Когато на 2 юни завият сирените, какво блуждае 6 мислите ни? Ретушираните портрети на Христо Ботев и апостолите на Априлското въстание от читанките? Или поредните „неотложни“ задачи, за които закъсняваме, защото сме спрели (или не…) за трите минути почит?
Хубавото е, че все пак душите на доста от нас се събуждат в такива моменти и търсят да различат в пушеците от миналото уникалните, живите лица и съдби на онези, на които дължим България. Пулсът им продължава да бие и днес – стига да му дадем да отекне в нас. Така както са го усещали и усещат онези често анонимни ентусиасти родолюбци, успели да изсветлят с издирвателския си хъс толкова затъмнени от времето ъгълчета на историята ни.
Точно 6 навечерието на тазгодишния Ден на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България от Разград дойде още едно свидетелство за тази жива връзка – издадената от иницативен комитет книга, посветена на 19-годишния Ботев четник Ангел Тотев Ковачев от разградското село Казъл-Мурад, днес Благоево, който е обезглавен от башибозуци през юни 1876 г. край софийското село Желява. Епопеята на това момче, за което се твърди, че е било сред любимците на Ботев, е също толкова разтърсваща, колкото и историите на всичките общо 208 Ботеви четници. Само 76 от тях доживяват свободата на България. Уникалното в случая с младия Ангел е, че цели 100 г. след гибета му той остава анонимен.
Въпреки страха от турския ятаган хората от Желява погребват тялото му на неговото лобно място – в местността Мерова поляна под връх Мургаш, но не знаят името му, нито откъде е родом. За тях той си остава „незнаен Ботев четник“ и съчиняват песен за него – „Отдолу идат сеймени, мамо ма“ (сеймен – турски военен полииай, б.р.). Всяка година в продължение на цял век желявчани правят селски събор в негова памет на Мерова поляна винаги по Спасовден, когато е бил убит. Издигането на паметник там през 1943 г., дългите издирвателски усилия, установяването на самоличността му през 1977 г., организираният през 1985 г. туристически 338-километров планински поход от родното село на Ангел Благоево до Желява – всичко това също е част от непрекъсваемата верига на паметта и националния дух и е намерило място в издадения сега от разградчани сборник.
Сред основните двигатели за подготовката на книгата е проф. Георги Бърдаров – съпруг на Мария Дескова, която се пада правнучка на Деско Тотев Ковачев, един от братята на Ангел Тотев Ковачев. Проф. Бърдаров е и автор на онези части от сборника, които отразяват доста подробности от краткия, но бурен живот на един от най-младите Ботеви четници. За ранните години и за семейството на героя разказва също Мирослава Кацарова.
Ангел е едно от 9-те деца на преселилия се от Габровско ковач Tomb, който остава като Тотю Ковачев. Не е установено със сигурност името на майката на многобройното семейство, но според някои потомци тя се е казвала Ирина фамилията се установила в с. Казъл Мурад, което след Освобождението започва да се нарича Батемберг (точно така, с „м“, а не с „н“, както е името на княза, в чиято чест е преименувано), а днес вече е Благоево. Ангел Ковачев е роден там през 1857 г. Момчето било русо, високо, силно физически, будно и ученолюбиво. Усвоява не само четмо и писмо при даскал Стойко Недев в местното начално училище, но и характерния за епохата порив към национална свобода. От 12-годишен чиракува като ковач и медникар, помага и в селската работа. Като завършва селското уличище, заминава за Разград да чиракува като кожухар.
Продължава да се самообразова и се сближава с хора, ангажирани с освободителната кауза. Заразен от идеите на Васил Левски, решава, че в родното му Казъл Мурад също трябва да има революционен комитет. Чрез своя зет, тревненския зограф Янко Тодоров, който е женен за сестра му Рада, успява да се свърже със сподвшкника на Левски Ангел Кънчев. Запознава се и с търговеца от Лясковец и пълномощник на букурещкия БРЦК Марин Цонзоров.
