Сега четете
Кралят на мистерията Джо Лансдейл в Любословие

Кралят на мистерията Джо Лансдейл в Любословие

Joe_Lansdale
Джо Р. Лансдейл

С любезното съдействие на Издателство Изток-Запад Любословие.БГ публикува откъс, отзиви за книгата, корица, илюстративен материал, снимка на автора и интервю с него.

„Бряг край мътни води“ – един от шедьоврите на съвременната жанрова литература

Пленяващ разказ от първо лице за моралния избор, пред който се изправя едно 16-годишно момиче в САЩ през 30-те години на XX век е романът „Бряг край мътни води“ на Джо Р. Лансдейл. В книгата, която е част от поредицата „Magica“ на ИК „Изток-Запад“, героите се конфронтират с най-големите си страхове и кошмари, опитвайки се да превърнат мечтата на мъртвата им приятелка в своя собствена.

Моралният избор и сложните решения, които една девойка трябва да вземе през 30-те години на миналия век в Южните щати са в основата на романа „Бряг край мътни води“ на американския писател и сценарист Джо Р. Лансдейл. Книгата проследява мрачна и странна история за мистериозно убийство, която – разказаната по интригуващ начин от първо лице – е изключително завладяваща.

Един ден, докато ловят риба в местната река Сабайн, 16-годишната решителна тийнейджърка със завиден характер Сю Елън, баща й, чичо й и приятелят й Тери случайно се натъкват на мъртвото тяло на младата красавица Мей Лин – приживе мечтала за бляскава кариера в Холивуд – около чийто крак е завързана пишеща машина. Крайната липса на заинтересованост от страна на властите кой е причинил смъртта на момичето и почти изпросеното от Сю Елън и приятелите й погребение на Мей Лин „в онази част от гробището на Марвъл Крийк, определена за бедняците, до едно място, обрасло със суха трева, с кърлежи, полепнали по нея“, кара Сю, майка й, Тери и Джинкс (друга тяхна дружка) да изкопаят мъртвото тяло, за да го изгорят и да отнесат пепелта му в Холивуд – това е най-малкото, което могат да сторят за клетата си приятелка. Преследвани от Джийн – чичо на Сю Елън, и полицай Сай, чиято цел е да докопат парите (които Сю и останалите междувременно са намерили), както и Скунк – изключително реален убиец от местна легенда – те постепенно разбират, че в опита си да превърнеш мечтата на свой приятел в собствена, може да се изправиш срещу най-ужасните си кошмари…

 

Авторът на предговора – гениалният Дан Симънс, написал страховития, вълнуващ роман „Ужас“, сравнява книгата с любимия на няколко поколения Хъкълбери Фин, коментирайки: „Най-силният, правдив и отекващ глас след Хъкълбери Фин – великолепна и страховита, книгата „Бряг край мътни води“ е шедьовър, сътворен от истински гений.“

 

Лансдейл е автор на повече от десет романа и сценарист с богата библиография, който през свободното си време се занимава на бойни изкуства. Носител е на наградите Едгар (3 пъти), Брам Стокър (8 пъти), Американската награда за мистерии, Британската награда за фентъзи, както и на италианската награда Гринзейн Кавур за литература, а негови творби са екранизирани неколкократно. Живее със семейството си в Некогдочес, Тексас.


1. В „Бряг край мътни води“ действието се развива по време на Голямата депресия. До каква степен периодът се е отразил на историята? Какво най-много ви харесва, когато пишете за по-ранните периоди? Кое ви е най-трудно във връзка с това?

