
Така и не мога да разбера защо, ако в обикновен разговор започнеш сам да твърдиш, че си най-умният, най-образованият, най-цененият и пр., се смята за лош вкус, а в политиката не. Как стана така, че в политическото говорене байганьовщината не само е допустима, а е „висока мода”.
От промени в изборното законодателство, свързани с медиите, има нужда и те трябва да отговорят на един особено важен според мен въпрос: чии са парите, които отиват в медиите по време на кампанията. Наложила се е привидността, че са на партиите, и се изписаха цели статии в защита на правото им да си ги харчат както намерят за добре. Само че няма такова нещо. Парите са на данъкоплатеца, който ги е дал на партиите, за да ги дадат на свой ред на медиите, така че последните да помогнат на същия данъкоплатец да се ориентира за кого да гласува. Тоест аудиторията си плаща, за да може информирано да направи своя избор, а не за да може политиците да се направят на велики пред нея.
Затова бях предложил част от тези пари да отиват във фонд, пред който медиите да кандидатстват с проекти за отразяване на кампанията в полза на аудиторията всички видове медии, за да може кампанията да е максимално плуралистична, като основният критерий да е евристичността на предложенията, която да върне обезпокоително затихналия интерес към предизборните послания в ефира.
По Капитал Daily | стр. 9 |






