Специално за Любословие.БГ една от най-влиятелните жени и журналистки Стояна Георгиева разказва пред Андрей Велчев за триковете, които могат да хванат читателя, за професионалните стандарти в журналистиката, защо в българските издания никой не си мърда пръста да изрови какъвто и да е факт и защо журналистите седят и пишат измислици…
Тя е основател и главен редактор на първата онлайн медия за новини и коментари „Медиапул“, създадена през 2001 г. И до днес сайтът е сред медиите с качествено съдържание и се ползва с висок авторитет.
Г-жо Георгиева, моля представете се на читателите на Любословие.БГ:
Моята журналистическа кариера започна много отдавна. Имах късмета да започна в един от най-вълнуващите и драматични разводни моменти на българската история.А именно малко след появата на вестник „Демокрация“ през 1990 година. Там бях репортер, започнах в отдела за вътрешна политика. Тогава и.д. Главен редактор беше Волен Сидеров. По ирония на съдбата, той е първият ми работодател.
След това напуснах през 1991-1992 година. И имаше един злополучен експеримент. Да се прави ново модерно, хубаво и лъскаво списание за политика. Но от него излязоха само два броя. И всъщност този експеримент просъществува три месеца.
След което започнах да работя във българската редакция на радио “Свободна Европа”. Там вече се занимавах не само с вътрешна политика. Станах правителствен репортер. В един момент отговарях и за финансовия сектор, краха на банките, фалита на банките. И достигането вече на катастрофата при правителството на Жан Виденов. Последваха протестите, смяната на управлението. Много изненадващо за мен, в началото на 1997 година ме поканиха да оглавя пресцентъра на правителството на Иван Костов. И тогава, съвсем отначало, за мен лично това беше един много непознат терен.
Това беше и много непознат терен въобще за българските служби за връзки с обществеността. Защото няма какво да се лъжем, до този момент, нямаше някакъв регламентиран и структуриран модел. По който да се осъществява тази комуникация между правителството и медиите, и обществеността. Останах там до края на 1999 година. И след като напуснах, започна следващият експеримент.
Да се направи онлайн издание. Честно казано, идеята се появи от това, че се бяхме събрали няколко журналисти, една група хора. Един много добре подготвен и по мое мнение професионален журналистически състав. Който обаче си нямаше медия.
Решихме това нещо да го пробваме и всъщност Медиапул е първият новинарски сайт. До тогава, докато ние се появим, имаше само портал. И така вече 13 години, този експеримент се оказа много траен. 13 години аз съм и собственик и Главен редактор на Медиапул.
Много се радвам да работя с екипа от колеги, който в момента е в Медиапул. И през това издание минаха доста хора, не бих казала, че е имало някаква голяма въртележка. Съвсем по естествен начин е имало някакви промени, напускания и идвания. Но така или иначе, ние в момента сме един екип от съмишленици.
Аз действително много държа на тези хора, с които работя. И много разчитам на тях. Защото няма какво да си говорим, всяко индивидуално усилие е обречено, ако нямаш съюзници, ако нямаш екип.
Несъмнено. Как се поддържа авторитет на една реномирана медия като вашата? Която успява дори и в своята фатална – 13-та година. И при новите непрекъснати политически вълнения да плува в бурното море и да съществува?
Отстоява се трудно. Честно казано, за мен лично някак е по лесно да поддържаме професионалния стандарт и да преодоляваме ежедневните предизвикателства. А такива има. Знаеш как е в нашата професия, всеки ден си на барикадата. Да, понякога предизвикателствата са по-малки, друг път са по-големи. Много трудно е да се оцелява като независима медия. Това е как да кажа… Мисля, че за колеги от други държави би изглеждало немислимо.
Но такива са реалностите,когато говорим за професионалните стандарти. Едно словосъчетание много изтъркано, много употребявано и, с което много се злоупотребява. При нас хората работят, имаме писан етичен кодекс. Имаме и писани журналистически правила, които трябва да се следват. Но всичко е в практиката. Летвата е вдигната много високо. Глупаво е да казвам, че сме с някакви шампионски постижения.
Но се стремим и всеки един от колегите се стреми да дава най-доброто от себе си. И да се избягват лесните пътища. Да се избягват триковете, които могат да хванат читателя. Да се предпазваш от разни сензационни взривове, уловки. От това да спечелиш ей така последователи и читатели за един ден. И след това да ги разочароваш. От всички тези изкушения много се пазим и при нас са забранени.