Голямата депресия бе двигателят на тази история. Не съм правил опит да конкретизирам периода, просто оставям историята постепенно да определи по различни детайли, които читателят ще забележи. Мисля, че в началото я написах и споменах година, но когато я препрочетох, я изтрих. Реших, че се откроява, периодът е очевиден, а ако не е, ще е значим сам по себе си и без годината. Ала смятам, че е съвсем ясно. Израснал съм с историите за Голямата депресия, защото баща ми и майка ми са родени в началото на XX век – баща ми през 1909, а майка ми през 1914 година, мисля. Баща ми е бил в началото на четирийсетте, когато съм се родил, а майка ми към края на трийсетте, така че са били в зряла възраст по време на Голямата депресия. Баща ми пътувал по железниците от град на град да участва в състезания по бокс и борба по панаирите. Това не бил основният му начин да си изкарва прехраната, а нещо, което трябвало да прави, защото се нуждаел от пари и му доставяло удоволствие. За протокола, този вид състезания по борба са довели до въвеждането на така известния про-рестлинг днес. Само че, когато баща ми го е практикувал, краят не бил предопределен.

Спомням си, че съм чувал истории за хора, които били бедни и отчаяни. Майка ми каза, че веднъж имали само лук за ядене в продължение на около седмица. А баща ми ми разказа за едни техни роднини, които били толкова гладни, че яли глина, заради минералите, предполагам. Много от моите роднини са живели по времето на Голямата депресия и тя е оставила своя отпечатък върху тях. Пестели всичко и били много предпазливи с храната, внимавали да не я разхищават. Пазели конците и останалите вече малки моливчета, гумени ластичета и какво ли не. Когато те израствали, както и по време на моето детство, всичко, през което са преминали е оставило своя отпечатък.

Хората си мислят, че времената сега са сурови и наистина е така за някои от тях, но като цяло, не е както е било тогава. Били тежки времена и страната ни била на ръба. Едва е оцеляла. Като казвам това, наистина ми хареса да пиша за онзи период, защото се чувствам толкова свързан, след като съм израснал и слушал за него през целия си живот. Мисля, че е по-интересно да мислиш за него, да пишеш, отколкото да го изживееш, макар че може и да се окаже интересно да си го изживял.

2. Има ли река Сабайн или Източен Тексас като цяло е от особено значение за вас и ако е така, как това се е отразило при написването на „Бряг край мътни води“?

Израснал съм в Глейдуотър, щата Тексас, на брега на река Сабайн. Спускал съм се по нея с лодка, с автомобилна гума и със сал на флота. Ловил съм риба, лагерувал съм по брега и съм се шлял с приятелите си там. Голяма част от живота си съм прекарал по бреговете ѝ. Тя е река, където намираха тела, хората се давеха и всякакви щуротии се случваха покрай бреговете ѝ. Така че, да, тя е част от мен, като моя собствена артерия.

3. Много литературни критици споменават, че едно от най-големите удоволствия, когато четат ваша творба е представянето на духа на американския Юг. Съзнателно ли сте работил върху това? Или произтича естествено от факта, че сте израснал и живял в Източен Тексас?

Започнах с писането на истории, действието в които се развива другаде. Беше отчайващо. Ардат Мейхер в една стара антология на Алфред Хичкок е написала една история, която прочетох, озаглавена „Омар“. Действието се развива в Източен Тексас и е написана в духа на този регион. Това се оказа решаващо. По-късно се преместихме със съпругата ми в Некогдочес, Ардат живееше там и ние се срещнахме. Не можех да повярвам, че се срещам с човека написал онази история, тъй като тя бе толкова значима за мен като писател. Тя ми беше голям приятел в продължение на много години, до смъртта си. Но с „Омар“ ме научи какво е да разкажеш една история, свързана с моя регион и хората, които живееха там. Когато започнах да пиша в тази посока, се чувствах естествено. Не всички мои истории са се случили в Източен Тексас или пък Южен, но с повечето е така. Чувствам се уверен и спокоен, когато пиша за онези времена, както и да пиша на езика и неговите диалекти, с които съм израснал.

4. Има ли и други причини, поради които избрахте Холивуд за дестинация на вашите герои, освен амбициите на Мей Лин относно нейния живот? Какво смятате, че е представлявало място като Холивуд за хората, живяли по време на Голямата депресия в малки градчета в Източен Тексас, като това, в което се развива действието в „Бряг край мътни води“? Имал ли сте нещо предвид относно това, какво Холивуд е представлявал конкретно за Мей Лин?

