САО ПАУЛО, Бразилия, 1 февруари 2014 г. Стотина гневни запалянковци на „Коринтианс“ нахлуват
Журналист. Автор на Histoire secrite de t’OM (Тайната история на „Олимпик“ – Марсилия), Flammarion, Париж, 2013. в тренировъчния център на любимия си отбор с твърдото намерение да накажат двама играчи, смятани за отговорни за серия от поражения. Злощастните футболисти едва се измъкват от отмъщението. Четири дни по-късно по време на мач привърженици на клуба от Сао Паоло влизат в ожесточени сблъсъци… помежду си.
„Тези побойници представляват между 5 и 7% от членовете на асоциации на футболни фенове. Това не са запалянковци, а наркотрафиканти или бандити. Трудно е да бъдат премахнати „, анализира хладнокръвно бразилският социолог Маурисио Мурад (1). Два месеца по-рано при спречквания между привърженици на клуба „Вашко да Гама“ и почитатели на „Атлетико Паранаенсе“ четирима души бяха тежко ранени. От 1988 г. насам двеста тридесет и четирима футболни запалянковци са намерили смъртта си в страната (2). „Хулиганите убиват нашия спорт“, беше заявил Пеле, легендарният бразилски футболист, когато беше министър на спорта в периода 1995-1998 г. (3).
Могат ли да бъдат „премахнати“ неконтролируемите елементи, за да бъде „спасен“ футболът? Някои хора в Бразилия мечтаят да се вземе пример от Англия. От Лондон до Ливърпул през Манчестър стремежът за мирни стадиони се е превърнал в реалност. С цената на това най-бедните привърженици да бъдат оставени настрана.
Бумът на насилието съвпадна с нарастващата власт на парите над футбола през 80-те години на XX век. Вместо традиционните песни в подкрепа на своите отбори, хулиганите предпочитат сбиванията със съпернически банди. От Обединеното кралство тази тенденция се прехвърли върху целия европейски континент.
Оказа се, че за да се реши проблемът, изграждането на нови стадиони е по-ефикасно от полицейските репресии. По стандартите на съвременния спорт тези своеобразни крепости „ са предназначени за зрителите на спектакли „. Това се подчертава в Зелената книга за привържениците на спорта, която трима социолози връчиха през 2010 г. на тогавашната френска държавна секретарка по въпросите на спорта Рама Яд. Когато се забранят трибуните за правостоящи и се поставят седалки навсякъде, комфортът за зрителите нараства значително. Цената на билетите – също. За сезона 2013-2014 г. годишният абонамент за стадион „Емирейтс“, където играе лондонският „Арсенал“, струва минимум 1155 евро. Жалко за безпаричните почитатели на футбола – хулигани или не, те вече нямат средства да подкрепят любимия си отбор (4).
През първото десетилетие на XXl век известни английски отбори бяха купени от богаташи или от инвестиционни фондове. „Манчестър Юнайтед“, емблематичният отбор от северната част на страната, стана собственост на американец. „Не плащайте на Глейзър!“, „Нито цент за милиардера Малкълм Глейзър!“, скандират хиляди гласове. Твърдо решени да запазят семейната атмосфера на някогашния „Манчестър Юнайтед“, самоотлъчилите се основават през 2005 г. футболен клуб „Юнайтед“. Този самоуправляващ се отбор взима на сериозно демокрацията с активно участие на хората. „ По време на годишно общо събрание изборът на „ Макдоналдс“ за спонсор беше подложен на гласуване. 95% от футболните привърженици казаха „ Не“ на „ Макдоналдс Юнайтед“ , ликува Вини Томпсън, говорител на този скромен клуб от седма група, господар на съдбата си.
Пионери в еманципацията на футбола от бизнеса, привържениците на клуба от град Суонси (Уелс) експериментират с един междинен вариант – между капитализъм и колективна собственост. През октомври 2001 г. клубът е на ръба на фалита и е преотстъпен за една символична лира на Тони Пети, австралийски бизнесмен, който живее в Лондон. Тъй като са скептично настроени към способността на новите ръководители да оправят положението, сто и петдесет привърженици на отбора създават асоциация.
След като членовете се увеличават на шестстотин, те упълномощават група дребни акционери да намерят надеждни купувачи. „ Докато протестира на улицата с искания за оставка на Пети, тази група преговаря зад кулисите с консорциум от местни предприемачи, привързани към клуба и готови да инвестират в дългосрочен план“, разказва със самоуверена усмивка секретарят на асоциацията Найджъл Хамър.
Накрая Пети се предава и през януари 2002 г. преотстъпва клуба на консорциума. Групата събира 50 000 лири от дарения, придобива 20% от капитала и заема пълноправно място в управителния съвет. „ За да се избегне господството на един-единствен акционер, притежателите на дялове не могат да контролират повече от 25% от капитала. Колкото до поста на управител, той е запазен за привържениците и не може да бъде премахнат“ , уточнява Хю Куз, представител на асоциацията в съвета. Оздравен икономически, за два сезона „Суонси“ преминава от четвърта в първа група.
В близост до стадиона, до който се стига покрай една река, тренировъчният терен отразява начина на разрастване на клуба. „ Вместо да спекулира с големи суми при договарянето на играчи, „ Суонси“ инвестира 6 милиона лири в това съоръжение, което впоследствие ще остане за младите му играчи“ , подхвърля Алън Луис, отговарящ за връзките с обществеността. В момента професионалните състезатели ритат топката под зоркия поглед на Хю Дженкинс. Петдесетгодишният президент на „Соунси“ се подготвя за мача срещу „Арсенал“. „ Мястото, отредено на феновете, не гарантира оцеляване на клуба“ , предупреждава той.
