С настръхнали сетива слушам драматичното изпълнение на моя приятел, артиста Мишо Новоселски – гордостта на Народния театър от преди години.
Естествено, нямаше да има нищо чудно, ако „Опълченците на Шипка” ечеше от сцената на театър, читалище, училище, но тук – под земята, в най-дългата отсечка на метрото?…
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото,
нека спомен люти от дни на позор…
Допреди минута седяхме един до друг и си бъбрехме незначителни неща:
– Как си, Мишо?
– С променлива геометрия на крилото, приятелю… Ту нагоре, ту надолу… Нали знаеш – на сакато врабче, Господ вие гнездо…
Дума не обели, че си изкарва хляба с рецитали в подземната железница. Само се усмихваше с големите си топли очи…
Щом вратите се затвориха, той придърпа сандъче изпод първата седалка, стъпи на него и извика:
– Дами и господа! Моля ви за минута внимание. Пред вас е безработният актьор Михаил Новоселски. Някои от вас ме знаят от сцената. Ще рецитирам най-силното Вазово стихотворение „Опълченците на Шипка”. Ако изпълнението ви хареса, пуснете нещо в баретата на първата седалка… И започна:
О, Шипка!
Три дена как младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът…
Бях удивен от дързостта му да изправи таланта си срещу ужаса – артист без работа… Буца заседна в гърлото ми. Две буци… Първата от отчаяната му постъпка да оцелее чрез изкуство, втората – от вулканичната мощ на изпълнението:
Върхът отговори с други вик: ура! –
и с нов дъжд куршуми, камъни и дървье,
дружините наши, оплискани в кърви,
пушкат и отблъскват без сигнал, без ред…
Очите му святкаха с отблясъците на боя, думите – мятаха камъни и дърве…
Бегло огледах хората около мен. Всички до един – настръхнали, вторачени, хипнотизирани…
Сигурен съм – по този начин, Мишо преодоляваше болката да се живее…
Във вагона – никаква дума, никакъв звук, освен тракането на релсите.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!…
По страните му протекоха сълзи.
Не! Той не рецитираше за стотинките в баретата! Беше опълченец и бранеше прохода до последна капка кръв…
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа плам…
Зачервен от напрежение, подивял от ярост, захвърли сакото и вратовръзката, разкопча ризата и продължи:
„Грабвайте телата!”- някой си изкряска,
и трупове мъртви, хвръкнаха завчаска…
Господи, какъв глас! Каква сила на превъплъщението!… Ясно виждах картината на боя!… Бранителите на прохода, обагрили връх Свети Никола с кръвта си, не отстъп-ват нито крачка. Правят и невъзможното, да надвият турчина, да докажат, че не са роби, а хора, готови да умрат за свободата си… Иначе, Историята нямаше да им прости неотмъстените реки от кръв по снагата на майка България…
Погледът му мина през мен. Не ме видя. Не виждаше никой! Това не беше Мишо Новоселски, а разярен воин, който
Гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи
и един враг повеч, мъртъв да положи…
Драматизмът на стихотворението, не, на боя! беше вдигвнало адреналина му до разрив… Хвърляше се като лъв, заемаше мястото на убитите, падаше, ставаше, буташе, хвърляше, стреляше, крещеше, надвиваше…
Героите наши, като скали твърди,
желязото срещат с железни си гърди
и хвърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Питах се, аз, самият – пътник в метрото ли бях?
Какво говоря! Не! Не и не. Хиляди пъти не!!! Бях опълченец, крещях „Урааа!”, стрелях, търкалях камъни, хвърлях трупове, с едничката надежда, крехка като пламъче на свещичка в буря, да спася прохода… Сега прохода и България бяха едно тяло, по което стреляха крупови оръдия, пронизваха го щикове и куршуми, губеше кръв, зали-таше от слабост и аха-аха, да падне… Още миг и турците ще набучат главата му на прът и със зурли, тъпани и кючеци ще я хвърлят в краката на султана….
И точно когато всичко изглежда безнадеждно и обречено, „Изведнъж Радецки пристига със гръм!…” Тогава обречените, с окрилен кураж, изправят снага и показват чудеса от героизъм…
„О, Боже, дай ни сили да издържим… Да надвием тиранина… Малко ли бяха пет века, Господи? Малко ли отсечените глави, обесените, изгорените живи, изнасилените, изкланите на дръвника деца, старци, моми, невести…”
В много очи бликнаха сълзи.
Замислих се за магията на изкуството, за силата на таланта, разтуптял толкова сърца…
Мотрисата забави ход и навлезе в осветена станция.