Холивуд, особено по онова време, през трийсетте, бе едно от ония далечни места, които изглежда предлагаха нещо специално. Беше място, където някой можеше да отиде и да се превърне в нещо различно, да живее сред блясък и слава. Или поне така са смятали. Беше като страната Оз. Магическо място. Мечтана дестинация, много преди мита за американската мечта. Мисля, че за Мей Лин е било това и нещо повече. Било е възможно бягство от бедността и вероятно възможност да работи в някое кафене, а после да стане съпруга и майка. Не са непременно лоши амбиции. Ала за нея не са били добри – тя е чувствала, че е нещо специално и че някъде в Холивуд съществува магическа мантия, която я очаква, за да бъде метната върху раменете ѝ.

5. Като заговорихме за Холивуд, по някои от вашите истории са написани сценарии за телевизията и киното, включително и новелата „Bubba Ho-Tep“, която е адаптирана за култовия класически филм със същото заглавие, с Брус Камбъл в главната роля. Можете ли да ни разкажете мъничко за това какво изпитвате, когато гледате вашите творби на екрана?

Предпочитам прозата, но обичам и филмите. Израснал съм с тях и съм ги обичал през целия си живот, заедно с комиксите, книгите, историите и музиката. Страхотно е да напишеш нещо и после да видиш как някой актьор го интерпретира във филм или на сцената. Изпитвал съм и двете удоволствия. Има също и филм по един мой разказ със заглавие „On and Off a Mountain Road“. Беше създаден за Шоутайм, режисиран също както и „Bubba Ho-Tep“ от Дон Коскарели. Миналото лято синът ми написа сценарий по друг мой разказ и по него заснеха филм със заглавие „Коледа с мъртвите“. Така че това е част от мен също – филмите.

Колкото до „Bubba“, никога не съм си мислил, че може да направят филм по него. Сбъркал съм. Беше удоволствие да видя какво е направил Дон. Съвсем достоверно, точно както е в разказа и по-голямата част от диалога е от него, а друга е взета от прозата и преработена в диалог. Дори там, където филмът се различава от историята, то това е съвсем леко и уместно. Брус Камбъл и Ози Дейвис бяха страхотни.

6. Откъде ви хрумна идеята за Скунк? Бяхте ли вдъхновен от някои конкретни образи? Имате ли си друг любим наемен убиец от други романи или филми?

Скунк е онзи кошмар, който ви преследва и никога няма да се откаже, непреодолима сила. Той е тленността и смъртта, дебнещата ни съдба, за която подозираме, че ни чака някъде зад ъгъла или под леглото, в сенките на нощта. Той е като елементал, кошмар, който може да е там, когато се събудите. И е всичко тъмно, което някога съм си представял.

7. Освен, че е изключително вълнуващ приключенски роман и съспенс, „Бряг край мътни води“ може да бъде класифициран като роман за навлизане в пълнолетие. Беше ли преплитането на тези два жанра в повествованието трудно? Спомняте ли си писането на някои сцени, където връзката помежду им ви се струваше съвсем естествена или особено трудна?

Тя наистина е история за навлизане в пълнолетие. Аз съм голям почитател на литературата за подрастващи и съм чел такава през целия си живот. Дори сам написах два такива романа, „The Boar“ и „All the Earth, Thrown to the Sky“. Изобщо не ми се стори трудно, защото съм вършил този вид работа и преди, когато съм писал романи за възрастни. Изглежда е заложено в моето ДНК.

Мисля, че това, което ми помага да пиша в различни литературни жанрове е, фактът че ги харесвам и никога един от тях не ми се е струвал по-добър от другите. Не е до вида, а до качеството. Така че за мен си беше съвсем естествено.

8. Всеки един от младите герои, които тръгват на път, за да почетат Мей Лин е съвсем различен – Сю Елън с това, че е мъжко момиче, Джинкс, че е чернокожа, а Тери с репутацията си на „обратен“. Това съзнателен избор ли беше или ви хрумна естествено, докато размишлявахте над приключенията на групата?

