Рачо Буров с нов разказ за Любословие: Стая № 13

admin

СТАЯ № 13

––––––––––––––––––––––––––

– Мразя да карам колело по Еверест – споделих с лекуващия лекар. – Хлъзгаво е и може да паднеш…

– Вие сте бил там?!?… – повдигна едната си вежда медикът.

– Ако не се брои вчерашното ми неуспешно изкачване, дванайсет пъти… Пет чифта гуми хвърлих по това нагорнище… А помпата, както, може би се досещате, замръзнала. Не става. Как съм сменявал гуми, аз си знам… На това отгоре, мъкнех и десеткилограмова диня…

– Диня!?!…

– Да, диня. Не знаете ли, че е бомба от витамини?…

– Да-а-а-а… – изгледа ме разбиращо. – Сигурно е трудничко да катериш Еверест с колело и диня… Дано да не сте бил по джапанки…

– Как на Еверест по джапанки? Вие на подбив ли ме вземате?…

– Ни най-малко! В моите очи Вие сте един герой… Един смелчага!…

– Не нося джапанки. Нехигиенична работа, изпотяват краката… Бях със сандали от натурална кожа… Истински, а не турски, от картон…

– Разбирам. Но и със сандали е трудно. Пък и динята… – потупа ме по рамото. – Сега се налага да си починете, преди да сте започнали поредното изкачване.

– Пада се тринайсето по ред! Но аз, откровено казано, съм фаталист и няма да оповестявам, че е номер тринайсет. На приятелите ще казвам „дванайсет плюс”. Те ще разберат… И не смятам да нося диня… Най-много, пъпеш, защото пътя е труден…

– Разбира се, пътят е страшен, но славен, както е казал поета… За динята съм напълно съгласен с Вас… Неудобна при катерене… А сега си легнете в стаята, отпуснете се и се опитайте да заспите. Трябва да изпиете тези червени хапчета с чаша вода. След толкова премеждия, те ще Ви оправят – гледа ме приятелски, а вътрешно, сигурно си каза: „Луд, та дрънка!… На Еверест със сандали, колело и диня… Интересен екземпляр”.

…

„Тоя доктор, захапа въдицата – кикотя се мислено. –Дотук, добре!”

Всъщност, това беше целта на моето упражнение по идиотизъм – да го убедя, че дъската ми хлопа и да пребивавам колкото може по-дълго в новото крило на клиниката за душевноболни. Беше построено със средства от ЕС и приличаше по-скоро на хотел „Хилтън”, отколкото на лудница. Лукс да ти види окото!… Исках да обмисля на спокойствие новата си пиеса „Стая № 13”, защото вкъщи е невъзможно – деца, жена, баби, дрънчат тенджери, тигани, джезвета, звънят ми приятели, кучето иска разходка, студентите от горния етаж надуват чалга, съседката бие мъжа си… Няма миг спокойствие… Така стигнах до решението да пос-тъпя в клиниката за душевноболни в края на града. Тихо място, борова гора, спокойно като на луната и както вече споменах – лукс! И ако ис-кате да знаете, тук не всички са побъркани…

…

Хвърлих хапчетата в умивалника, излегнах се на леглото и насочих мислите си към пиесата.

Надвечер мина санитарката с храната: „ Аз съм леля Мара. И да се разберем – в девет часа Дядо Господ гаси лампите! Никакво нощно пи-сане и четене, искам да кажа. Разни откачалки четат цяла нощ… Но та-кива номера не ми минават! Отвивам им бушоните за три дена. Да ходят да се оплакват на арменския поп… Хич не ми пука! Заплатата ми е колкото да не напусна, но и нея мога да прежаля. Хайде де!…”

Чинно изслушах правилника за вътрешен ред и санкциите за непо-слушните и продължих със сценария.