Нито „умерените“ заплати, както показват поршетата и фераритата, паркирани пред седалището на клуба. В името на конкуренцията „Соунси“ не се разграничава от финансовата практика в елитния футбол и се съобразява с баснословните заплати във Висшата лига. Годишният абонамент пък възлиза на 459 евро, което
ГЕРМАНСКИТЕ клубове, които имат статут на асоциации, функционират по системата „50+1″, която дава на привържениците мажоритарно право на глас. Единствено при е висока цена за хората със скромни възможности. „Това е компромис между икономическите ограничения и волята да се позволи на възможно найголям брой хора да подкрепят клуба ни“ , заявява Луис.
Асоциацията на запалянковците, създадена в Обединеното кралство в края на 90-те години, се застъпва за активно участие на феновете в решаващите органи. „Търсенето на незабавни постижения е една от основните причини за кризата, която застрашава съществуването на редица клубове. Тази асоциация препоръчва едно по – плавно развитие „, обяснява Антония Хагеман, председателка на сдружението на европейско равнище. В асоциацията има представители от двадесет и две страни, по-специално от Германия и Испания, където значителната някога контравласт на феновете подмолно се поставя под съмнение.
„Волфсбург“ и „Байер“ (Леверкузен), които изцяло принадлежат съответно на „Фолксваген“ и „Байер“, това право на контрол отсъства. Като се позова на принципа за равнопоставеност, президентът на „Хановер 96″ настоя да купи целия клуб. На 30 август 2011 г. спортният арбитражен трибунал удо влетвори искането му и така навярно извести края на този нетипичен модел. „ Всъщност след това решение правилото „50+1″ вече не съществува. Отсега нататък марките ще използват клубовете ни като обикновени рекламни инструменти“ , опасява се Йенс Вагнер, говорител на сдружението на привържениците на „Хамбургер“. Жаден за реклама, „Ред Бул“ набра скорост със създаването през 2009 г. на отбора „РазенБалшпорт“ (Лайпциг). Приблизителното погерманчване на името му позволи да заобиколи действащото законодателство, което забранява марките.
Другият футболен клуб от Хамбург – „Санкт Паули“, не се подчинява на настъпващата стандартизация на германския футбол и остава верен на радикалната си алтернативна култура. Клубът отразява непокорното състояние на духа на един беден квартал, известен със своя червен район и своята пънкарска общност. Той се уповава на антирасисткия си и антифашистки характер и остава привързан към прогресивния си идеал, дори с риск да вегетира във втора група. И дума не може да става стадион „Милернтор“ да се прекръсти по името на някой спонсор. Вярно е, че за първи път бяха построени ВИП ложи. Но въпреки това новата трибуна разполага с десет хиляди правостоящи места за хора от народа (от общо дванадесет хиляди). Най-евтините билети струват 7 евро.
В Испания влиянието на футболните привърженици значително намаля след 1990 г. Социалистическото правителство на Фелипе Гонсалес задължи със закон клубовете да се превърнат в акционерни дружества със спортна цел, като така премахна режима на съдружници. Всички членове на сдружението притежаваха дял от клуба и така бяха колективни собственици. Като такива те избираха ръководителите си. Единствен по рода си в Европа, този начин на функциониране, който гарантира равни права на принципа „един член – един глас“, беше норма в продължение на десетилетия. Само четири клуба успяха да съхранят тези стари правила: „Барселона“, „Реал“ (Мадрид), „Атлетик“ (Билбао) и „Атлетико Осасуна“.
Вдъхновителите на закона от 1990 г. възприемаха привилегиите на съдружниците като пречки пред инвестициите. Те твърдяха, че замяната им със стабилни акционери ще помогне на клубовете да просъществуват. Обаче това не се случи – напротив, желанието да се привлекат на всяка цена най-добрите играчи води до сериозно задлъжняване. Много клубове рискуват да изпаднат в друга група и дори в някои случаи да изчезнат.
„ Атлетико“ (Мадрид) се поддаде на грандоманията и увеличи дълга си десеторно. За да го компенсира, той утрои цените на абонаментите“ , казва със съжаление Емилио Абехон, говорител на сдружението „Димни сигнали“. Тази група от привърженици се бори вече десет години срещу акционерите на мадридския клуб. Тя ги обвинява в неправомерно присвояване, потвърдено от редица съдебни решения.
Президентът, избран от съдружниците през 1987 г., покойният Хесус Хил, бивш кмет на Марбеля, ултралиберал и ксенофоб, починал през 2004 г., стана собственик на „Атлетико“ в момента, когато клубът се превърна в акционерно дружество през септември 1991 г. С помощта на съдружника си Енрике Сересо, той сложи ръка върху 90% от дяловете, без да плати стотинка, и то напълно незаконно. Поради изтичане на давност Хил избегна затвора, подобно на Сересо, който го наследи начело на клуба.
На 4 февруари 2014 г. обаче испанският Върховен съд анулира едно неправомерно увеличение на капитала. В резултат на това Сересо и фамилията Хил може да загубят мажоритарния си дял. „Това открива пътя пред двадесетте хиляди миноритарни акционери да изберат нов управителен съвет“ , коментира Абехон, изпълнен с надежда. Дали това не са първите щрихи на едно мирно и демократично подкрепяне на отборите?
Любословие по в.Дума | стр. 13; 16; 17
[spider_facebook id=“1″]
