Човекът, който на изборите, пя

Избори са. Само за Любословие.БГ и първо за нашите читатели Рачо Буров сподели своят разказ – Човекът, който на изборите, пя

Към края на живота си, вуйчо ми беше застигнат от силна склероза, която не промени кой знае колко неговия, но превърна живота на околните в ад. Въпреки че дните му представляваха болест, рядко прекъсвана от здраве, той стана професионален освирквач на всичко и всички. Подвижен като живак, не съзнаваше, че боледува, поради което отказваше да приема лекарства и постоянно се заяждаше с вуйна: „Здрав човек пие ли хапчета? Върни ги на доктор Бояджиев! Може да са по-необходими на друг! Той, милият, още се чувства задължен, че като го раниха в Унгария, го носих на гръб два километра. Беше при Страцин – осемнадесети март, четиридесет и пета. Немците стреляха като бесни… И сега, от благодарност, ме тъпче със световните достижения на фармацевтиката… „Благодаря!” казвам аз на такова милосърдие, ама няма нужда!”

И вуйна ми, за кой ли път, започваше обяснения, че оросяването му е нарушено, че колко пъти вече се губи из града и го връщат с полиция, или как вместо два хляба купува пет кила риба. „Това нормално ли е? Кажи! Кажи… Нали чу какво каза докто-рът в София? Съсирече, дебело колкото косъм, е запушило някое капилярче, и съответ-ният център в мозъка ти, не винаги дава контакт… Това е заболяването! Какво като е капиляр! И малкото камъче обръща каруцата!… Разбери най-после!”

Той, обаче беше железен.

„Здрав съм! Историята с рибата може да се случи на всеки… Замислиш се за едно, купуваш друго… А лекарството, мила моя, е по-лошо от болестта!”

Не помнеше какво е обядвал вчера, но можеше да разкаже случки от преди 50 години с подробности. Знаеше наизуст телефонните номера на отдавна починали свои приятели и недоумяваше защо никой не се обажда, когато им звъни. Играеше на тото, никога не печелеше, но имаше точна справка кои са най-често излизащите цифри и правеше комбинации само с тях. Забравяше да пусне фиша, но с нетърпение чакаше тиража, за да провери резултата…

Вуйна игра на тото само веднъж в живота си и спечели четворка – 48 лева. Той вдигна олелия, че е използвала точно неговите цифри и се чувства ограбен. Че тази печалба си била чисто негова. Тя му дала парите, само мир да има. Той излязъл и след час й поднесъл 48 рози… Сладур!…

Дойдоха избори.

Вуйна, притеснена от състоянието му, решила да каже, че е болен и не може да отиде да гласува.

„Как болен, като съм си съвсем здрав?…” – не се давал той и тръгнали към изби-рателния пункт – физкултурния салон в училището, на 300 метра от тях. По пътя я запитал ще му разрешат ли да изпее химна на България „Шуми Марица”, защото според него, изборите са празник, но тя остро възразила:

„Дума да не става! Да ме излагаш пред толкова хора. И ако искаш да знаеш, сега химнът е друг!…”

Той млъкнал.

Стигнали до училището. Пред физкултурния салон – опашка. Пускат по двама.

– Сетих се кой е химнът! – побутнал я вуйчо. – „Мила Родино!”…

– Ти да не вземеш сега да се развикаш? – срязала го тя. – Веднага ще ни арес-туват! – пресилила нещата, защото си го знаела – ядоса ли се, става като бърз влак. Нищо не може да го спре!…

– На избори – разрешават! Нашият глас, е глас Божи! – отсякъл вуйчо и запял с цяло гърло. Отначало няколко души, а после всички – запели:

 

„Горда Стара планина…

До ней Дунава синей,

слънце Тракия огрява

над Пирина пламеней…

Родино!