Сигурен съм, че авторският ми опит и подсъзнанието ми изиграха роля в това. Не осъзнавах, че го правя, но когато си писал книги повече от четиридесет години, със сигурност си развил някакви инстинкти. Правиш неща, без да осъзнаваш, че си мислил по тях. Аз съм в голяма степен писател, който работи интуитивно. Трудно ми е да седна и да изграждам сюжет, така че не го правя. Случва се всеки ден, когато пиша. Сигурен съм, че подсъзнанието ми планира. То просто не ми казва какво ще стане, докато не докосна клавишите.

9. Наградите, които сте получили в годините на вашата писателска кариера са многобройни – наградата „Едгар“ за най-добър роман, британската награда за Фентъзи, американската за Мистъри, италианската на Гринзейн Кавур за литература и осем награди Брам Стокър. Сред тези забележителни творби, имате ли любима или някоя, чието създаване си спомняте с по-нежни чувства?

Ценя всичките.

 10. Бихте ли споделили малко за живота си извън писателската си дейност? Научих, че сте член на Залата на славата по Бойни изкуства, а любовта към музиката се предава във вашето семейство почти така успешно, както и писането на книги?

Аз съм специалист по бойни изкуства повече от петдесет години. Все още преподавам. Не отделям много време, както някога, но още се занимавам активно. Създадох система, която нарекох „Шен Чуан, наука за бойните изкуства“ и друга разновидност, която е фамилна система. През живота си съм изучавал различни бойни изкуства, започнал съм с бокс и борба, на които баща ми ме научи, когато бях на единайсет. Тогава не бях много добър, но се занимавах с това доста активно преди тийнейджърска възраст и продължавам и досега. Към деветнайсетгодишната си възраст бях доста добър. Член съм на Международната Зала на славата по бойни изкуства, както и на Американската зала на славата по бойни изкуства. Имам доджо и първокласни ученици, които водят редовните тренировки вместо мен. Към днешна дата вече провеждам само индивидуални тренировки, семинари, а от време на време влизам и водя седмичните тренировки. Хубав живот е това.

Относно музиката, майка ми я обичаше и пееше из къщата. В един момент искаше да стане певица, но тежкият живот по време на Голямата депресия ѝ попречи. Брат ми по едно време се занимаваше с музика. Той е седемнайсет години по-възрастен от мен и се опита да се впише в Сън Рекърдс по времето, когато Елвис, Джони Кеш и Джери Лий Люис започваха през петдесетте години. Брат ми нямаше такъв успех, но обичаше музиката. Работи като продуцент на това поприще известно време, а понастоящем пише комикси. Бабата на съпругата ми беше музикална, а Карън свири на кларинет.

Дъщеря ми е професионална певица и пише песни. Понастоящем работи над свой албум в Нашвил и е изключително талантлива. Синът ми не се занимава с музика. Той е журналист, пише сценарии и комикси, и има свой онлайн вестник. Колкото до мен и музиката, аз слушам.

11. Кои писатели, хора на изкуството или филмови дейци са ви вдъхновявали? Възнамерявахте ли да работите с някои други автори или творци от филмовата индустрия докато пишехте „Бряг край мътни води“?

Вижте и

Бил съм под влиянието на различни творци, но вярвам, че съм самобитен. Може да съчетавам много неща, но в края на краищата съм си аз. Обичам много от писателите на Юга. Харпър Ли, Фланъри О`Конър, Карсън МакКълърс, някои творби на Фокнър, Дейвис Гръб. Харесвам много стила на Хемингуей повече от съдържанието. „Великият Гетсби“ на Фицджералд, както и някои разкази, като „Диамант, голям колкото хотел „Риц“. Обичам Ричард Матесън, Рей Бредбъри, Чарлс Бомонт, Реймънд Чандлър, Дашиъл Хамет и Джеймс Кейн, Андрю Векс, Нийл Барет Джуниър, Елмор Ленард. Писатели като Марк Твен, разбира се, Джек Лондон, Ръдиард Киплинг и т.н.