През януари 1872 г., когато Ангел Ковачев е едва 15-годишен, той води двамата революционери в Казъл Мурад на тайна среща с 40 местни младежи, на която се учредява комитет. Заговорниците обаче са издадени и 15-годишният инициатор на сбирката бързо организира извеждането на Кънчев и Цонзоров с коне към Разград. За самия него също става опасно и за да избегне ареста, заминава за Русчук (Русе), а оттам се перхвърля във Влашко (Румъния) като градинар. Там обаче се представя не с рожденното си име Ангел Тотев Ковачев, а като Ангел Тодоров от Разград. Искал е да предпази семейството си, ако ново предателство разкрие, че и там се занимава с революционна дейност. Именно тази промяна на името десетилетия по-късно ще затрудни толкова много онези, които ще се опитват да устоняват кой точно е незнайният четник от Мерова поляна Младежът
бързо се вписва в хъшовските среди във Влашко. Издържа се, като работи из чифлиците на богати румънски чокои или използва наученото в Разград за кожухарството. От онова, което печели, успява да задели средства, за да подпомага по-изпадналите си другари. Поставя се на разположение на БРЦК, активно съдейства и на Любен Каравелов, и на Христо Ботев, включително като куриер. По онова време започва да си записва и революционни песни 6 свое тефтерче песнопойка – единственият „документ“, който по-късно ще намерят у него убийците му башибозуци.
Когато започва да се сформира чета която да подпомогне Априлското въстание в Трети Врачански революционен окръг, „Ангел Тодоров от Разград“ е сред първите, които се записват в нея. След отказа на Филип Тотю и Панайот Хитов да оглавят четата начело й застава Христо Ботев. Трескаво се закупува оръжие, шият се униформи. 208-те български „градинари“ се качват на кораба „Радецки“ на групи от различни пристанища – Русе, Браила, Калафат, Олтеница, Зимнич, Корабия, Турну Мъгуреле, Бекет. Когато наближават козлодуйския бряг, войводата дава сигнал и всички излизат на палубата с четническите униформи и оръжието. Принуждават капитана да спре кораба, слизат на родна земя, падат на колене и я целуват. После започва походът им към безсмъртието…
Ангел Тодоров, или всъщност Ангел Ковачев, участва във всички водени от четата сражения и посреща тежките изпитания с висок боен дух. Но гибелта на Ботев го разтърсва, също както и останалите четници. Буквално на следващия ден е и тежката битка край Лютиброд, когато, за да се опита да оцелее, четата се разделя на три отделения. Част от бойците успяват да се спасят, но мнозина падат в боя. Лютибродската битка е последната за Ботевата чета Оживелите след нея имат една основна задача – да бягат и да се крият. Такава е участта и на младия Ангел, който първо броди сам, после попада на двама бойни другари – Илия Лазаров ГанчевДжагаров от с. Локорско и Васил Стоянов от с. Черни Осъм. Но митарствата скоро пак ги разделят и Ангел поема сам към връх Мургаш. Смята се, че е разчитал по планински пътеки да се придвижи към родния си край. След дълго и изтощително лутане, гладен и трескав стига до гората край елешнишкия манастир „Сб. Богородица“, но близо седмица продължава да се спотайва сред дърветата, защото през манастира ежедневно минават турци. Накрая не издържа и решава да потропа на манастирската порта. Там го посреща ратаят и го вкарва в магера под килията на игумена, като го заключва отвън. Ангел и отвътре подпира вратата с една греда и пада в тежък сън. Междувременно игуменът се врьща, придружаван от 5-6 турски заптиета, които веднага искат да бъдат нахранени. Ратаят пошепва за скрития четник на игумена, който успява с хитрост да изведе турците от манастира. Ратаят и магерът бързат да кажат на четника да бяга, но не могат да го събудят, защото подпряната отвътре врата не поддава Бутат момчето с прът през прозореца то отваря очи, но им отговаря, че щом ще се мре, предпочита да е в манастира, на свято място…
По-нататъшните свидетелства за съдбата на Ангел са от ,Диарбекирски дневник и спомени“ на Тоне Иванов Крайчев от Желява. Той твърди, че манастирскте хора все пак издали момчето и то било хванато от човек на прочутия из онзи край главорез Малич ага, башибозушки предводител. Извели Ангел от манастира, повели го към Желява но спрели на Мерова поляна която е на 2 км от селото. Там съблекли четника по бельо, взели да търсят из дрехите му писма и документи. Но изпаднала само песнопойката…
Тогава Малич ага извадил пищова си и гръмнал в тила Ангел, който рухнал по очи. Още бил жив, когато друг башибозук извадил нож и отрязал главата му.
