Лична визитка: Казвам се Пламен Асенов. Родил съм се в Пловдив през 58-ма година, по времето, когато дори Лили Иванова още не пееше по радиоточката.Докато бях бебе, радиоточката висеше над главата ми и по нея пускаха главно три неща –фолклор, класическа музика /без Вагнер/ и новини.Новините се състояха предимно от липса на новини. От тях ставаше ясно, че ние сме добрите, но защо на този свят изобщо съществуват и лоши, така и не разбрах.
На 12 започнах да чета вестници с цел да науча. На 15 схванах, че ние сме горките, а лошите са си добре. Както и че някои от добрите също са си добре, горките.Когато в гимназията Камю и Сартр се опитаха да ми пробутат версията колко страшно било зад всеки ъгъл да те дебне абсурд, не им съчувствах много. На мен абсурдът ми беше като удобни домашни чехли.Затова тъпата идея да се говори за околния абсурд, та да прогледнат хората, за известно време съвсем не ми изглеждаше тъпа.Някъде по това време вече бях започнал да пиша разни литератури.Някъде по това време вече бях започнал да се мяркам в Алма Матер с надеждата, че там се учи литература. Не се учеше. Така че се махнах, за да си я уча сам.Оказах се журналист в Кърджали, което и досега настоявам да ми се брои за емиграция от България. Но не ми се. Във вестник “Нов живот” беше готино не само защото срещнах интересни хора в интересни времена, но и защото там ме караха да работя колкото може по-малко – вероятно с цел да не взема да кажа нещо. За сметка на това имах възможност тайно да си се занимавам с поезия.
Разбрах че съм на прав път, когато едно издателство оцени първия ми ръкопис като много интересен. И ми препоръча непременно да се обадя пак, когато започна да пиша по друг начин. Без майтап, пазя писмото.По-късно, когато започна тъй нареченият “възродителен процес”, в редакцията вече не беше готино и ставаше все по-зле. До 88-ма година, когато не ме изтърпяха и ме уволниха.Промените през 89-та ме свариха неподготвен. И досега честно си признавам, че постъпих глупаво, като не си складирах своевременно няколко подводници, които да продам за скрап в Малта и така да си основа нещо първо частно.От друга страна – не ми се захващаше с политика, защото тогава политиците бяха твърде бедни и трябваше да спестяват откъм закуски, та да оцелеят. А как да се откажеш от шкембе с бира рано сутрин…..Затова подхванах пак журналистическия занаят, макар да беше ясно, че и в новите тогава вестници като “Демокрация” и “Подкрепа” нищо старо не е забравено. През 91-ва ми писна и се обадих в Българската редакция на ВВС. “Ставаш” – каза ми след третия репортаж Валери Чуков.
По повод първите два репортажа ми беше обяснявал разликата между писането за вестник и писането за радио.Валери Чуков по това време все още се представяше като Братан Ковачев. Роза беше Мира. Любима – Павлина. Объркващи бяха псевдонимите, но иначе някой можеше да бъде отровен с чадър, както стана по-рано с Георги Марков. Петнадесет години след това, в края на 2005-та, самите шефове на ВВС решиха, че България вече е твърде демократична страна, няма опасност да се окаже руски троянски кон в Европейския съюз и затова сами закриха Българската редакция. Не стана ясно само дали и те използваха чадър, докато я закриваха. Това развитие на нещата обаче колкото ме натъжи, толкова ме и зарадва. Бях използвал времето, за да напиша няколко книги поезия, няколко пиеси и разни други писания. Сетих се за мъдрия съвет на Хемингуей, който беше казал, че ако човек иска да бъде писател, трябва да се откаже от журналистиката най-късно на 40 години. Е, не се отказах съвсем.
Продължавам да пиша по някой политически анализ на тема България за австралийското радио SBS. И така – продължавам да просрочвам времето за отказване, но вече започнах да издавам книгите от чекмеджето си. Пък и нали българският свят винаги се върти поне с десетина години по-бавно, отколкото нормалния.Пък и нали Лили Иванова още пее!
