещо. „Аз гласувам“ без скобите, в който се съдържа онова зловещо НЕ.
Ако кажа не, значи мен ме няма. Не искам друг да избере вместо мен. Не искам друг да е мен. Това е моята държава. И аз съм нейн гражданин. Това съм аз, аз който гласува. Който може да се надмогне и да избере, дори да няма подходящ кандидат, човек на когото да се довери.
Много млади правят грешка и решават да няма младежко участие в гражданските и политическите процеси в България. Повечето от тях… много са. Но как де не трепне нещо у мен, когато някой мой връстник, приятел, за когото съм сигурен, че НЕ е гласувал, защото така ми е казал, седне до мен и започне да се оплаква от това калко е труден живота и как няма надежда.
Той или тя сами са отнели тази своя надежда. Не може да си жив ако друг избира вместо теб. Значи не си свободен. А роб. Роб на себе си и на своята своята загуба на вяра. Гласувам за да съм жив. За да не е моят глас – „глас в пустиня „, за да е чут глас. Силата на това да можеш да се довериш, за да се доверят и на теб.
Андрей Велчев, Главен редактор на Любословие.БГ, София 03.10.2014 г.
[spider_facebook id=“1″]
Приемам като най-съкровена изповед този материал- Приемам го като изплакана мъка от заобикалящото ни отвсякъде и задушаващо равнодушие- Най-лошотое, че воплите са на един млад човек, един творец и бих рекъл – боец. Но и на него не му е достигнала яростта и силата, за да яхне коня и да полети. Млади авторе, крайно време е вече да се излезе от епистоларните вопли и да се мине на Доббричинтуловските принципи. Друго не остана! И няма кой друг да го стори, освен ТИ, или този до ТЕБЕ, или и ДВАМАТА, а около вас веднага да се скупчат още и още и най-после . . . Дали няма да си остана само със старчески мечтания, или ще ме зарадвате? А ние ще ви вием фишеците и ще печем пексимет, и ще се молим за ВАС. Не ни оставяйте повече в нежните лапи на Маяманоловици, Михаилмиковци, атакуващи, проституиращи политически и смърдящи твари.ББог с вас!