Оставили трупа на поляната и понесли главата към селото, за да накарат хората да разкажат кой е комитата. Но никой не го познавал. Като се убедили, че селяните не ги лъжат, турците отнесли главата и повече никой не я видял. А тялото въпреки страха е погребано на Мерова поляна от даскал Боне Шумов, поп Никола Комбов, Йордан Cm. Данчев и Павел Витков. След Освобождението, през 1903 г., членът на Желявския революционен комитет – опълченецът Стоил Величков, поставя на поляната каменен кръст, но без име, защото така и никой не разбира как се е казвал Ботевият четник.
Твърди се, че по-късно костите били пренесени и препогребани в Рилския манастир.
Десетилетия наред село Желява си спомня за незнайния герой със събор на всеки Спасовден. В началото на 40-те този обичай буквално разтърсва новоназначения тогава там като учител Боне Томов. Именно той става инициатор за изработването и издигането на Мерова поляна на паметник. Автор на творбата е студентът по скулптура Стефан Данчев, който впрочем е брат на местния краевед Никола Данчев, дал основния принос за no-късното установяване на самоличността на героя. Средствата за паметника се събират от читалището на Желява, от местните хора, от малка помощ от министерството на просветата. Личните си спестявания дава и главният „мотор“ на инициативата Боне Томов. Монументът е закаран до Мерова поляна с каруца с три чифта волове и е установен с помощта на 20 души през 1943 г. На него е изписано „Лобно място на Ботев четник“.
11 години по-късно, когато и властта в страната вече е друга, Боне Томов отново попада като учител в Желява. С тъга установява, че паметникът е обрасъл и се е килнал настрана, че хората са забравили съборите на Мерова поляна. Но постепенно заедно с учениците си възстановява традицията Укрепва и паметника.
Следващата глава в тази дълга история е написана през 1976-а, когато цяла България чества 100-годишнината от подвига на Ботевата чета и на Априлското въстание. Тогава именно известният журналист Кирил Янев от сп. „Отечество“ и приятелят му – художникът Георги Недялков, на връщане от туристически излет до връх Мургаш решават да се отбият до свой познат в с. Желява. Пътят им минава край Мерова поляна. Там съзират паметника на незнайния Ботев четник. Както Кирил Янев разказва в излязлата сега в Разград книга, той бил жегнат веднага от мисълта, че в юбилейната година просто е недопустимо да има все още незнайни герои от онова славно време. Написва статия във в. „Вечерни новини“, призовавайки всеки, разполагащ с данини, да се включи в изясняването на личността на четника. Така при него отива всеотдайният краевед от Желява Никола Данчев, чийто принос в установяването на цялата истина за „Ангел Тодоров от Разград“ или Ангел Тотев Ковачев е неоценим. Всичко е потвърдено с документи и свидетелства през 1977 г. и към паметника вече е добавена плоча с името на героя. Никола Данчев събира и инициативен комитет от Желява, който през 1990 г. установява и гранитна морена на Мерова поляна в памет на Ботевия четник.
Туристическо дружество „Еделвайс“София поема шефство за поддържане на паметника на Ангел Ковачев и местността наоколо. От 1980 г. нататък много активно в популяризирането на подвига на младия Ботев четник се включва и дългогодишният активист на разградското Туристическо дружество „Буйна гора“ Велчо Велев, който по-късно е и кмет на родното си село Балкански. Велев е и създател на ТД „Ангел Кънчев“ в родното село на Ангел Ковачев Благоево.
Той е сред основните инициатори и на редица походи и поклонения от Благоево и Разград до Мерова поляна край Желява. Най-впечатляващ от тях е 3 3 8-километровият планински поход Благоево-Желява осъществен от 2 до 9 юни 1985 г.
Тези традиции, събрани в издадения сега в Разград сборник, се поддържат и до днес.
Ето как завършва предговора си към книгата големият ни историк акад. Георги Марков: .Древните римляни са нарекли Историята „Учителка на живота“, а поуките от нея са нейното „самородно злато“.
Ботев и неговите бойни другари са наша национална гордост и непресъхващ извор на самочувствие, защото те са колективен образец за достойно изпълнен дълг към народа и Отечеството. Когато ние днес се озовем пред необходимостта да преодолеем честолюбието „Аз“ в името на националните интереси, тогава да си спомним за онези 208 безстрашни българи, на които дължим много за свободата да бъдем себе си. И всички заедно с признание да произнесем: „Те не умират!“
Любословие по сп. Тема | стр. 60; 61; 62; 63; 64, Къдринка Къдринова
[spider_facebook id=“1″]