За да сте наясно за какво става въпрос, ще ви запозная накратко: Трима учени, превъртяли от ученост, изолирани в стая № 13 на психи-атрична клиника, спорят за откритието си – новосъздаден щам на пле-сен, способна да лекува злокачествени тумори, но и опасна, защото изпусната от колбата, може да отрови за нула време цял континент, унищожавайки 100% флора, фауна, в това число, и човека… Чума на ХХІ век!…За лечение се прилага една десетхилядна от грама, в специ-ален разтвор. Иначе, разлее ли се, смъртта потегля като цунами и поми-та милиони… Сега въпросът пред тримата беше – заслужаваше ли си създаването това неуправляемо зло и имаше ли гаранция, че случайно, нарочно или по невнимание, няма да се стигне до апокалипсис? Как ще се пази тайната и кой ще носи отговорност при провал?… Кой!?! Агата Кристи добре го е казала: „Една тайна може да бъде пазена от трима души, само ако двамата са мъртви!…” Може и така да е. Но в пиесата и тримата са живи, въпреки, че мненията им бяха диаметрално противо-положни и не намираха Златното сечение на проблема… Накрая се хва-щат за гушите и влизат в лудница…

Като учени хора, съзнават, че проблемът е, от една страна, морален и етичен, от друга, смъртоносен, от трета – доходен. Много доходен!… А когато става въпрос за милиарди, няма морал, етика, Златни сечения и тем подобни глупости. Мамка му на тоя, който е измислил финикий-ските знаци… По-добре, да не беше се раждал!… За тях са проляти не-въобразимо много тонове човешка кръв, но управия и до ден днешен, няма! Парите движат света…

Сега, една неволно счупена стъкленица можеше да го превърне в лунна повърхност, да затрие цели държави… В този смисъл, трябваше ли да се откажат от милиардите, които можеха да им изсипят от Ал Кайда, ислямски фундаменталисти, терористи и мафиоти, или по-разумно беше да унищожат посятите щамове и да сложат кръст на откритието?… Във всеки ред на сценария прокарвах тезата: „Между лудостта и ортодоксалната наука не може да се сложи гранична ли-ния… Те са преплетени като двужичен кабел…” Накрая, една фатална жена слага точка на всички спорове. С две думи – ябълката на раздора се оказва слива… При подобни ситуации, умните французи казват: chercher la femme…

За по-интригуващо, няма да разкривам тази „лейди Макбет”, докрай. Жена. Синтезиран образ – змийска отрова и „Шанел № 5”…

…

Общо взето, това е фабулата на пиесата. Но под нейния епидермис вмъквах мои мисли, чувства, съмнения и колебания, радост и огорче-ния, становища за нормите на човечност, кипеше борба между доброто и злото…

…

След три дена докторът ме посети, седна до леглото и сподели, че според всички изследвания, би трябвало да съм напълно здрав, но „оня разговор” за Еверест с динята, го накарал да продължи още известно време с хапчетата. Това, от самосебе си, значеше – да продължавам да ги хвърлям в умивалника и да се занимавам с пиесата. Ура!… Нали това беше целта на упражнението! За него бях абсолютно объркан случай и трябваше да лежа в клиниката, докато се оправи международното поло-жение… Сигурно си мислеше: „Изглежда нормален, а твърди, че катери Еверест с велосипед, десеткилограмова диня и сандали от натурална кожа?… Такъв случай още не съм срещал… Ако бях записал „оня разго-вор”, цял един цирк можеше да прихне в смях…”

„Добре, че не видя тетрадките със сцерария, – казах си – защото мигом ще изхвърча при бабите и тенджерите, като тапа от шампан-ско…”

…

Накрая ме хвана.

Бях седнал по турски, разхвърлял десетки изписани листове. Вдигна един, зачете се и му стана ясно, че не съм никакъв болен, а 100 процен-тов симулант!… Че лежа в клиниката, за да пиша…

– Значи, за да съчиняваш пиесите си на спокойствие, играеш теат-ро?… На мен, на сестри и санитарки… Готов съм да заменя 100 побър-кани професора, за един чешит като теб… Но ще кажа като Конфуций: „Смелата мишка повече забавлява котката…”

– Никой не е съвършен, господин докторе… – мърморя като наказан ученик. – Само Бог е безгрешен…

„Край! – мисля си, – ей сега ще ме изрита навън като мръсно коте…”

– Знаеш ли какво ще ти кажа, – продължи той усмихнат. – Аз ти хвър-лих спасителен пояс на шега, защото бях напълно убеден, че не се да-виш… Но това са правилата в клиниката – или спасителен пояс, или вън! Но ако търсиш кой да ти „повярва” за Еверест, аз съм насреща!… Пациентите на психотерапевтите знаят, че две плюс две е пет, и никак-ви лекарства не могат да ги разубедят. Пациентите на психиатрите – че две плюс две е четири, но това е отвратително… Ти, приятелю, си някъ-де по средата… – окончателно премина на „ти”, което значеше, че ледо-вете между нас, донякъде, са разтопени.

