Мая Антова е от Враца. Тя е преподавател по история и цивилизация в местното СОУ „Христо Ботев“. От тридесет години упражнява любимата си професия. От пет години е главен учител, а с историческите паралелки работи повече от десет.
От в. Зов news се срещат с нея заради разпространяващата се напоследък версия да се премахне изучаването на история в 11-и и 12-и клас.
Госпожо Антова, през последните няколко седмици нашумя в обществото темата да се премахне изучаването на история в 11-и и 12-и клас. Макар че по последни данни от Министерството на образованието и науката тази идея отпада, какво е Вашето мнение по въпроса?
Не съм чак такъв оптимист, че тази идея съвсем ще отпадне. Твърдя това, защото новият Закон за образоването вече доста време го бистрим, обсъждаме го. Той мина на няколко четения, върнаха го, но още на практика го нямаме. Така че не мисля това да е последно решение. В същото време се радвам, че обществото реагира много болезнено по темата. Видяхте, че и във форумите, и в електроните медии се появиха реакции по този въпрос.
Не е нормално. Няма как един учител по история, а пък даже и да не е по този предмет, да приеме,че такова предложение е разумно. Ние живеем в една много сложна обстановка. Какво е било през Възраждането чисто исторически няма да Ви занимавам, но сега действителността ни е съвсем друга. Етническото напрежение, демографската криза в страната, това, че ценностите ни до такава степен са се принизили, прави още по-голяма необходимостта от това да се учи история.
Ако тази идея, колкото и да е абсурдна, се приеме, как ще се справят ученици в 6-и клас с материала за 11-и и 12-и? Колко ще научат, а и колко ще възприемат?
Това, което чувам от колегите ни в начален курс за предмета човек и общество, е, че се предвижда в новия закон много материал, който трябва за кратко време да се научи и то в една възраст, в която децата категорично не могат да го възприемат нито като количество, нито като трудност. В същото време, отивайки в прогимназиален етап, съвременните деца вече са много емоционални и по този начин подхождат и към историята. Това не е лошо. Въпросът е, че това още не е сериозно, трайно натрупване на някакви исторически познания в главата на човек. Когато младежът вече е във възраст, в която се осъзнава като личност и трябва да се занимава с история малко посериозно, ние тогава го лишаваме от възможността да го прави. Няма никаква логика при положение, че има хора, които, излизайки от училище, после няма да прочетат и един ред на тема история. Това, което им е от училище, то ще им остане през целия живот. Мисля обаче, че на една част от тези хора няма да им остане нищо в главите, а това е пагубно.
Какво е Вашето мнение за структурирането на материала по история в момента?
Вероятно, ако четат първо колеги, а после и хора, които нямат отношение към историята, могат да ме обвинят в някаква пристрастие, но в профилираните паралелки факторът време не е основен, за да ми пречи. Напротив. Той ми помага, за да вляза по-дълбоко в научната материя на историята, а не да се пързалям по повърхността. Колегите обаче в масовото училище, с тези два часа на седмица, направо се задъхват. Особено по сега действащия закон, в който се учи българска история в 11-и до 12-и клас, с един учебник, който е достатъчно сериозен като обем. Много трудно се справят. Сега тук следва въпросът дали да съкратим учебника, защото не ни стига времето. Категорично не, казвам аз! Съкращаването е за сметка на онова, което съкращаваме в главите си.
Материалът по история постоянно търпи корекции. Вие преподавате от 30 години. Кой е най-коригираният период от Българската история?
Трудно е да кажа. До 1989 година историята беше много силно натоварена идеологически. Това беше по обясними причини. В моето ученическо време ние на практика не можехме да учим историята във всичките й цветове. Ние я усвоявахме основно в червения цвят. След 1989 година беше нормално процесът за отваряне на историята да го има. Така че, ако трябва да говорим като периоди, имаме нови неща, които можехме да си кажем вече в прав текст за Средновековието, за националните ни революционери от Възраждането, за следосвобожденската ни история, където всъщност многопартийността, демократичните традиции, според Търновската конституция, предполагат наистина мно-гоцветие, за което гледните точки и оценките са много различни. Да не говорим за 9 септември 1944 година.
До съвсем скоро за тази дата не можеше да се говори спокойно, като се има предвид, че все още има съвременници, които са го преживели. Някои са много емоционални, но и лично свързани с тези събития. Когато обаче трябва да се дават исторически оценки, е необходимо да се подхожда наистина професионално. Сега най-голямата мъгла, ако мога така да се изразя, е по отношение на последните 20 години. Първо, те не са достатъчно назад във времето, за да сме обективни,затова историята на модерната демокрация в България тепърва ще се пише. Най-вероятно предстои да четем и научаваме неща, за които ще се питаме: „Ние живеели ли сме в тези условия, или това някой го е измислил на някое бюро, в някой кабинет“?
Историята се пише обикновено от победителите.
Вярно е това твърдение и то много. Няма значение дори коя е историческата епоха. Дори ако трябва да се върнем назад в Античността или Средновековието, записаното е било това, което владетелят иска.Тоест – което му харесва. Ние нямаме избор заради дистанцията на времето. Четем само онова, което е записано. Затова една част от историческата истина, ако не може да бъде реконструирана по друг начин и от други извори, тя за поколенията потъва завинаги.
Как възприемат младите хора историята. Кое в нея най-много ги вълнува?
Ще започна от тези, които са най-песимистично настроени, дори негативно. Можете да чуете коментари от сорта на: „Много
ме интересува какво е било преди 20-30-50 или 100 години, аз искам да живея тук и сега. Искам да се чувствам добре в момента. Историята не ме вълнува“. Това е мнението на една част от младите хора, които не бих осъдила. Те, за да мислят по този начин, имат конкретни причини. В същото време, ако заговорим за тези, които имат афинитет към историята, създаден заради семейството, приятелите или училищната среда, няма значение въпросът, че те искат да четат повече, искат да знаят повече. За мен най-ценното е, че те не разглеждат история като минало и свършено. Те я разглеждат като един опит на човешкото общество, който ни е полезен сега, и подхождат прагматично.
Тези хора, които са на 18 години, през май месец за пръв път ще отидат да гласуват. На следващите парламентарни избори трябва да имат отношение към това, което се случва в момента в България. Опитвам се да убеждавам своите ученици, че не бива да допускат някой да ги лъже евтино.
Ето защо трябва да се учи история. Мотивите могат да са различни, но пак казвам, че трябва да учим предмета от гледна точка на прагматизма. Изключително важно е да има поглед към историята. Иначе, ако е история заради самата история, това е само академичен подход към науката. За широката общественост тя трябва да бъде по-скоро знак за онова, което не бива да правим, знак за това, което е оцеляло трайно във времето и е с атестат, че е положителното. От това имаме нужда сега, защото ние се обезличаваме като нация и ако трябва да правим нещо, то е да се спасяваме. За мен това е основният проблем.
Източник: 27.02.2014 Зов news | стр. 4 | Петьо Донков
[spider_facebook id=“1″]