Има нещо, което е много трайно във времето и това е някаква координатна система. Система от задължителни стандарти, система която казва къде седим, каква позиция поддържаме. Как трябва да се правят нещата.
И именно когато си в едно такова бурно море и когато си в един хаос. Каквото представлява българският обществено-политически живот. Един такъв компас ти дава ориентацията. И не е особено трудно да съумееш да държиш вярната посока. Стига да искаш.
Преди доста години проф. Михаил Неделчев каза, че е “избухнала демокрацията”. Какво не достига на демокрацията за да се случи и защо продължаваме да бъдем на едно от последните места по свобода на словото?
Да, свободата на словото е една от съставките, една от неразривните съставки на тази комплексна система, която показва дали едно общество е демократично и дали не. По моя преценка ние като общество не се справяме с демокрацията. Звучи абсурдно, че ето вече толкова време, от 2007 година насам, България е член и на Европейския съюз.
Преди това станахме член на НАТО. И се предполага че сме държава, която трябва да помага на други държави да установяват такива стандарти. Но ние не можем да се справим с нашите. По отношение на медиите, проблемите са пределно ясни.
И не виждам някакви предпоставки да бъдат решени. От една страна преди години започна пожълтяването на медиите. Търсенето на лесни сензации. Папарашки истории, абсолютни лъжи, само и само да се ловят читатели. С течение на времето, тази хранителна база на некачествената, разлагащата обществената среда журналистика, стана приемник и база за откровено поръчковата журналистика. Която пред очите ни избуява с всеки изминал ден. И достига такова фрапиращо дъно, което никой не би могъл да си помисли, че е възможно.
По моя преценка в момента една голяма част от медиите се държат като фашисти. Това са най-вече медиите, контролирани от групата на г-жа Ирена Кръстева и Делян Пеевски. Включително и чисто визуално. Има такива жестове, където са посочени лица, посочени са хора. Нарисувани са стрелки, ясно е казано какво е брак. Че той трябва да насъсква срещу него без никакви факти и абсолютно невярни твърдения.
Една груба пропаганда. Разбирате ли, до някакъв момент, до преди няколко години, манипулацията която си позволяваха тези медии беше например да очернят политически и бизнес конкуренти. Неудобни хора. И да разкрасяват, да правят каквото могат в услуга на техните поръчители, бизнес поръчители, правителство… Сега вече се стигна до там, до такива лъжи. Спомняте си през лятото, мисля, че във вестник Телеграф или Монитор, на първа страница, имаше една снимка на антиправителствения митинг от Орлов мост по Цариградско шосе.
Горе се виждаше вече до Алея Яворов, че е пълно с хора. И имаше заглавие, че това е митинг срещу Президента. Затова казвам, че за някои неща и въображение не би могло да достигне. И някой да си помисли, че по такъв начин може да се постъпва. Но виждаме, че може.
Ако се върнем на жълтата преса. Без съмнение такива издания има и по света. И там те са много тиражни. И там те имат много читатели, правят си бизнеса, имат печалби. Но там това не са меродавните медии, които формират общественото мнение. И които формират мнение на политиците. На второ място, сигурно ще прозвучи абсурдно. Спомняте си покрай скандалите, които избухнаха с медиите на Мърдок във Великобритания. И се стигна до затварянето на “News of the World”. И последвалото съдебно преследване на ръководството на медии и журналисти и т.н. Всички тези разкрития, които бяха направени.
Разбира се, един отвратителен подход. Да използваш източници в полицията, да проникваш в смс-кореспонденция на хора, за да вадиш оттам някакви неща, човешки трагедии, за да ловиш читатели. Или пък как журналистите са карани, фоторепортери и папараци, да висят по цели денонощия, едно след друго. При всякакви климатични условия, за да следят някой министър къде ще влезе и при кого ще отиде. Но, забележете, че колкото и тези методи без съмнение да са неприемливи и осъдителни, тези журналисти се опират до някакви факти.
Това са факти. В българските издания никой не си мърда пръста да изрови какъвто и да е факт. Те седят и пишат измислици. И мисля, че и тук този български “принос”, качеството и стандартите на жълтите медии…
Няма какво да кажа, наистина абсолютно дъно и позор. Поради всички тези причини, които изброих. И най-вече концентрацията на медии и монополизирането на пазара, цензурата, автоцензурата. Резултатът в края на краищата е плачевен.
Но това е едно наказание за обществото. Защото в резултат на тези медии, в България няма информирано обществено мнение. Както знаем, информираният гражданин е основният елемент на гражданското общество. Как бихме искали хората да имат формирано мнение по който и да е въпрос, когато те са заливани от сутрин до вечер и от вечер до сутрин с помия. Парадоксално е, в медиите на книга има плурализъм. Човек като погледне сергиите, такава много тия от вестници, списания, отделно телевизии и радиа.
За онлайн медиите да не говорим. И в същото време – това очакване, че ще има плурализъм на гледните точки. Да, нека да има плурализъм на гледните точки, нека всяка медия със своите собствени средства, със своите собствени усилия да вади това, което може. Да дава на хората фактите, такива каквито са. Тоест да изпълнява по някакъв начин и обществената си функция.
Да предоставя информация. След това, да дава своите коментари и да прави своите анализи. Независимо какви са те. Но това е нормално, това е животът. Това е да има някакъв сблъсък на гледни точки и мнения. Но тук това няма как да се случи. Защото преди всичко, някак не може да бъде изградено мнение.
Ще Ви помоля за един паралел. Тъй като все по-модерна професия е близката до медиите и все пак далечна комуникационната професия на PR-а. Вие сте била в пресцентър, ръководила сте. Все повече се губи журналистическото и все повече приличаме на едни медиатори между PR агенциите и PR посланията. Които се водят от различни институции и техните центрове. Как може журналистиката да победи PR–a, без да се разграничават?
PR-ът е един много мощен бизнес, факт е. Там има много пари и бизнесът и политиката използват всякакви методи. И в тази ситуация всичко зависи от самите журналисти. Дали те, които са от другата страна на барикадата, и са толкова много облъчвани, и получават всичките тези съобщения. Не могат да преценят кое върши работа, по какъв начин могат да бъдат използвани и интерпретирани. Да, няма две мнения, че аудиторията трябва да бъде информирана.
И в това отношение, колкото по-добър и професионален е PR-ът, толкова по-добре. Но от там нататък журналистите не са пощенски кутии. И не трябва да бъдат такива. Аз допускам, че в много от случаите това се прави от мързел. Най обикновен мързел. Знаете как е по редакциите, особено където има твърди графици за пускане на вестници или пък за подготовка на емисии в електронни медии. И тогава това е златният момент, редакторите проспиват някои неща. Репортерите хващат съобщението и си го пускат, а понякога дори се подписват върху него.
Това, разбира се, не върши работа. Защото аз сега тук мога да Ви предложа всичко. Да Ви кажа, – ето в тази бутилка е еликсирът на дълголетието. Много е хубаво, с всякакви съставки, природолечителката,известната еди-коя си е осветила тази вода, еди-кой си е казал еди-какво си. И ви давам този продукт, приемате ли го на вяра?
Нали работата на журналистите е да разчитат нещата? Идва политик и казва: „аз ще оправя България за 800 дни“. Къде са медиите? Кой разяснява на тези хора, как се вършат някакви неща за 800 дни? На мен чужденци са ми казвали: – „В нашата държава никой не би гласувал за някой, който обещава че ще я оправи за 800 дни.“ Просто хората имат толкова здрав разум в главата. И пак казвам, за да имаш някакъв комън сенс, включително и това чувство, то трябва да бъде базирано на някаква информация, някой да те подтикне да помислиш върху тези въпроси.
гл. редактор на Mediapool
Любословие
Има едно твърдение, че медиите трябва да бъдат опозиция. Кой в момента е опозиция на политиката, тъй като основният доминиращ жанр в медиите в момента е политическата журналистика?
Според мен, медиите не е задължително и не трябва на всяка цена да бъдат опозиция. По скоро тяхната функция на четвърта власт е да бъдат кучетата пазачи. За да може да гледат под лупа, да поставят съмнения, точно когато трябва да се извади вече субстанцията на нещо. Такава е ролята на журналистиката, да следят трите останали власти.
Да, понякога и по-често медиите действително са склонни да преувеличават проблемите. Ако температурата на едно събитие е например 50 градуса в медиите ще излезе 80. Но хората трябва да знаят, че това с медиите също е бизнес.
Интересът на медиите е да си продават вестниците, да им гледат предаванията, хората да влизат в сайтовете. Затова отговорността на медиите е действително много голяма. Дори и когато я няма тази принудителна поръчкова журналистика, както е в България. И медиите толкова явно обслужват един олигархичен кръг. Дори и при равни трудни условия, те са действително изкушени да подвеждат публиката. Съгласете се, че има дни, в които няма никакви новини или това, което се случва е доста незначително.
И в някакви други дни, тези новини биха били абсолютно пренебрегнати. Биха влезли някъде в едни малки колонки. Но заради това, че трябва да се направи брой, да се напълнят страници, да се запълнят емисии,в такива дни тези новини стават топ новини.
И хората си мислят, че това нещо е много важно. То така се поднася, с големи букви на първа страница. Но нещата са такива, че предполагам, че и аудиторията, или поне голяма част от нея, вече не е толкова наивна.
Какво трябва да направи медийната общественост, за да завърне все по-загубеното доверие на читателите и аудиторията?
Това, което може да направи, е да си върши работата. Действително медиите и журналистите да бъдат пазачи на това общество. А да не бъдат булдоците, които вървят и подлайват и махат с опашка на следващия господар, които им подаде самун, това е. В същото време в момента ситуацията е такава, че журналистите няма къде да работят.
Независимите медии са толкова малко и са поставени в изпитание да оцеляват. Те не могат да си помислят и за някаква експанзия. След като вниманието ти е изцяло фокусирано върху това как да оцеляваш и да поддържаш това ниво, което имаш в момента. Много неща могат да бъдат направени, ето например в България няма истинска журналистическа организация. Такава, която да е припозната от гилдията, която да защитава интересите на журналистите.
Вече има два издателски съюза. Не един, а два. Но това са съюзи, които обединяват собствениците и представляват интересите на собствениците на медии. Техните интереси много често в България вече така, по подразбиране, са различни от интересите на журналистите, различни от интересите на гражданското общество. Например, един журналист, който е подложен на натиск,да речем от своите редактори, цензуриран или заплашен с уволнение. Или има някаква друга заплаха спрямо него, заради това, че е засегнал нечии интереси. Той няма към кого да се обърне, той няма как да бъде защитен. А има среда това нещо да се случи. Защото има чуваемост има отзивчивост.
Миналата година нашият репортер Борис Митов, който беше заплашен от прокуратурата с повдигане на обвинения, ако не си разкрие източника на информация… Много колеги реагираха, на първо място това бяха неговите колеги от другите издания, съдебни и криминални репортери. Но имаше и други хора, не съвсем организирани неправителствени органзации, но действителни отделни граждани – през Фейсбук и социалните мрежи може да се даде гласност на всякакви събития. И това ми направи много силно впечатление. И затова си мисля, че си заслужва да се положи едно такова усилие. Журналистите трябва да знаят, че ако те самите не защитават правата си и не отстояват професията си, няма кой друг да го направи вместо тях.
И за да не завършваме песимистично. Вашето пожелание към читателите на една нова медия, посветена на медиите?
Тази медия, така както добре е стартирала изглежда много привлекателна, първо тя хваща окото. А това е много важно, за да започнеш да я четеш. И когато започнеш да я четеш, ти става интересно. Това е следващата съставка в рецептата за успеха. И пожелавам да не изпада в положение на “подакващо“ кученце, в който и да е момент.
Върху текста работи: Владислав Димитров
Снимки: Пламен Бояджиев
[spider_facebook id=“1″]Виж също:
Интервю с Орлин Баев – психолог, психотерапевт
ЗА УСПЕХА – интервю за luboslovie.bg Г-н Баев, вие се занимавате професионално с лечение на човешката душевност. Как в този забързан и толкова изискващ свят по-чувствителните хора могат да успеят? Има хора…
Двойно интервю за Любословие: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов
Бившият главен редактор на информационна агенция БГНЕС Зелма Алмалех и съпругът и Стефан Джамбазов в двойно интервю за ЛюбословиеБГ в което разкриват за тъжната страна на журналистиката, връзката…Патриция Кирилова в интервю за Любословие
Интервю на Пламен Бояджиев за спомените от в. Нощен труд, следобедната журналистика и жълтините в медиите. Журналистката и ПР Патриция Кирилова има зад гърба си 15-годишна кариера в неспящия…Стояна Георгиева
Стояна Георгиева е основател и главен редактор на първата онлайн медия за новини и коментари “Медиапул”, създадена през 2001 г. И до днес сайтът е сред медиите с качествено съдържание и се ползва…Кои са забранените въпроси за властта?
Интервю със Стояна Георгиева, журналист от „Медиапул” , Иван Бедров, журналист от Клуб Z, Александър Симов, журналист от вестник „Дума” . Няма ло