В областта на киното наистина съм впечатлен от Джон Форд, Хауърд Хоукс, Джон Хюстън, братята Коен и Клинт Истууд, когото смятам за велик режисьор. Комиксите също са ми доставяли огромно удоволствие и са ми повлияли. Списъкът може да натежи и да стане цял куп, тъй като споменах едва малцина от многото автори и филмови дейци, които са ми доставили такова удоволствие и са ми оказали голямо влияние, затова ще спра дотук. О, почакайте. Трябва да спомена, че като дете, писателят който ме вдъхнови най-много и ме накара твърдо да реша да стана писател, а не само да искам това, беше Едгар Райс Бъроуз. Към него продължавам да изпитвам най-силно сантиментално пристрастие.

[spider_facebook id=“1″]

Откъс от „Бряг край мътни води“, Джо Р. Лансдейл

 

Мей Лин нямаше вече майка, защото нейната се бе удавила в река Сабайн. Бе отишла да накисне някакво пране, вместо това омотала с една риза главата си и вървяла навътре чак докато водата я покрила. Когато изплувала отгоре, вече не била жива, но ризата още била омотана около главата ѝ.

Бащата на Мей Лин бе от онези, дето се завръщат вкъщи само, когато им омръзне да са на някое друго място. Дори не знаехме дали е наясно, че дъщеря му липсва. Мей Лин често казваше, че след като майка ѝ се удави, баща ѝ вече не бил същият. Казваше, че смята, че това е така, защото омотаната около главата на майка ѝ риза била любимата му. Това е то истинска любов. Още по-зле, брат ѝ Джейк, с когото бе близка, отскоро бе мъртъв и в семейството нямаше дори куче, на което тя да липсва.

На следващия ден, след като я намерихме, Мей Лин бе натъпкана в евтин ковчег и погребана в топлото утро в онази част от гробището на Марвъл Крийк, определена за бедняците, до едно място, обрасло със суха трева, с кърлежи, полепнали по нея, и подозирам, че някои бяха толкова малки, че не можеха да се видят. Майка ѝ и брат ѝ бяха погребани в същото гробище, но не бяха се озовали един до друг. Горе на хълма погребваха хората с пари. Тук долу бе безплатната пръст и дори да си нечий роднина, мятаха те където и да е, щом има място да се изкопае дупка. Чувала съм, че има много гробове един над друг поради липса на място.

В останалата част на гробището имаше дъбове и брястове, които хвърляха сянка, но парцелът на Мей Лин бе в горещата част, сред слегнали се купчини пръст, някои от тях обозначени с малки табелки. Някога на тях са били изписани имена, но бяха избелели от слънцето, отмити от дъжда.

Полицаят приключи случая, като отсъди, че тя е убита от човек или няколко незвестни извършители, а това бе нещо, което и аз можех да измисля вместо него. Каза, че най-вероятно е някой скитник или няколко такива, които са я нападнали край реката. Трябва да са носили шевната машина под мишница.

Той не направи никакво усилие да открие убиеца ѝ, нито защо се е озовала там, на дъното. Щом стана въпрос, нямаше дори лекар, нито който и да е друг да я погледне, за да се увери как действително е била убита или дали са се гаврили с нея. Никой освен мен, Тери и Джинкс не го бе грижа.

Службата бе извършена от местен свещеник. Той каза няколко думи, които май прозвучаха толкова неискрено, все едно бяха казани над трупа на любимата мишка на някой далечен братовчед, умряла от старост.

Когато свърши с приказките, двама чернокожи спуснаха простия ковчег в земята с въжета, после започнаха да хвърлят с лопати пръст в дупката. Освен тях, свещеника и кърлежите ние бяхме единствените на погребението, ако можеше да се нарече така.

– Човек би си помислил, че просто изхвърлят боклука, така бързаше тоя свещеник – каза Джинкс, след като си бяха тръгнали.

– Така го приемат – рекох аз, – така го и направиха. Все едно изхвърлят боклук.

 

 

 

Каква е вашата реакция?
Много ми хареса
0
Не ми хареса
0
Не съм сигурен
0
Развълнувах се
0
Вижте коментарите (0)

Напиши коментар

Вашият мейл адрес няма да бъде публикуван.

Нагоре