Мила Родино-о-о!…”

Появил се оператор от Телевизията, който заснел радостната картина – най-отпред вуйчо ми, пее и дирижира с две ръце, зад него – хора със знаменца, цветя, усмивки…

Дошъл техният ред. Влезли в салона, подали си паспортите, отметнали ги в списъка и поканили първия да влезе в „тъмната стаичка” – ъглов параван от дъски и войнишки одеала, в дъното на салона. На предното одеало – лист, забоден с карфици – „ВХОД”.

За да й е под око и не направи някоя глупост, вуйна го пуснала да влезе преди нея. Отишъл вуйчо, вдигнал одеалото и влязъл.

Минали пет минути, десет, не излиза… Минали петнадесет – никакъв го няма. Тя се притеснила. Запитала председателя на комисията може ли да види какво става, защото напоследък не бил добре.

– Законът не позволява! – отсякъл той. – Роднини – не! Трябва да влезе човек от комисията.

– Добре! – съгласила се тя. – Щом така повелява законът, нека влезе ваш човек! Но мъжът ми трябва да вземе едно хапче, че както се е развълнувал… Нали чухте? Вън запя химна, а след него – всички… На тази песен винаги се насълзява… Пък и жегата е опасна за кръвното му… Може да му е прилошало…

– Хапчето, ние ще му занесем! Няма да оставим човека на произвола на съдба-та… – потупал я по рамото.

– Ето го – вуйна извадила едно от опаковката и оня го поел.

– А вода? Трябва и чаша вода! – дръпнала го тя.

– Сега пък вода! Друго не искате ли? Може би и едно уиски със сода и лед… Просто, ще се пукна от яд, че нямам солени ядки…

– Случаят не е за смях – озъбила се вуйна. – Как може да нямате и грам човечност!…

– Човечност, госпожо, има, но няма независим член на комисията, който да му даде хапчето! Такъв е избирателният закон! В „тъмната стаичка” при гласоподавател може да влезе само независим член. Аз и да искам, нямам право! И госпожа Тренда-филова няма право и господин Копчев и Нели Шекерова! Не са независими, какво да правя? Само Хараламби Семов може, но отиде да вземе кафета. Ще трябва да го изчака-ме, няма как! Закон!…

– Какви ги говорите? – креснала вуйна. – Нали законите са за доброто на хората. Или за да спазите закона, ще оставите човека да умре?… Ако му е станало нещо, кой ще носи отговорност? Кажете, кой!…

– Аз, като председател, нямам това право, разбирате ли? Утре, заради този преце-дент, могат да обявят изборите в нашата секция за недействителни! И кой ще е вино-вен? Аз!!!… На моята глава ще трият сол, а не на вашата, госпожо! Ред трябва да има в тази държава, защото най-лесното нещо при демокрацията е да се изметне в анархия. Знаете какво казват пчеларите – в кошера има мед, защото има ред!… Точка!

– Не! – сопнала се вуйна. – Никаква точка!… Мъжът ми е болен и може да му се е случило нещо…. Нещо много лошо!…

Вуйна ми не могла да схване цялата му юридическа абракадабра, но разбрала едно – че е мръсник!…

Много лошото, обаче, беше се случило!…

В „тъмната стаичка” на вуйчо му прилошало, изгубил съзнание и без звук, се свлякъл на пода…

Масивен инсулт. Когато го намериха, от устата му, вместо глас, излизаха мънички мехурчета мълчание…

След два дена го погребахме…

Местният вестник отпечата голяма негова снимка – как пее и дирижира химна и текст:

„Човекът, който на изборите пя „Мила Родино, ти си земен Рай”, почина при гласуване.”

Вуйна се закле да даде проклетия председател под съд, за причиняване на смърт поради престъпно бездействие, но дали е спечелила делото, не зная. Отдавна не съм ходил в провинцията.

Но ме гризе лошо предчувствие – ако беше спечелела, щеше да се обади…

*от Рачо Буров

 

[spider_facebook id=“1″]