Иван Тенев, с псевдоним Агент Тенев, е журналист, автор на текстове за песни и художник. С него разговаряме дни преди заминаването му за ваканция. ‘С Иван Гарелов ще отидем да летуваме в едно райско кътче на втория ръкав на Халкидики. Оттам се вижда светинята Атон. В селцето Сарди живее художникът Михалис Гарудис, който е възпитаник на нашата художествена академия и се чувства колкото грък, толкова и българин“.
– Как ще продължи твоето лятно битие?
– След Халкидики ме чакат сериозни неща, защото минаха журиранията за конкурсите „Бургас и морето“ и „Пирин фолк“. И в двата фестивала съм допуснат с песни. Единият ще е през август, другият е през септември в Сандански.
– С кои песни ще се представиш?
– И двете са нови. Песента, която ще прозвучи в Бургас, е романтична балада. Ще я изпълни Васил Петров, а композитор е Росалин Наков – човек, с когото доста работя. „Странно“ е заглавието й, но и тя е много странна песен с по-нестандартно звучене, философска и съвсем не носи онази тривиалност, която се търси в летния хит. Смятам, че се получи нещо, която би трябвало да се хареса на публиката, но ще се понрави и на журито, защото носи много стойностни моменти – и по отношение на музика, и в аранжимента, и в текста. Винаги подчертавам, че „Бургас и морето“ е конкурс за песен, а не за певци. Втората песен е много запеваема. Автор на музиката е македонски композитор и ще се изпълнява от известна в Република Македония певица. Песента се казва „Песен за обич“. С една дума – от лятото минавам в есенен конкурс и ще чакам зимата. С Александър Петров правим песен, която е насочена към Коледа, когато ще бъде големият концерт, посветен на 80-годишнината на БНР. На мен и на Сашо ни възложиха да направим песен, посветена на радиото. Композитор е Стефан Димитров. Неговата идея е песента да бъде изпълнена от всички състави на Националното радио; може би не в пълния си състав, защото това са над 200 човека. Става дума за Симфоничния оркестър, Фолклорния оркестър, Детския хор, Смесения хор и Биг бенда. Ще бъдат ангажирани и няколко изпълнители – Орлин Горанов, Васил Найденов, Кристина Димитрова, Маргарита Хранова, Графа, Мария Илиева, Белослава и др.
– Как преценяваш първото полугодие на тази година в културен, литературен и музикален план?
– Не искам да търся някакъв парелел между политика и изкуство, но държавата ни е толкова объркана, че няма как да не ни е объркано и изкуството. Всичко е нагоре с краката, като изключим установените в календара официални дати, конкурси и театрални награди. Те радват и дават надежда, защото измислените риалити формати само водят до още по-сериозно опростяване. Хвалят ги, че давали път на младите хора, на разни двойници и таланти, но в крайнта сметка се получават воднисти предавания. Появават се талантливи деца, защото нацията ни безспорно е талантлива, но това не води до никъде, освен до печалбарство. Децата с талант след това остават в пълна забрава.
– Когато човек се прибере у дома, скапан от работа, той иска да види нещо по телевизията, иска да отдъхне и да се разтовари.
– Така е, но нека да има стойностни неща, а не от немай къде да се зяпа какво ли не. За съжаление всичко ни е чалга. Всъщност самата чалга претърпя някаква метаморфоза и започна да се освестява. Сега рапът е новата чалга и не знам тия деца как се възпитават. Те израснаха опростели, а пък за внуците не ми се мисли какво ще бъде. При негърския pan има социален момент, а при нашия всичко, както винаги, е изкривено. Докато ония пеят за еди какъв си живот в гетото и за борба срещу него, нашите пеят така, че би трябвало да се слагат точки на онези места в текста, които не са подходящи за слушане. На всичко отгоре радиата и електронните медии ги въртят, заедно с нелепото им съдържание. Убеден съм, че в Америка песни с подобни текстове няма да звучат. Не става дума за някаква цензура, а за възпиране на пошлостта. Толкова елементарни станаха нещата и в държане, и в облекло, и в диалекта, а да не говорим за изпълнителите. Рапът се слуша от 12-годишни до 15-годишни. Отдавна говоря, че трябва има начин да се възпре простотията.
– Преди доста години, когато се
запознах с тебе, най-напред те видях като художник, като карикатурист. Защо рисувалните ти изяви отидоха на заден план, а отдаде предпочитанията си на словото?
– Не може няколко дини да се носят под една мишница. Когато рисувах и ти знаеш, че станах член на Съюза на българските художници. Имам три самостоятелни изложби, имам международни участия и награди. Това бе до момента, в който се проявих като художник на плакати и на плочи за Лили Иванова, Кристина Димитрова – и нещата тръгнаха в друга посока. Трябваше да помагам на млади певици – като им пиша текстове, но в един момент се наложи да направя и трета крачка – създадох Агенция „Тенев“. Сега неслучайно ме посрещат като Иван Тенев – Агент на всички българи. Голяма посетеност има моят блог в интернет Аген/Т/ция „Тенев“. Наесен ми предстои ново връщане в радиото с предаване. Ако си седна на задника, ще трябва да обърна внимание и на рисуването, което по своя характер е самотна работа – трябва да се установиш у дома и да рисуваш, а не да ходиш по разни партита и купони и да ги отразяваш.
– Живееш в кооперация, където са живели писателят Камен Калчев, професорът по литература Петър Динеков и художничката Мария Столарова. Какви спомени са оставили у теб тези велики хора?
– Всъщност не живея в къщата на Петър Динеков и на Камен Калчев, а те живеят в моята къща, защото аз съм роден тук. Тук имахме къща и благодарение на приятелството на майка ми с художничката
Мария Столарова, с която са били съученички, и благодарение на приятелството на баща ми с проф. Петър Динеков се превърнахме, общо взето, в своеобразна роднинска кооперация. Живеехме чудесно. Както казват хората – с комшии се живее. Камен Калчев беше изключително етичен, любезен съсед и много добър по душа човек. Независимо от комунистическите си вярвания, той не пропускаше Великден, без да има на трапезата си боядисани яйца, нямаше и Коледа, която
да не празнува. А за проф. Петър Динеков ще ти кажа следния спомен. Когато започнах да следвам българска филология, в Софийския университет се изучаваше и фолклор и нямаше начин да не се явя на този изпит. Ударих му едно учене така, както не съм се подготвял за никакъв друг изпит през живота си. Разбираш, че беше неудобно да се явя неподготвен при моя съсед. Отидох на изпит. Състудентите ми знаеха, че живеем не само в една кооперация, но и че сме и близки. В кабинета имаше 4-5 колеги и професорът, още като ме видя, каза: „О, здравей Иванчо! Как е майка ти? Баба ти не съм я виждал скоро.“ И това го говори високо, пред всичките. След това продължи: „Хайде сега, тегли въпрос.“ И като започна да ме разхожда по целия материал… Накрая ми писа четворка на това мое знание. Бях убеден, че най-малко съм отговорил за петица, обаче големите преподаватели, големите хора са такива.
– Водиш активен живот, изпълнен с много срещи и приятелства. Не се ли изкушаваш да си водиш дневник, който може да се превърне в книга?
– Да ти кажа честно, май съм си малко мързелив, но не бих казал неподреден. Замислял съм се за дневник, но желанието ми бързо е минавало. Наистина си заслужава да се направи такова нещо. А трябва да се направи, защото в крайна сметка спомените избледняват, а написаното остава. Пък нещата, които са ми се случвали – като започнеш от срещите ми с писатели, художници, бизнесмени, композитори, певци са много и са все интересни. Имал съм познанства с Алексис Вайсенберг, с Борис Христов в Италия, да не говорим за Гюзелев, за Гяуров. Имах интересни срещи с Чарлс Бронсън, с Антонио Бандерас, с Мелани Грифит. Колко хора могат да се похвалят с действителни среща с такива светила?
– Сподели една от любимите си и оригинални философски мисли?
– По-добре да страдам от стореното, отколкото за пропуснатото.
24.07.2014 00:29 | Вестник за дома | стр. 4 |