И днес ощ Балканът, щом буря захваща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!…
Мишо завърши, вдигна сакото и се поклони.
Времето за рецитала беше изчислено до секунда.
Чух ръкопляскания, видях мокри очи…
Магията свърши!
Опълченците, т.е. пътниците, излезли от вцепенението, бъркаха по джобовете, пускаха монети и банкнтоти в баретата и слизаха. Мнозина стиснаха ръката му. Дребна женица го прегърна и изхлипа: „Помня Ви от голямата сцена, господин Новоселски… Раздавахте се без мярка… Както сега… Талантливите са целунати от Господа, а Вие, със сигурност, сте му любимец…”
Мишо прибра парите, махна ми с ръка, взе сандъчето-сцена и слезе. Отиваше да репетира в други отсечки на метрото – Ботев, Вапцаров…
Купих на старо малка кола и престанах да ползвам подземната железница.
…………………………………………………………………………………………………………………
Днес колата ми е на ремонт и волю-неволю слязох в станция „НДК”. Нещо ми подсказваше, че ще го видя.
Видях го.
Гледаше ме с големите си топлите си очи от некролог, с два бели карамфила, мушнати под листа…
Застанах онемял…
„Не! Не може да бъде!… Сякаш беше вчера… „Опълченците” още ечат в главата ми:
България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!”…
Такова изпълнение не може да бъде забравено! Никога! Никога…
Не усетих кога сълзите ми бликнали…
До мен застана възрастна жена, дребничка като птиче и пъхна цвете под некролога.
Откъде я познавам? Откъде?!?…
Сетих се!… Беше същата, която в мотрисата му каза, че е целунат от Господа…
– Ако знаете какъв артист беше, Бог да го прости… Вълшебник… Сърцевед… Гледала съм го преди години в Народния… Дъхът ни спираше когато играеше Хамлет, Крал Лир, Ричард Трети, Бойчо Огнянов…
Погледнах датата на некролога – преди пет дена…
– От какво е починал? – питам я, съкрушен от ужасната новина.
– Инфаркт, господине. Инфаркт!… Както рецитирал: „млади опълченци, венчайте България…”, се хванал за гърдите и докато дойде линейката…
[author] [author_image timthumb=’on’]https://luboslovie.bg/wp-content/uploads/2014/02/rburov-225×300.jpg[/author_image] [author_info]Рачо Костадинов Буров Роден съм на 15 ноември 1940 год. в Пловдив. В 1967г. завърших Художествена академия, специалност „Плакат” в ателието на изключителния интелектуалец проф. Александър Поплилов. За щастие, цял живот работата ми е съвпадала с моето хоби – рисуване, оформление на книги, плакати, музеи, живопис. В „Българска кинематография” от 1967 до 1973г. завеждах редакция „Филмов плакат”, а от 1973, до 1984 – бях ръководител на проектантско звено „Панаири и изложби”. По мои проекти са изграждани националните изложби и панаири в Алжир, Хановер, Лайпциг, Берлин, Белград, Москва, Одеса, Санкт Петербург, Прага, Минск, Смоленск, Ереван, Пловдивски панаир и др. После – Главен художник на „Военно издателство”, София. Мои произведения се намират в галерии и частни колекции в Осло, Хелзинки, Торонто, Москва, Санкт Петербург, Киев, Минск, Варшава, Триполи, Истанбул, НХГ – София, ГХГ – Пловдив, ХГ в Копривщица, Музея на плаката – „Виланов”, Полша. Работата ми позволи да видя много страни и народи, което считам за безценен капитал. Започнах да пиша късно – през осемдесетте. Дотогава бях прекомерно зает – проектирах панаири, плакати, музеи, книги, списания, илюстрации, в „свободното” време – живопис. След първия сборник /разкази/ „Дует за трима”, ме обхвана бяс да наваксам изгубеното и през две години издадох сборниците: „Портретът на Ева”, „Рисунки с червило”, „Работилница за смесени чувства”, „Смокинов лист за Мона Лиза”, „Картини без рамка”, „Две кафета без захар”, „Пощен-ски гълъби”, пиесите „Момичето от „Плейбой” и „Хипотетично”. Написал съм над 250 разказа. Много от тях са награждавани. Семеен с две дъщери – художнички, завършили Художествената академия, внук и внучка. Всяка сутрин плувам и се срещам със стойностни приятели на кафе в комплекс „Спартак”. После пиша или рисувам. Членувам в СБХ – секция „графичен дизайн”, в СНБП съм заместник председател, завеждащ секция „Белетристика”, и член на УС. Живея и работя в София.[/author_info] [/author]
