Велко Вълканов: Журналистиката да види себе си

Искрено признание за това, което изпитвам, когато чета и гледам…

Нека започна с едно признание в любов: отнасям се към журналистиката с чувство на истинско преклонение. Ако е вярно, че в началото бе слово, тогава трябва да е и вярно, че в началото бе журналистиката. Журналистиката преди всички други съобщава истините за нас и за света около нас. Тя е нервната система на обществото, която първа предава усещането му за болка и радост. Именно чрез нея обществото започва да опознава себе си. Тя е, която в най-голяма степен опосредствява и неговото самоуправление. Тя поддържа постоянно живи и правите, и обратните връзки на социалното управление.

И в едната, и в другата посока тя бърза да разнася истините, без които обществото би било и сляпо, и глухо… „Свободният печат казва Маркс – това е зоркото око на народния дух, въплътеното доверие на народа към себе си, говорещите връзки, които съединяват отделната личност с държавата и с целия свят. Стремежът на журналиста към истината е следователно естествен – той произтича от самата природа на неговата мисия.

Бързам да поясня, за да не се окаже читателят подведен, че текстът по-горе съм написал не сега, а преди повече от четвърт век. Това е част от моята статия „Журналистът и истината“, публикувана в Стефан-Продевата „Народна култура“ на 17.07.1988 г. В ония години добрите чувства към нашата журналистиката бяха напълно естествени. Макар и в някаква степен ограничавана, тя бе все пак честна журналистика.

В определените й граници тя търсеше не изгодите за себе си, а необходимите на обществото истини. И всички знаехме, че съобщаваните от нея обстоятелства притежаваха най-висока достоверност, поради което винаги имаха очаквания полезен ефект. Не бяха изключени, разбира се, и грешки, но ние защитавахме правото и на грешки: В същата статия написах: „Онзи, който иска да има безпогрешна журналистика, иска всъщност да няма журналистика“. Бяхме убедени, че грешките й, каквито и да са, във всички случаи са лишени от корист.

И безусловно й вярвахме.
Днес ние по същество нямаме журналистика. Това, което днес наричат журналистика, е вид бизнес от най-низка проба, вид търговия на едро и дребно с духовни ценности от висш порядък. Хората в този бизнес съвсем не търсят истината, те търсят някакви нейни подобия, а когато няма и подобия на истината, направо търсят найдолнопробни лъжи – важното е да има какво да продадат на лековерните си клиенти. Нищо не им струва например да съобщят на обществеността, че С. Станишев има в Швейцария замъци за милиони – лъжа, но добре продавана лъжа. В много вестници вие ще прочетете всякакви небивалици, но и писания, които не бихте искали да срещнат погледа на децата ви.

Тази мрачна характеристика на журналистиката се отнася до почти всички нейни проявни форми. Ако сред вестниците можем все пак да открием издания, които държат на доброто си име (например една ДУМА е от много малкото вестници, които никога не прибягват съзнателно до дезинформация!), то сред електронните медии трудно ще откриете основания за гордост.

Телевизионните журналисти са истинските герои на нашето време. Хванали микрофоните, тези амбулантни търговци на „истината“ трескаво търчат след един или други политик, за да измъкнат от устатата му думи, които могат да злепоставят него самия или някого другиго. Никой няма право да се отклони от натрапничавото им внимание, защото иначе начаса ще бъде дамгосан с възможно найнеприятни думи.

В това отношение особено се отличава онзи, омръзнал ни вече, леко истеричен „журналист“, който броди из парламента като сомнамбул; онази вездесъща дама, собственичка и на радио и на телевизия, която неизтощимо търси начини – позволени и непозволени, да проникне в скрития свят на политиците; онази, не знам как да я нарека, за да не ме съди, TV-водеща, която именно пусна в ефира приказката за Станишевите замъци в Швейцария, защото била искала да види как един слух, проникнал в обществото, по-нататък ще се развие! Няма да говоря за скрити в пещерата си пещерни антикомунисти, довчера усърдни доносници на ДС, някои от които прекрасно знаят, че достатъчно големи политически мръсотии ще наговорят нарочно поканените в студиото разноцветни пациенти на политическата психиатрия.

Общо взето, от всяка телевизия днес се подава някой с едва наболи мустаци или някоя недостатъчно удовлетворена дама, които пласират пресни лъжи или отдавна вмирисани истини. Те с лекота громят всеки попътно срещнат политик, опивайки се от чувството, че са непобедими герои.

Но няма и не може да има никакъв героизъм там, където няма и никакъв риск за проявения героизъм. Каквото и да кажат, то ще остава напълно ненаказано (Питам се колко от тях щяха да проявят героизма си преди Десети ноември). Тези лъжегерои обаче създават вкупом твърде противната психоза на извратеност в сферата на журналистиката, в която въвличат и прилични иначе хора, принудени да говорят какви ли не неистини. Но каквото и да кажат те, никой вече не им вярва.

Една от любимите днес теми на тези лъжеапостоли на истината е решението на Станишев да се оттегли от българския парламент, за да остане евродепутат. Бил излъгал, защото преди време бил казал точно обратното – че няма да става евродепутат. Примитивизмът на тези хора им пречи да разберат, че има съществена разлика между това да излъжеш, да не удържиш на думата си, и това да промениш решението си поради настъпили съществени промени в политическата обстановка.

Вижте и

Как да подготвим успешен проект

Думите на Станишев, че ще остане в българския парламент, бяха казани при обстоятелства, които днес са качествено различни. След като срещу него се нахвърлиха с всички възможни обвинения за провала на БСП в евроизборите, най-доброто решение за него бе именно това – да се оттегли от българския парламент, за да се отдаде на работа в Европарламента, където неговите възможности да помогне на страната ни са значителни (във всички случаи много по-значителни, отколкото на всеки друг български евродепутат).

Той не бяга от своята отговорност, защото остава председател на партията, което означава, че в найблизко време (и във всички случаи след предстоящите парламентарни избори) неговата отговорност няма как да не бъде инкасирана. Съвършено очевидно е при това, че Станишев предприе своите стъпки съвсем не защото бе уплашен от добре организирания вой на събралите се оттук-оттам политически хиени. Той просто следваше логиката на събитията.

Времената се менят, заедно с тях се променят и политическите обстоятелства. Ще се променят настроения и чувства. Но във всички случаи у нас ще остане чувството на дълбоко отвращение от тази наша т.нар. журналистика. Нашите журналисти съвсем не са подобри от нашите политици. Напротив, те всекидневно, всекичасно култивират у тях собствените са пороци.

Преди да иска честност от другите, журналистиката трябва да иска честност от самата себе си. Без честност няма и не може да има истинска журналистика. Ето защо, ако иска да оправдае себе си, журналистиката трябва да насочи гнева си и срещу собствените си грехове. Това означава тя да се противопостави с цялата си мощ на добре платената пошлост, в която е омотана. Иначе от нея ще има не полза, а само вреда и то опасна вреда.

02.07.2014  Дума | стр. 15 |