Продължавам да треперя като коте в колибата на булдог.

Предстоеше скандал с неясен изход. По-скоро, с пределно ясен – вън!… Както казват рибарите – започнат ли гларусите да летят с гъза напред, очаквай буря…

Точно моя случай…

– Не зная как да се отблагодаря… – говоря сконфузен. – Сигурно пад-нах в очите Ви, но съгласете се, провалът е най-добрият учител… Приз-навам, не съм карал курсове по оцеляване в лудница, но не съм съгла-сен с твърдението, че животът бил форма на съществуване на белтъка, както пише вашият учител, Фройд. Не може да бъде! Представяте ли си – Сервантес, Бетовен, Пушкин, Ботев, Яворов – белтък?!?…

– Белтъкът е общото. Ти говориш за частното… Мога да го обясня и по друг начин. Имам четири семестъра Художествена академия. Отва-рям дума за двама френски художници класици – Сьора и Синяк. Пост-импресионисти. Изграждат картините си на точки от чисти цветове, ко-ито гледани отблизо са, примерно, сини и жълти, но отдалеч петното изглежда зелено. Тук е разликата между мен и теб. Ти гледаш точките, аз – картината като цяло. Но, както и да е…

Мълча и си гледам върха на чехлите.

„В лудницата и докторите са шантави… – минава ми през ума. – Сини и жълти точки… Глупости…”

Все пак, излезе човек.

Не ме изгони и вместо лекарства за психопати, ми назначи лечение – витамин „С”, с калций.

– Пиши си пиесата колкото искаш!… – каза ми ухилен. – Аз съм зад теб! Но държа да я видя на сцена…

…

След два месеца сценарият беше приет от художествения съвет на столичен театър и започнаха репетициите. За предстоящата пиеса се заговори от ухо на ухо: „Абе, ти чу ли, че подготвят пиеса, с една гола актриса?… За някаква стая номер тринайсет, ставало дума. Няма майтап! Мадамата играела гола, както я майка родила… Ще проверя кога е премиерата… Дай да побързаме, докато не са я спрели… Такова шоу не е за изпускане…”

…

На премиерата, на „Стая № 13”, до мен бяха седнали докторът от клиниката за душевноболни и младичката, изключителвно красива, медицинска сестра, Лили, с която, по всяка вероятност, той спеше… Лили!… Въплъщение на еротиката, вместено в малък, но сочен пакет.

„Това котенце може да втвърди и мека мебел…” – завиждах му с бяла завист, защото момичето притежаваше чар, смущаващ съня на лекари и пациенти… Личеше, че е заредена със сексуален динамит и липса на голям процент морални задръжки…

…

За датата на премиерата, 15 ноември, бях предупредил лекуващият лекар отдалеч, да не се окаже дежурен. Хубавицата Лили беше по-лесен случай. Винаги можеше да смени дежурството си с колежка.

В антракта, той ми стисна ръката ухилен:

– Приятелю, никой в досегашната ми практика не ме е премятал толкова талантливо… Притежаваш актьорско майсторство в про-мишлени количества – Еверест, велосипед, диня, кожени сандали… За да се наслаждаваш докрай на тази си дарба, аз се правех, че ти вярвам. Червените хапчета бяха имитация. Така и ти доволен, и аз… Не зная дали си обърнал внимание, че твоята стая също беше номер тринай-сет… По-точно – „дванайсет плюс”. На този свят няма нищо случайно…

…

На излизане, медицинската сестра ме изгледа с такава възхита, такава радост и щастие от срещата, сякаш откак се е родила е чакала този миг. После, тайно пъхна в ръката ми визитка:

ЛИЛИ БИСЕРОВА

0888 608 609

Толкова тайно, че даже не разбрах как стана… По-интригуващо от изневяра в латиноамерикански филм… Предлагаше ми парченце от лукса на клиниката – триъгълник, шведска тройка, или друг много-ъгълник, с участието на главният лекар…

Умна жена.

А при умните жени, единият чорап не трябва да знае какво прави другият…

[spider_facebook id=“1″]

Още от автора: