Цвета Кирилова е журналист с дългогодишна практика в електронните медии. И председател на „Сдружение Азбукари“. Специално за Luboslovie.bg Цвета Кирилова разказва пред Владислав Димитров за журналистиката, за трудностите в кариерата, Отвореното писмо до лидера на ДПС Лютви Местан и за създаването на „Сдружение Азбукари“.
Колко време от живота си посветихте на журналистиката? И какви са трудностите с които е осеян пътя на журналиста?
Когато си пленен от тази професия, оставаш журналист до края на живота си. Мисля си, че няма бивш журналист. През далечната 1999 година, като студентка, вече работех в една от първите частни медии. Провеждаше се конкурс, на който ни изпратиха от университета. От тогава до сега не съм спирала. Всеки от колегите пое към различни редакции. Едни се увличаха от преса, други имаха влечение към радиото, аз към телевизията. Тогава попаднах на една жена, която беше натрупала доста дълъг стаж в медиите, беше научила на занаят мнозина – Зоя Василева, Бог да я прости. Тя беше много взискателна към младите колеги и голям професионалист.
Заобичах я заради съвместната ни работа, заради пламъка и онова, което успях да науча от нея и така после дълги години работа в различни медии и съдбата все ни срещаше. Бяха такива времена, че имаше от кого да се учиш. От онези, които имаха голям опит и го предаваха на драго сърце.
Струва ми, че че днес не е точно така. Младите не влизат в полезрението на по-възрастните от гилдията и почти се учат сами. А и медиите не са това, което бяха. Твърде изменени са. Свободата в медиите е угасваща.
Повечето имат способностите на крайпътна машина за два, три вида кенчета и вафли, и това е. Трудностите са различни. Всяко време си има своите бариери. Бориш се, за да оцеляваш сред много хора, които са се посветили на занаята. Приемаш предизвикателствата и сякаш десетки пъти падаш и ставаш по снежен склон, докато не предизвикаш лавина. Има едно поколение, което е висока топка, но не е от най-младите сега. Не зная какво ще остане след време. Иначе в най-чистата си форма е една прекрасна професия, на която можеш да се наслаждаваш в изобилие. Срещна ме с интересни хора, разнолики, със светлата страна, но и с тъмната в живота.
Има събития, които когато отразяваш, така те отрезвяват и приземяват, че дни наред мислите ти са само в това. Радва ме смелостта на колегите, които се посвещават докрай и стигат далеч, там където си на ръба на бръснача и си застрашен, и си предпазен. Днес се случва да се контролира перото, а това изпраща необективни послания до аудиторията. Може би изглежда модерно да се купуват журналисти на килограм и те да не могат да се възпротивят, защото работят за мизерни заплати. За мен е отвратително и гнусно. Хубава е професията на журналиста, но светът става все по-контролиран и тази професия не остава незабелязана от здравата захапка.
Има ли журналисти от които сте се учили и им се възхищавате?
От оправните и успешните винаги има какво да се научи, по-скоро да се потопиш в мащаба на голям ум е нещо прекрасно като този на Тома Томов, Димитри Иванов, Кеворк Кеворкян, харесвам Елена Йончева и други. Споменах за Зоя Василева, да си спомним за Александър Авджиев и Живка Гичева.
Според Вас, може ли да се каже, че все още медиите са четвъртата власт?
Власт на подчинение, може ли да бъде власт?
Разкажете някоя интересна и незабравима случка от журналистическата Ви практика.
Първото ми влизане в народното събрание през 1999 година. Обзе ме паника от безкрайните коридори и от маршируването насам – натам на едни хора, които тепърва трябваше сякаш за ден да науча, да запомня имената им и да схвана от коя парламентарна група са. Почти с тази мисия ме изпратиха там. Ужасът беше голям. Първо, какво да отразявам, при условие, че за първи път влизам в парламента и второ, какво ще излезе от това. Усещането бе като стрес от среднощен кошмар. И смешно, и плашещо.
Вървят едни хора в костюми, бягат от микрофони или ги предизвикват да леят едни безкрайни слова и накрая се скриват в стаята си. И така… на вълни на вълни се повтаряха всички тези неща. После се върнах в редакцията и Зоя ми каза, направи материал от това. А аз казах само: А? Тя отвърна – веднага. И стана тя каквато стана. Ред сълзи, ред сополи, докато нещо се получи. Всичко, което пишех, биваше старателно изтривано от нея. И казваше отново, отново, отново. Ще го помня за цял живот.
Не мога да не Ви попитам, кое Ви накара да публикувате Отвореното писмо до г-н Лютви Местан?
Сега се сетих за въведението в „Кьопоолу“ на Димитри Иванов.
„- Стига мълча. Всички говорим, ти мълчиш като пукал, Джимо. Кажи и ти нещо. Какво става с международното положение? – Става все по-международно. Положението е безнадеждно, но не особено сериозно. Този лаф плъзна и шефът ме сгълча: – Ти уж все мълчиш. – Да. Говоря само когато ми плащат.
– Ще ти дам аз на теб едно „положението е безнадеждно, но не особено сериозно“. Какво имаш предвид?
– Не знам. Сега зная: Каквато и политическа конфигурация да дойде на власт в България, тя няма да реши проблемите. Обещанията са трам-тарара, трам-тарара като в песничката стара на пазачите на фара на Валери Петров. Островчето с фара се разцепило и всички се издавили. Не могат трима работещи българи да хранят трийсе пенсионери, политици, чиновници, контрольори, контрольори на контрольорите, правозащитници, полицаи, законодатели, рекламодатели, честни олигарси и пр.“
Написах го, защото не може твърдиш, че се гордееш, че си част от управлението на страната ни няколко поредни пъти, а това да се отразява пагубно до оскотяване на българите и да се внушава, че това е повече от хубаво. Когато постоянно залагаш на правата и свободите си и очакваш нови и нови привилегии от това, е добре да си знаеш, че всичко това върви в пакет с ОТГОВОРНОСТИ!
Болно ми е за положението на българина, че все повече са страдащите хора, че виждам толкова млади, които казват думата „тръгвам си“. Заминават, тръгват си от собствения си дом. Представяте ли си, да изгониш децата си от дома, в който са израснали, да ги отделиш твърде рано от близки, роднини, приятели. И то как? С калпава политика. Болно ми е за болните възрастни хора, за майките, които едва отглеждат по едно дете, че сме в ситуацията: Болен здрав носи. Не е нормално да отглеждаме и да носим на гърба си хора, които са преценили, че е добра формула да лежиш и да очакваш социални помощи, не е нормално да носиш на гърба си хора, които постоянно крещят думата дискриминация, при условие, че такава няма. Точно обратното.
Не е нормално цели региони от страната ни да се обезлюдяват и да няма Единна национална стратегия за спасението на България! Не е нормално работещите и движещите икономиката ни да бъдат подлагани на геноцид, спрямо онези, които нито желаят да учат, нито да работят, а раждат по 100 деца и ги оставят на отговорността на държавата! А кое е държавата? Ние! Тези пари от държавата не идват с чували от Космоса. Това са нашите пари от данъци, за които работим и се трепем като волове. Ето за това го написах и има какво още да кажа, но медиите не пожелаха да го чуят. Е аз питам. Власт на подчинение може ли да бъде власт?
Интересно е как реагираха адресата, медиите и институциите на писмото?
Глас в пустиня…
Много хора Ви подкрепиха за искрените думи и откритата гражданска позиция. Както в медийното пространство, така и в Интернет. Какво бихте им казали на тях и на тези които Ви критикуват, защото несъмнено е имало и такива?
Медиите не отразяват гласа на народа и затова социалните мрежи са истинския втори паралелен свят, на заблудата от уж реалността. Някои казват виртуален свят. Виртуален, но писмото има стотици хиляди споделяния, пренасят го възрастни хора на хартиен носител, на дискове по населени места. Оказва се, че виртуалният свят вече е реалният, а реалният – твърде измамен.
Не съм обидила никого, представих нещата такива каквито ги виждам и чувствам. Опитах се да обясня, че всички можем да живеем в мир и хармония при равни права, отговорности и свободи за всички. А не някои да си мислят, че имат някакви специални привилегии. В писмото си съм се отнесла с уважение към всички.
Кой има полза от заиграване с етно-религиозния мир и разбирателство в страната? И тук каква трябва да бъде ролята на медиите, според Вас?
Политиката, политиците, програмите на онези десетки човечета на върха на пирамидата. Медиите, когато са на подчинение, не могат да кажат гък. Мълчат като кученца и на каквато височина им повдигнат тояжката, на толкова скачат.
Вие сте председател на Сдружение „Азбукари“. От къде дойде идеята за създаване на сдружението и какви са целите които сте с поставили?
От несправедливостите и съм благодарна, че съдбата ме срещна с друг журналист Боряна Петрова, с която изминахме дълъг път и поставихме началото. От нестихващата борба срещу всяко мръсно блато, което превзема все по-големи територии от нашите географски ширини. Изтласкват народа към столицата и оголват големи територии от страната ни с вредна икономическа програма. Безработицата търси препитание и се придвижва там където има хляб, изоставените територии са най-удобната възможност за превземане от хищника, когато има гостоприемник. И най-вече, когато се спазват някои вредни планове.
Успешни ли са инициативите на сдружението Ви в страната?
Успешни са всички инициативи, защото имаме подкрепата на гражданите. Моля всички българи да се обединим и да разберем, че разделението по цветове и партии е пълна глупост и унищожава бъдещето на децата ни. От това разделение печелят други!
Вашето пожелание за читателите на Luboslovie.bg?
Бъдете до последната си глътка въздух българи! Ще си остана такава!
Автор: Владислав Димитров
[spider_facebook id=“1″]
